която имам над нея — ако не ума, поне тялото й ми се подчиняваше. На вечеря кръглото й лице остана щастливо и поруменяло. Помислих си какво ли се е случило в утробата й — дали искрицата на нещо ново вече не расте там.
Тази мисъл ме оживи. Тъмнината изглежда изостряше жаждата ми. Казах на Анабела, че няма да спя с нея. В очите й отново се появи болка и тя докосна ръката ми толкова нежно, че аз не можах да устоя на молбата й. През нощта отново я обладах зад розовия балдахин на леглото ни. После, за първи път от доста време, спах. Сънувах ужасен сън. Намирах се в някаква лаборатория. Върху каменната маса лежеше бременна жена. Тя беше мъртва. Над разпрания и корем се бе надвесил човек в черни одежди. Приближих. Несъмнено това беше пашата. Видях, че вади парчета от дете, като отрязва мъртвия плод от утробата на майката. Към главата на малкото същество имаше прикрепени жици. Те святкаха и горяха. Плодът се раздвижи, отвори уста и проплака. Пашата бавно се наведе над главичката му. „Не!“ викнах аз. Пашата впи зъбите си. Бебето замръзна, отпусна се и кръвта започна да изтича невероятно бързо като поток, който заливаше стаята. Хванах пашата за рамото и го дръпнах. Вгледах се в лицето му. Това не беше пашата. Не. Виждах своето собствено лице.
Извиках и отворих очи. Светлината от огъня в камината просветваше през розовата завеса. „Несъмнено съм в Ада!“ промърморих. Анабела се размърда, опита се да ме прегърне, но аз я отблъснах. Станах от леглото и седнах пред прозореца, загледан в меките форми на снега покрил блатата. Издигнах се над тялото си и се понесох с вятъра в ледената нощ. Открих един овчар, който търсеше някакво агне. Никога нямаше да го намери. Кръвта му заваля като дъжд по снега — капките заблестяха като рубини. Когато се напих до насита, пуснах жертвата си и се върнах — в тялото си — и в леглото. Анабела, усещайки че се измъчвам, ме прегърна и положи главата си върху гърдите ми. Любовта й обаче не успокои духа ми — напротив. „Скъпа Бел“, прошепнах аз, галейки я по косата, „би трябвало да лежиш на по-мека възглавница, а не на моето сърце.“
На следващия ден останах в леглото до дванайсет. Когато най-сетне станах, открих жена си в библиотеката. Тя вдигна лице към мен. В очите й блестяха сълзи. Прегърнах я, притиснах тялото й до своето. Вдишах мириса й. Намръщих се, после я погалих по корема. В утробата й не се усещаше движение на друго същество, нито кръвта на невръстен живот. Въздъхнах. Притиснах се към жена си, сякаш за да я защитя от съдбата й. „Повярвай ми“, прошепнах почти на себе си, „в този брак аз съм по-прокълнат от когото и да било.“
Бел се вгледа в очите ми. „Моля те“, рече най-после тя с тих, отчаян глас, „каква е тази мъка, която криеш от мен?“
Поклатих глава. „Аз съм злодей“, прошепнах. „Мога да те убедя в това само с три думи.“
Бел мълча известно време. Отново притисна лице към гърдите ми. „Сестра ти знае ли за това?“ рече най-после тя.
Дръпнах се назад, разтреперан. „За Бога“, прошепнах аз, „не ме питай за нея.“
Бел продължи да се взира в мен. Очите й като че ли стигаха дълбоко, дълбоко в душата ми. „Няма тайна,“ рече най-после Анабела, „колкото и ужасна да е тя, която би убила любовта ми. Няма, Байрон.“ Усмихна се с кротки и замислени очи — лицето й отново стана както обикновено спокойно, но не и строго — озарено от обич. Задавих се и се обърнах встрани.
Бел не ме последва, нито в близките седмици се опита да измъкне от мен тайната, която криех. Аз, подобно на човек с рана, непрекъснато я докосвах и я излагах донякъде на показ. Спокойствието на Анабела ме дразнеше и често изгарях от желание да го разруша. В такива моменти я ненавиждах. Намеквах за мъките, които ни очакват, сякаш съдбата ми беше противоотрова за брачното ми състояние — съпруг, а не вампир, ми се струваше по-страшната дума. Почти се влюбих отново в съдбата си. Тогава ужасът се връщаше, а с него и чувството за вина. Любовта на Анабела неизменно беше край мен. В такива минути, когато можех да се оставя на нея, се чувствах почти щастлив. Копнежът ми за изкупление отново се връщаше. Съзнанието ми беше объркано, а чувствата се меняха като пламъците на огън. Меденият ни месец не протече никак лесно.
През цялото време жаждата ми растеше. Бел беше непрекъснато край мен и това ме влудяваше. Върнахме се в дома на родителите й — отново лоша храна и още по-лоши разговори, копнеех за пороци. Една вечер тъст ми разправи една история за седми път. Търпението ми се изчерпа. Казах, че веднага тръгвам за Лондон. Бел пожела да отпътува с мен. Аз отказах. Скарахме се жестоко. В нея имаше нещо необикновено — почти самодоволство — недостатък, който до този момент не бе проявявала. Тя повтори своите аргументи пред родителите си и аз нямах друг избор, освен да се съобразя.
Заминах с жена си, но гневът ми към нея бе леден и жесток. „Ще посетим Августа“, неочаквано казах аз. „Имаме време, докато се приберем в Лондон.“
Бел не възрази. Напротив, изглеждаше доволна. „Да, очаквам с нетърпение да се запозная със сестра ти“, рече тя. После леко се усмихна. „Чувала съм за нея толкова много.“
Само че й предстоеше да чуе още — още доста. След като три месеца бях далеч от Августа, копнеех лудо за нея. Чувствата ми представляваха истински водовъртеж от противоречиви желания. Каретата ни спря пред нейната къща. Августа слезе по стълбите, за да ни посрещне. Първо поздрави Бел, после се обърна към мен. Отърка бузата си в лицето ми — усетих как една искра пробяга чак до дъното на душата ми. „Довечера“, прошепнах й аз, а Августа ме погледна смаяна и ми обърна гръб. Бел стоеше и чакаше да ме хване за ръка. Минах край нея без да я погледна.
Вечерта Бел тръгна да си ляга рано. „Идваш ли, Байрон?“ попита ме тя.
Усмихнах се хладно, после обърнах очи към Августа. „Нямаме нужда от теб, чародейке моя“, отвърнах аз и взех ръката на Августа. Лицето на Бел пребледня. Тя впери поглед в мен, но след няколко секунди мълчание, се обърна и излезе, без да каже и дума.
Когато останахме сами в стаята, Августа се изправи. Беше ядосана и развълнувана. „Как можеш да се държиш с жена си така? Байрон, наистина, как можеш?!“ Отказа на молбата ми да спя с нея. „Преди това беше възможно, Байрон, но сега — не. Върви при Анабела. Бъди мил с нея и я успокой.“ После ме отблъсна и видях, че когато излизаше от стаята, плачеше.
Разходих се в градината. Мразех Августа, но в същото време я обичах. И нея и Бел — обичах и двете до лудост. И все пак болката им беше тази, която ме възбуждаше, сълзите в очите им, мисълта, че любовта им се бори с техния страх. Вдигнах лице към греещата луна. Почувствах как светлината й презарежда моята жестокост с енергия. Погледнах към стаята, където спеше Августа. Уханието й достигна до мен по лекия ветрец. Изведнъж ноктите ми се забиха в китката. Потече кръв. Започнах да я пия. Вените ми се изпълниха с лекота, подобна на живак. Вдигнах се и желанията ми ме понесоха по вятъра — незабележимо се вмъкнах в съня на Августа. Съпругът й хъркаше редом, но аз легнах до нея, до сладката си сестра, почувствах допира на топлата й плът, кръвта й, кръв от кръвта ми, която диша с нея и тече в същия ритъм. Луната изплува иззад един облак и светлината й огря леглото. Наведох глава и натиснах леко със зъбите. Като кожа на праскова шията започна да поддава. Натиснах по-силно. Щеше да е много лесно да пробия кожата. Представих си вкуса на златната течност, надигаща се да посрещне моите устни. Тя щеше да ме нахрани с младост, с вечна младост. Напрегнах се и се дръпнах назад. Августа се задъха, сграбчила чаршафите. Аз се движех с нея, докато тя не се отпусна в ръцете ми, влажна от пот. Вгледах се в лицето й, търсейки в него своите черти. Лежах така четири часа. Започнах да чувам първите песни на полуразбудените птици. Като звезда се изгубих в настъпващата светлина на утрото.
Когато се върнах при Бел, тя беше будна. Лицето й изглеждаше измъчено, очите — пълни със сълзи. „Къде беше?“ попита ме.
Поклатих глава. „Ти не искаш да знаеш.“
Бел протегна към мен ръце. Аз се дръпнах. Тя замръзна. „Мразиш ли ме?“ попита най-после.
Вгледах се в нея. В гърдите ми се надигна чувство за вина, мъка, съжаление, желание — всяко от тях се бореше за превъзходство. „Мисля, че те обичам“, отвърнах аз. „Но се боя, скъпа Бел, че това не е достатъчно.“
Очите й потънаха дълбоко в мен и както винаги почувствах, че ме лекуват, че успокояват беса ми. Тя нежно ме целуна по устните. „Ако любовта не е достатъчна“, промълви най-сетне, „тогава какво би могло да ни спаси?“ Поклатих глава и я прегърнах. Въпросът й ме измъчва през целия ден. Ако любовта не можеше — тогава какво? Не знаех, нямах представа.
Ние двамата — Анабела и аз, бяхме пленници на моята съдба. Нашата любов ни тласкаше в една
