правех любов като Дон Жуан, по принуда, за да се убедя, че съществувам. Графини, проститутки, селски момичета — ставаха мои като безкраен поток — в гондоли, на маскени балове… Пазарях се за тях с родителите им на улицата — притиснати до стени, върху маси или под масите. Това беше живот, наистина живот, и все пак…
Лорд Байрон се умълча. Въздъхна и поклати глава.
— И все пак, на самия връх на насладата и страстта — светски или любовни — се появяваше и чувство на съмнение и разкаяние. То нарастваше. Правех любов безмълвно — като застаряващ женкар — чиято сила не издържа на темпото на желанията. Моята необузданост всъщност бе просто едно отчаяние. Сред лагуните посред нощ признавах това, пред себе си. Вече нямах никакво друго удоволствие, освен пиенето на кръв — смъртната ми природа беше мъртва и аз почти не си спомнях какъв човек съм бил някога. Започнах да сънувам Хайде. Уж сме в пещерата над езерото Трихонида. Аз се обръщам към нея, за да я целуна, а лицето й се е скапало, цялото е в кал и щом отвори устата си, от нея бълва вода. В очите й четях укор — обръщах се на другата страна, а сънят изчезваше. Събуждах се, опитвах се да си спомня какъв бях в онзи далечен, скъпоценен час преди идването на пашата. Залових се да пиша една поема — „Дон Жуан“. Нарекох така героя, подигравайки се на себе си. Той не е чудовище — не изнасилва, не лови жертви, не убива, той просто живее. Използвах поемата, за да запиша, колкото мога, спомените си от времето на своята смъртна природа. Същевременно тя представляваше и своеобразно прощаване. Животът ми бе изразходван — вече нямах нищо, освен съня за онова, което бях някога. Продължих да пиша този велик епос на живота, но без каквито и да е илюзии, че той ще ме спаси. Бях това, което съм — повелител на вампирите — Царството ми бе царството на смъртта.
Отново започнах да се чувствам самотен. Мариана и Лавлейс се намираха край мен, както и други вампири, но аз бях Императорът и не исках да разкривам пред тях своята меланхолия. Те нямаше да ме разберат — бяха затънали много дълбоко в кръв, тяхната безчувственост бе нещо неподражаемо. Отново започнах да мечтая за другар, за сродна душа, с когото да мога да споделя товара на вечността. Това не можеше да бъде всеки. Ако се наложеше, трябваше да изчакам. Но ако намерех подходящ човек, щях да го убедя, да го убия и да го превърна във вампир — силен като самия мен.
Две години след пристигането си във Венеция, научих, че Шели пътува към Италия. Клер го придружаваше, а с нея — едно дете — невръстната й дъщеричка, чийто баща бях аз. Вече знаех за раждането на детето. Бях наредил да я кръстят Алегра, на името на една блудница, която много обичах. Сега водеха Алегра при мен, а тя, като флакон с парфюм, носеше в себе си своята фатална кръв.
Шели пристигна в Италия. Писах му и го поканих да ме посети във Венеция. Той отказа. Това ме смути. Спомних си за Швейцария, за неговите страхове и подозрения. После Шели ми писа — канеше ме да им погостувам. Изпитах силно изкушение. Да се видя с двамата — с Алегра и с Шели — да, това щеше да е невероятно. Но се колебаех — боях се отново да помириша златистата кръв, защото исках Шели да дойде при мен, да го привлека като муха. Стоях и чаках на мястото си. Не напуснах Венеция.
Тогава, в началото на април, бях поразен от една новина. Научих, че е умряла лейди Мелбърн. Същия следобяд тя пристигна в моя дворец. Изненадата върху лицето ми много я забавляваше. „Вие избягахте от Англия“, рече тя. „Наистина ли мислехте, че ще остана там сама? Освен всичко друго хората започнаха да приказват — как съм успявала толкова да се държа.“
„А сега“, попитах аз, „какво смятате да правите?“
„Каквото и да е.“ Лейди Мелбърн се усмихна. „Мога да върша всичко. Аз съм истинско творение на мъртвите. Опитайте и вие, Байрон.“
„Все още не изпитвам желание. Така се наслаждавам на славата си.“
„Да“, лейди Мелбърн се загледа отвъд Канале Гранде. „Чухме в Лондон за вашите похождения.“ Тя се огледа. „Дори започнах да ревнувам.“
„Останете тогава тук. Венеция ще ви хареса.“
„Сигурно.“
„Ще останете ли?“
Лейди Мелбърн спря поглед върху очите ми. Въздъхна и го отмести. „Тук е Лавлейс.“
„Да. И какво от това?“
Лейди Мелбърн поглади бръчките по лицето си. „Бях на двайсет“, рече тя с далечен глас, „когато той ме видя за първи път.“
„Все още сте красива“, казах аз.
„Не“, поклати тя глава. „Не бих могла да го понеса.“ Лейди Мелбърн вдигна ръце към лицето ми. Погали ме по страните, после по къдрите на косата. „А вие?“ пошепна тя. „Вие също остарявате, Байрон.“
„Да“, засмях се безгрижно. „Патешките крачета на бръчките не ми спестиха своите неизтриваеми отпечатъци.“
„Неизтриваеми.“ Лейди Мелбърн замълча. „Но не и неизбежни.“
„Да“, казах аз бавно и й обърнах гръб.
„Байрон?“
„Какво?“
Лейди Мелбърн не каза нищо, но тишината звънеше от неизречените й думи. Приближих писалището си и извадих писмото от Шели. Хвърлих й го. Тя го прочете и ми го върна. „Пратете да я доведат“, каза Лейди Мелбърн.
„Така ли мислите?“
„Изглеждате на четирийсет, Байрон. Започвате да напълнявате.“
Взрях се в нея. Знаех, че говори истината. „Много добре. Ще направя както ме съветвате.“
Така и сторих. Пратих за дъщеря ми и тя пристигна. Отказах да се видя с Клер — кучката все още беше опасно влюбена в мен. Затова Алегра дойде в компанията на швейцарската гледачка — Елизе. За мое разочарование от Шели нямаше никаква вест.
Лейди Мелбърн остана при мен, скрита от очите на Лавлейс в моя дворец, за да се увери, че дъщеря ми наистина ще пристигне. „Убийте я“, рече тя първата вечер, докато гледахме как Алегра си играе на пода. „Убийте я сега, преди да сте започнал да изпитвате чувства към нея. Спомнете си за Августа, за Ада.“
„Добре“, отвърнах аз. „Но не сега — не във ваше присъствие. Трябва да бъда сам.“
Лейди Мелбърн кимна с глава. „Разбирам.“
„Тук ли ще останете, във Венеция ли?“ попитах отново аз.
„Не. Ще прекося океана до Америка. Сега съм мъртва. Какво по-добро време да посетя Новия свят?“
Усмихнах се и я целунах. „Ще се видим пак“, рекох й.
„Разбира се. Пред нас е вечността.“ Лейди Мелбърн се обърна и си тръгна. Проследих я от балкона. Тя седна в гондолата, забулила с шал лицето си. Изчаках я да се скрие от погледа ми, после се прибрах и разгледах лицето си в едно огледало — търсех следите на възрастта. Алегра продължаваше да си играе. Засмя се и ми подаде една играчка. „Папа“, каза тя. „Bon di17, папа.“ И отново се усмихна. „Утре“, промърморих аз и напуснах двореца. Намерих Лавлейс. Тази нощ ловувах с особено настървение.
Настъпи следващият ден, а аз не убих Алегра. Нито на по-следващия, нито на по-по-следващия. Защо не ли? Виждам въпроса, изписан на лицето ви. Трябва ли да го задавате? В нея имаше много Байроновско, наследено от мен и от Августа. Мръщеше се и се цупеше също като нас. Дълбоки очи, трапчинка на брадичката, бръчка на челото, бяла кожа, приятен глас, влечение към музиката — склонност да върши всичко по своему. Вдигах я до лицето си, разтварях устни, а тя ми се усмихваше, също както го правеше Августа. Направо невъзможно…
И все пак, както винаги, изтезанието на кръвта бе непоносимо и дори по-лошо — може би просто бях забравил колко убийствена е жаждата? Виждах, че Елизе става подозрителна — беше ми все едно, но се боях да не пише на Шели. Започна да пази Алегра по-внимателно. През цялото време любовта ми към нея — малката Байрон, растеше. Най-сетне разбрах, че не мога да го направя — не мога да я убия, нито да гледам как затваря очите си в смъртта. Струваше ми се безсмислено да се мъча като я гледам как се върти из стаите ми. Отпратих я в дома на британския консул. Мислех си, че дворецът на един вампир не е най- подходящото място, където да расте едно дете.
Но имаше и хора, за които оставянето на Алегра на чужди грижи предизвикваше доста тревожни
