към мен. Блъснах ги встрани — от тласъка изпопадаха, после пак станаха и като призраци ме последваха. Държаха ме със своите меки, мъртви пръсти. Отчаян се огледах наоколо. Стори ми се, че пред себе си забелязвам фигура в черни одежди. Човекът се обърна. Погледнах го в лицето. Приличаше досущ на Вакел паша. Но дори да беше той, изглеждаше доста променен. Лицето му бе съвсем гладко, а бледността — примесена със сиво-жълти оттенъци. Зърнах го само за част от секундата. „Чакайте!“ викнах аз. „Какви са тези видения, които ми пращате? Чакайте, заповядвам ви!“ фигурата изчезна толкова бързо… Реших, че сигурно е плод на фантазията ми. Дадох си сметка, че и другите призраци са ме напуснали и отново се оказах сам. Спрях на стълбите. Пълна тишина. Никакво движение. Направих стъпка напред. В този момент разбрах, че все пак се заблуждавам.
Помирисах кръвта й, още преди да съм чул хлипането й. Беше Клер. Криеше се зад един шкаф онемяла от страх. Попитах я какво е видяла. Тя поклати глава. Втренчих в нея очи. Страхът й ме възбуди. Усетих, че имам нужда от кръв. Виденията, сънищата, които ми се присъниха — знаех, че мога да ги отблъсна далеч от себе си само с кръв.
Посегнах към шията на Клер, погалих я и се спрях. Усетих как животът пулсира в тялото й. Сложих пръста си под брадичката й. Бавно приближих устните й към моите. Треперех. Затворих очи и я целунах. После пак. Тя не се дръпна от ръцете ми. Обладах я. Задъхах се. Все още беше жива. Взех я в прегръдките си. „Давам ти живота“, прошепнах аз и се надигнах. „Сега си върви. За доброто на двама ни, никога повече не се доближавай до мен.“ Клер кимна с широко отворени очи. Оправи дрехите си и тръгна, без да каже нито дума. Беше почти утро.
Хобхаус дойде час по-късно, за да ме изпрати. Водеше Полидори със себе си. Преди осем ние вече бяхме на път.
XI
Разговорите между лорд Байрон и Шели бяха много и продължителни, а аз участвах като тяхна предана, но почти безмълвна слушателка. По време на един такъв разговор се обсъждаха множество философски теории, между които за същността на принципите на живота и има ли вероятност някога те да бъдат разкрити и огласени… Може ли да се съживи труп — галванизмът10 бе дал знак за подобни неща: може би пътят бе да се създават части от живо същество и те да се сглобяват, като им се вдъхва живителна сила.
Нощта преваляше, а разговорът продължаваше. Мина дори часът на вещиците, а ние още не се оттегляхме за почивка. Когато отпуснах глава на възглавницата си, не заспах, нито пък може да се каже, че разсъждавах. Въображението ми, без да го напътстват, ме завладя и ме поведе, придавайки на поредицата от видения в съзнанието ми яркост, надхвърляща границите на обикновените блянове. Видях, при това със затворени очи, но с изострено вътрешно проникновение, блед ученик на греховните изкуства да коленичи до онова, което е сътворил. Съзрях ужасно привидение на проснат човек. После, с помощта на някаква мощна машина, той показа признаци на живот — движенията му изглеждаха странни, някак полуживи. Беше страшно, защото ефектът от всяко човешко усилие да се имитира изумителния механизъм на Твореца на света е ужасяващ.
— Така приключиха — обади се лорд Байрон — моите напразни усилия да живея като смъртен човек.
Той замълча. В погледа му, вперен в Ребека, се изписаха едновременно дързост и съжаление.
— Оттам нататък — рече той, — щях да бъда верен на себе си и да се държа само като вампир.
— Само? — Ребека се сви. След толкова дълго мълчание гласът й подразни собствения й слух. — Тогава чия…
— Да? — Байрон повдигна иронично вежда.
— Чия… — Ребека се вгледа озадачена в бледото лице на своя предтеча. — Чия потомка съм тогава? — прошепна най-после — Не на Анабела, нито на Ада, нали?
— Не — Той се вгледа в мрака отвъд нея. На челото му отново се изписа болка и пренебрежение. — Не сега.
— Но…
Погледът му сякаш я прониза.
— Вече казах — не сега!
Ребека преглътна — въпреки, че се опита, не успя да скрие смущението си. Не я шокира внезапния му гняв, а по-скоро начинът, по който той самият се притесни от него. След толкова време, помисли си тя, макар да е свикнал с това, което представлява, самотата му все още го изненадва. Почувства жалост към него, а лорд Байрон, сякаш прочел мислите й, се вгледа в нея и се разтресе от смях.
— Не ме обиждайте — рече й той.
Ребека се намръщи, правейки се, че уж не разбира за какво говори.
— В отчаянието има много свобода — каза лорд Байрон.
— Свобода?
— Да — усмихна се лордът. — Веднъж постигнато, всяко отчаяние може да се превърне в истински рай.
— Не ви разбирам.
— Естествено. Вие сте смъртна. Как можете да знаете какво е да си прокълнат? Разбрах го, когато напусках бреговете на Англия в онова утро — безнадеждността все пак ми изглеждаше много по- примамлива от надеждата. Стоях под плющящото платно и гледах как белите скали на Дувър изчезват зад вълните. Чувствах се изгнаник. Бях прогонен от родината си — прокълнато същество, загубило семейство, приятели и всички, които обича. Никога нямаше да стана друг — скитащ се разбойник, плод на собственото си тъмно съзнание. И все пак отчаянието ми, също като моето лице, бе озарено от предпазлива усмивка — лорд Байрон замълча, вторачил поглед в очите на Ребека, сякаш карайки я да проумее думите му. После въздъхна, отмести очи, но усмивката остана на лицето му — надменна и присмехулна.
— Останах на задната палуба. Белите скали ту се появяваха, ту пак изчезваха. „Аз съм вампир,“ рекох си. Вятърът свистеше, мачтата скърцаше и думите ми се изгубиха с порива на бурята. Но не беше така. Те, също като мен самия, принадлежаха към грохота на стихията. Вкопчих се в перилата на палубата, защото вълните се надигаха и препускаха като кон, който познава ездача си. В ръката си имах бутилка. Тапата й беше извадена. Поех мириса на вино, смесено с кръв. Поиска ми се да запокитя шишето в морето. Кръвта щеше да се извие в дъга и да се разпилее на хиляди пръски от вятъра. Аз щях да я последвам и да се понеса, свободен и необуздан като самата буря. Почувствах как се изпълвам с буен възторг. „Да“, рекох си, „ще изпълня обещанието си, ще издиря тайните на своята вампирска природа — ще се превърна в поклонник на вечността“. Единственото, което трябваше да направя, бе да възседна бурята.
Отпих от бутилката и я вдигнах, готов да я хвърля към вятъра. От гърлото се плисна кръв, която изцапа ръката ми. Напрегнах се. После усетих, че някой ме бута по рамото. „Господарю.“ Обърнах се. „Господарю…“ Беше Полидори. Той се бореше с напора на вятъра, стиснал под мишница папка. „Господарю, няма ли да хвърлите едно око на моята трагедия?“
Погледнах го с недоумение. „Трагедия?“ попитах най-сетне аз.
„Да, господарю“, кимна Полидори. Той ми подаде свитък листа. „«Каетан», трагедия в пет действия, описваща покъртителната история на Каетан.“ Той въртеше папката в ръцете си. „Особено ме затруднява този стих: «Така, могъщий Каетан…»
Чаках. «Е», попитах аз, «какво направил могъщий Каетан?»
«Там е въпросът,» отвърна Полидори. «Не съм решил.» Той ми подаде листа. Вятърът го грабна от ръката му. Понесе го над кораба и напред — над вълните.
«Не ме интересува твоята трагедия», рекох аз и му обърнах гръб.
Очите на Полидори, които и без друго изглеждаха доста изпъкнали, сякаш щяха да изскочат от орбитите
