Намръщих се. «Не. Не бих казал такова нещо.»
Лейди Мелбърн поклати глава. «Така е. Извинявайте, но е точно така. А нямате никакви други роднини.» Тя примигна. Сълзи ли имаше в очите й? Или се дължеше на вампирския блясък в тях? «Колкото повече я обичате», прошепна тя, «толкова по-трудно ще става.» Лейди Мелбърн ме целуна нежно по бузата и безшумно излезе от стаята. Не се опитах да я последвам. Останах да седя в тишината. През цялата нощ мислих над думите й.
Бяха се загнездили в сърцето ми като ледени отломки. Възхищавах й се — лейди Мелбърн бе най- опърничавата, най-мъдрата жена, която познавах. Нейната категоричност ме изплаши. От този миг нататък терзанията ми нямаха край. Разделях се с Августа, но животът ми изведнъж ставаше сив и скучен и аз отново се връщах при нея, при парфюма на нейната кръв. За мен тя бе съвършена — мила и добросърдечна, загрижена единствено за моето щастие. Как бих могъл въобще да помисля за убийство? И все пак през цялото време го мислех. Все повече и повече се уверявах в правотата на лейди Мелбърн. Обичах, жадувах и като че ли нямаше изход. «Опитах се, при това с всички сили, да надвия демона в себе си», писах на лейди Мелбърн, «но без особен успех.»
Колкото и да е странно, тези мъки ме раздвижваха. Все пак по-добре терзания, отколкото скука. По- добре морска буря, отколкото застояло блато. Умът ми, измъчен от противоречиви желания, копнееше отново да се изгуби в светския водовъртеж. Отново влязох в обществото, напорист и необуздан. Започнах да се опивам от гуляи, които преди ме оставяха равнодушен. Веселото ми настроение приличаше на треска. Казват, че в Италия по време на чума в костниците ставали страхотни оргии. Моите удоволствия, дори когато бяха в апогея си, се помрачаваха от сянката на смъртта. Представях си Августа да издъхва в ръцете ми, обезкръвена и бледа. Преплитането на живот и смърт, на радост и отчаяние, на любов и жажда за кръв, отново започна да ме тревожи — почти го бях забравил след похожденията с Лавлейс из Изтока. От доста време гледах на жертвите си единствено като на движещи се торби с кръв. Сега, когато жаждата ми отново стана неудържима като преди, започнах да съжалявам тези, които трябваше да убия. «Това ще ги утеши,» насмешливо ми каза лейди Мелбърн. Знаех, че е права, че съжалението у един вампир е само проява на лицемерна набожност. Въпреки това самоотвращението ми се върна. Започнах да убивам не толкова жестоко, да съзнавам, че заедно с кръвта отнемам чужд живот, да чувствам неговата неповторимост, дори когато искрата угасваше. Понякога си представях, че жертвата ми е Августа. Тогава усещах по-силно вината си, но и стремежът ми за наслада също се усилваше. Отвращението и насладата започнаха да се преплитат.
Така, изпълнен с мъка и надежда, се заех отново да си кореспондирам с Анабела. През цялата тази дълга, жестока година нейната морална сила и красота като че ли все повече и повече ми предлагаха надежда за изкупление. Бях готов веднага да се вкопча в нея. От мига, когато я видях за първи път в залата на лейди Мелбърн, Анабела не спираше да ме вълнува.
«Знам какъв сте», беше ми прошепнала тя и наистина като че ли нямах основания да се съмнявам в това. Анабела беше усетила болката в душата ми, копнежът за опрощаване на греховете, за обич от по- висши същества и за по-добри дни. Когато ми пишеше обръщайки се не към злодея в мен, а към човека, в който може би се бях превърнал, тя пораждаше у мен чувства, които мислех за отдавна изчезнали — чувства, които един вампир не би трябвало да изпитва, чувства, съдържащи се в една единствена дума — съвест. Тази жена притежаваше неизтощима сила — уважението, което изпитвах към нея, се съчетаваше със страх. Подобно дух на светлината, Анабела сякаш седеше на трон, поставен над останалия свят, силна и твърда — нещо много странно за млад човек като нея.
И все пак да не преувеличавам. Моралът бе добре дошъл, когато се самосъжалявах, но когато ставаше въпрос за жива кръв, от него не оставаше и помен. Възхищението ми от Анабела, разбира се, не можеше да се сравни с лудото ми увлечение по сестра ми — копнеж, който вече започваше да става жесток. Августа беше бременна и аз се боях и надявах, че детето й е от мен. Останах в Лондон седмици след неговото раждане. Когато най-после тръгнах към нейния дом в провинцията, почувствах ужасяваща увереност, че отивам да убия своето собствено дете. Пристигнах, прегърнах Августа, а тя ме поведе към стаята на дъщеря си. Наведох се над леглото й. Детето ми се усмихна. Вдишах дълбоко мириса на кръвта, но тя не беше златиста. Бебето започна да хленчи. Обърнах се към Августа с хладна усмивка на лицето си. «Предай моите поздрави на своя съпруг», рекох й. «Дарил те е с прекрасно дете.» После излязох, разкъсван от разочарование и облекчение. Препуснах през полето. Прибрах се, чак когато изгря бледата луна и поуспокои гнева ми.
Когато огорчението премина, ми остана облекчението. Августа прекара с мен три седмици в къща на морския бряг. В нейно присъствие се чувствах почти щастлив. Плувах, ядях риба и пиех хубави питиета. През трите седмици, докато бях там, не убивах. Накрая, то се знае, жаждата стана много силна и аз се върнах в Лондон. Споменът за ваканцията не ме напускаше. Започнах да си мисля, че най-лошите ми страхове са измислица, че бих могъл да живея с Августа и да надвия влечението си към кръвта. Започнах да си представям, че дори същността ми би могла да се промени.
Но лейди Мелбърн просто се изсмя на тази идея. «Срамота е», рече тя една нощ, «че детето на Августа не е ваше.»
Погледнах я озадачен. «Искам да кажа», обясни тя, «Августа продължава да е единствената ви сродница.»
«Да, все това ми повтаряте», намръщих се аз, «но не разбирам защо. Вече споделих с вас — вярвам в силата на своя воля. Вярвам, че любовта ми стои над моята жажда.»
Лейди Мелбърн тъжно поклати глава. Погали ме по кожата и неутешимо ми се усмихна. «Косата ви се е прошарила», рече тя. «Остарявате.»
Погледнах я и се усмихнах. «Шегувате се, нали?»
Лейди Мелбърн попита «Защо?»
«Аз съм вампир. Никога няма да остарея.»
По лицето й в миг пробяга ужас. Лейди Мелбърн стана неуверено приближи до прозореца. На лунната светлина лицето й бе мрачно като зимен ден. «Той не ви е казал», рече тя.
«Кой?»
«Лавлейс.»
«Вие познавате ли го?»
«Да, разбира се.» Тя поклати глава. «Мислех, че сте се досетил.»
«Да се досетя?» бавно попитах аз.
«Вие и Каролайн… Мислех, че сте разбрал. Защо ви моля да я пощадите?» Лейди Мелбърн се разсмя с болезнен, горчив смях. «Виждах себе си в нея. А във вас — Лавлейс. Вероятно заради това държа толкова на вас. Защото все още обичам… Още го обичам, разбирате ли?» По лицето й се затъркаляха сълзи — блестящи като сребърни капки върху мраморен под. Ще го обичам вечно, докато свят светува. Вие постъпих: благородно, Байрон, защото не целунахте Каролайн с целувката на смъртта. Нейните мъки все някога ще свършат.“ Наведе глава. „Моите — никога.“
Стоях на място като вдървен. „Вие“, проговорих най-после, „сте тази, на която Лавлейс прати писмото.“
Лейди Мелбърн кимна. „Разбира се.“
„Но… Вашата възраст… Вие сте остаряла…“
Гласът ми секна — не бях виждал толкова ужасно изражение като това на лейди Мелбърн. Тя приближи и ме прегърна. Ръцете й бяха ледени, гърдите — също. Целувката на челото ми — хладна като самата смърт. „Кажете ми“, настоях аз, взирайки се в луната. Ярката й светлина изведнъж ми се видя неумолима и жестока. „Кажете ми всичко.“
„Скъпи Байрон…“ Лейди Мелбърн тъжно поглади гърдите си. „Вие ще остареете“, рече тя. „Ще остареете по-бързо от смъртните. Красотата ви ще повехне и ще умре. Освен ако…“
Аз не свалях поглед от луната. „Освен ако какво?“
„Вие знаете, разбира се.“
„Кажете ми. Освен ако какво?“
„Освен…“ Тя погали косата ми. „Освен ако не пиете от златистата кръв. Освен ако не посегнете на кръвта на сестра си. Тогава хубостта ви ще се запази и никога няма да бъдете стар. Но трябва да пиете кръв от роднина.“ Тя наведе глава и ме прегърна. Останах така и дълго мълчах.
