После прекосих стаята и застинах в сребристата светлина на луната. „В такъв случай“, тихо казах аз, „трябва да имам дете.“
Лейди Мелбърн ме погледна озадачена, после се усмихна. „Това е една възможност“, рече тя най- после.
„Предполагам и вие сте постъпила така, нали?“ Лейди Мелбърн наведе глава. „Кога?“ попитах. „Преди десет години“, промълви бавно. „Моят най-голям син.“
„Добре“, рекох аз хладно и отново се загледах в луната. Чувствах как светлината й разгаря моята жестокост. „Щом вие сте могла да го направите, ще мога и аз. След това отново ще заживея със сестра си. Но преди да го направя, за да я спася от клеветите на света, ще се оженя.“
Лейди Мелбърн ме погледна смаяна. „Ще се ожените?!“
„Да, разбира се. Как иначе ще ми се роди дете? Не искате да стана баща на копеле, нали?“ Разсмях се злобно и почувствах, как душата ми се изпълва с отчаяние и жестокост. Освободих се от прегръдката й и тръгнах към вратата. „Къде отивате?“ извика тя след мен. Не й отговорих. Излязох от къщи и поех из улиците. Ужасът свистеше в кръвта ми като вятър край жица. Тази нощ на няколко пъти убих, при това с луда свирепост. Разкъсвах шии с острите си зъби, изцеждах до капка кръвта на жертвите си, докато останеха само кожа и кости. Опих се от смърт. Когато на изток изгря слънцето, бях се насмукал с кръв като пиявица. Лудостта ми започна да утихва. Слънцето се вдигна по-високо, промъкнах се обратно в мрака на своите покои и се свих там като нощен призрак.
Следобяд написах писмо на Анабела. Знаех, че кореспонденцията ни е омилостивила сърцето й. Беше ми отказала преди, но не и този път. Прие предложението ми за женитба веднага.
X
Основната му налудничава идея е, че той на всяка цена трябва да бъде лош, че е орисан да върши злини, че някаква неустоима сила го принуждава да следва съдбата си и през цялото време да упражнява насилие над чувствата си. Под влиянието на този измислен фатализъм той се държи грубо с онези, които обича, а в същото време се терзае от тъга, че им причинява болка. Вярва, че светът се управлява от Духа на злото и в един момент дори се смята за паднал ангел, макар че донякъде се срамува от това свое убеждение. Когато го разкрих, стана потаен и лукав… Несъмнено аз, повече от всички други, съм причината за неговото раздразнение, тъй като той се смята /както е и казвал/ за насилник, понеже се бил оженил за мен при горните обстоятелства — добавяйки, че колкото повече го обичат и колкото по-добре се държат, толкова по-силно тегне над него проклятието.
— Защо се ожених за нея ли? — лорд Байрон замълча. — Да, за да стана баща. Но защо за нея? За Анабела? Тя щеше да изиграе фатална роля в живота ми. Когато казах на лейди Мелбърн коя ще е моята булка, тя предсказа същото. Може би ме разбираше по-добре, отколкото аз самия. Тази жена виждаше отровата на страданието в душата ми, виждаше колко силно гори тя — дълбоко под леда на привидното ми спокойствие, а също и колко опасно е това. „Вие сте ранен“, сподели ми веднъж, „затова се обръщате към Анабела с надежда да ви предложи лек.“ Презрително се изсмях на тези думи, но лейди Мелбърн поклати глава. „Предупредих ви вече, Байрон. Пазете се от моята племенница. Нейните морални добродетели са от най-лошия вид — силни и страстни.“
„Добре“, отвърнах аз. „Значи насладата, която ще изпитам, докато ги разрушавам, ще е още по- голяма.“
Но аз се лъжех — лейди Мелбърн бе далеч по-проницателна, отколкото ми се искаше да вярвам. Мъката от чувствата ми към Августа, отвращението, което изпитвах към себе си, страхът от бъдещето — всичко ме караше отчаяно да копнея за спокойствие. Знаех, че единствено Анабела може да ми го предложи. И макар надеждата ми да изглеждаше напразна, нямах друг избор освен да я призная. Заминах на север при родителите й. Чаках я край камината в дневната стая. Бяха ме оставили сам. Анабела влезе и за миг се спря на вратата. Вгледа се в очите ми. По лицето и пробяга сянка — видях как долови у мен смъртния хлад. След последната ни среща бях закоравял, чувствах се напълно опетнен. Не отвърнах поглед от очите й — те изглеждаха толкова ясни и красиви, че вътрешно се свих. Казват, че така правели и злите духове в присъствието на доброто. После тя прекоси стаята и взе ръцете ми. Дадох си сметка, че изпитва към мен съчувствие, смесено с любов. Наведох глава и нежно я целунах. В този миг, надеждите, които възлагах на нея, се надигнаха и оформиха в мисъл. Повече не можех да ги пренебрегвам. Разбрах, че ще го направя — че ще се оженя за Анабела.
И все пак за малко да се откажа. Останах при нея две седмици и не пих нито веднъж. Вместо това чувствах как вехна и ме обзема хлад. Ветровете ми изглеждаха вледеняващи, храната — отвратителна, родителите — студени и досадни. „По дяволите“, мислех си, „аз съм вампир, повелител на мъртвите, не би трябвало да се примирявам с всичко това“. Когато най-после избягах обратно на юг, убиването отново ми се видя като освобождение, като страст, присъща на кръвта ми. Почти забравих нуждата да имам дете. Датата на сватбата наближаваше и отмина, а аз продължавах да скитам из моите Лондонски бърлоги. Когато най- после заминах, идеята за брак ми изглеждаше ужасяваща като преди. Пресякох пътя към дома на Августа и импулсивно поех по него. Пристигнах и написах писмо, с което развалях уговорката. Онази нощ обаче не можах да спя с Августа. Мъжът й беше с нея, а моите мъки и терзания ми се струваха достатъчни, за да не се реша и да скъсам писмото. Спомняйки си защо се женя, най-после тръгнах отново, като по пътя се срещнах с Хобхаус и продължих бавно на север, към разтревожената младоженка. Беше посред зима. Имаше дебел сняг и цялата земя изглеждаше замръзнала. Собствената ми душа сякаш също се бе превърнала в буца лед.
Пристигнахме късно вечерта. Спрях пред портите. Виждах пред себе си мъждукащи светлинки. На техния фон тъмнината и белеещият се сняг ми изглеждаха като свободата. Копнеех да затичам като вълк — див и жесток. Копнеех да убивам. Кръвта щеше красиво да обагри белия сняг. Само че Хобхаус беше с мен — нямаше спасение — продължихме по пътеката. Анабела ме посрещна с нескрито облекчение.
Оженихме се в дневната на родната й къща. Бях отказал да вляза в църква. Докато се заклевахме, при мисълта за кого се омъжва дъщеря й, майка й изпадна в истерия. Самата Анабела обаче ме гледаше с привичното си спокойствие. Сложих й венчалния пръстен. Очите й, тъжни и благородни, укротяваха моето безпокойство. Прием нямаше. Щом новата лейди Байрон се преоблече в дрехи за път, ние се качихме на каретата и потеглихме на зимно пътешествие на 40 мили до планинското имение Холнаби Хол. Там щяхме да прекараме медения си месец.
По пътя наблюдавах съпругата си. Тя кротко ми се усмихваше. Изведнъж почувствах, че я мразя. Отместих погледа си навън, към замръзналите поля. Спомних си за Хайде, за синьото небе и топлите удоволствия — помислих си за кръв. Отново обърнах очи към Анабела. Изведнъж се разсмях. Бях опасно същество на свобода — а това момиче си въобразяваше, че иде ме впримчи в окови с помощта на сополиви клетви? „Ще си разчистя сметките с теб“, прошепнах й аз. Анабела ме погледна с недоумение. Усмихнах се хладно и отново се загледах навън към улицата. Вече бяхме в Дърам и видът на толкова много хора разпали жаждата ми. От катедралата се разнасяше камбанен звън. „Сигурно бият за нашето щастие, нали?“ подигравателно казах аз. Анабела ме погледна мълчаливо — лицето й бе пребледняло от болка. Аз тръснах глава и просъсках: „Може би ще се стигне до раздяла.“ Мислех си за съдбата, която очакваше детето й. „Трябваше да се омъжиш за мен, когато ти предложих първия път.“ Преди да срещна Августа. Преди да стана наясно с целия ужас на своята съдба — която сега неминуемо щеше да погълне и двама ни.
Изведнъж се почувствах много засрамен. Анабела все още не ми отговаряше, но аз усещах мъката й така, както никога не бях усещал мъка на смъртен. Тя имаше толкова много — и толкова малко от чертите на дете. Въпреки това в очите й сякаш се криеше дълбочината на вечността. Най-после пристигнахме в Холнаби Хол. Когато слизахме от каретата, тя стисна ръката ми и аз й се усмихнах. Целунахме се. По-късно, преди вечеря, я любих върху дивана. Очите й все така грееха, когато ги вдигна към мен, но в тях сега имаше страст, а мъката бе изчезнала. Беше ми приятно да й доставя удоволствие, както и да почувствам властта,
