— Как бих могла?
— Кой друг може да има интерес да ви прати тук?
Ребека приглади косата си назад, сякаш по този начин се опитваше да успокои разтуптяното си сърце.
— Не знам за какво говорите — рече тя.
Лорд Байрон се взираше в нея — усмивката му стана по-ехидна от обикновено. После се разсмя и вдигна едната си вежда:
— Много добре — рече подигравателно той, — вие не разбирате.
Ребека чуваше как в ушите й пулсира кръвта — Рътвенската кръв — Байроновата кръв. Тя облиза устните си.
— Значи Полидори продължи да ви мрази? — бавно попита младата жена. — Дори когато получи това, за което ви молеше? Не изпитваше ли благодарност?
— О, той ме обичаше — лорд Байрон скръсти ръце. — Да, винаги ме е обичал. Но в този човек любовта и омразата представляваха опасна смесица, беше много трудно да ги различиш една от друга. Във всеки случай самият Полидори не успяваше, така че как, по дяволите, бих могъл аз? А щом стана вампир…
— Вие се бояхте от него, така ли?
— Да се боя? — Байрон я погледна с недоумение. Поклати глава, след което настъпи пълна тишина. Ребека закри лицето си с ръце. Видя тялото си, покрито с безброй рани, провесено на кука, а кръвта капеше от него като дъжд. Беше мъртва, бяла и обезкръвена. Отвори очи.
— Не разбрахте ли каква сила имам? — усмихна се Байрон. — Аз да се боя? Не.
Ребека потръпна и се опита да стане.
— Седнете.
В съзнанието й отново нахлу страх. Опита се да го прогони. Но той се засили. Чувстваше как смелостта й се топи. Как краката й омекват. Седна обратно. Неочаквано ужасът я напусна. Вгледа се в очите на лорд Байрон и почувства, че отново я обзема невероятно спокойствие.
— Не, не — рече той. — Страх? Никога. Само чувство за вина. Да, чувствах вина. Превърнах Полидори в това, в което пашата превърна мен. Направих нещо, което се бях заклел никога да не правя. Увеличих редиците на живите мъртъвци. Известно време се чувствах съкрушен и като всички, които са склонни да се оплакват, не можех да не го споделя с другарите си. След видяното в килията нямах никакво желание отново да се срещна с Полидори. Но графиня Мариана, която ме обичаше, издири доктора. Намерила го във фоайето на един хотел за туристи. Смеел се истерично, като умопобъркан. Веднага познал вампирката Мариана и от присъствието й сякаш се успокоил. Обяснил й, че го наел някакъв австрийски граф. Графът бил болен от настинка. „Той ме помоли“ — тук Полидори пак започнал да пелтечи — „помоли ме — ха, ха, ха, — да му пусна кръв! Ха, ха, ха! Изпълних нареждането. Онзи е горе. И трябва да ви кажа, че настинката му се влоши!“ Полидори отново избухнал в смях, после се разплакал, а накрая лицето му замръзнало в безизразност. „Кажете на Байрон“, прошепнал той, „че все пак си искам парите. Той ще разбере.“ Говорел с изцъклени очи, а езикът му висял целият в пяна като на бясно куче. Тялото му треперело. Обърнал гръб на Мариана и избягал на улицата. Тя не си направила труда да го гони.
Нейният съвет към мен беше съвсем прост. „Убийте го. Така ще е най-добре. Има хора, милорд, които не могат да приемат Дарбата. Особено от вас. Вашата кръв е много силна. Тя е объркала съзнанието му. Нищо не може да се направи. Трябва да го усмирите.“ Аз обаче не бях в състояние да го сторя — така грешката ми щеше да стане още по-голяма. Пратих му парите, за които ме молеше. Поставих само едно условие — да се върне в Англия. По това време вече бях решил, че ще живея във Венеция. Не исках да ме безпокои Полидори.
— Той замина ли?
— Когато получи парите — да. Получавахме сведения за него. Наемали го последователно няколко англичани. Всичките умрели. Но Полидори не бил заподозрян. Само се говорело, че прекалено държи на пиявиците — лорд Байрон се усмихна. — Накрая се върнал в Англия. Разбрах го от моя издател, защото онзи започнал да го преследва с пиеси, които изобщо не ставали за четене. Тази новина доста ме развесели. Предупредих издателя си да държи прозорците затворени през нощта. Иначе не мислех кой знае колко за Полидори.
— Значи наистина не ви досаждаше, така ли?
Лорд Байрон се замисли.
— Не смееше. Поне докато бях във Венеция.
— Защо?
— Защото Венеция представляваше моята крепост — моята бърлога, моето царство. Във Венеция аз бях неотразим.
— Да, но защо точно във Венеция?
— Защо във Венеция ли? — доволен, лорд Байрон се усмихна. — Защото винаги съм мечтал за този град, защото очаквах много и не останах разочарован. Защо точно Венеция? Трябва ли да питате? Аз забравям, че той сега е променен. Когато живеех там обаче… — лорд Байрон отново се усмихна. — Това бе очарователно, пропито с мъка островче на смъртта. Дворците се рушаха, по лабиринта от тъмни канали тичаха плъхове, живите май не надвишаваха по своя брой духовете. Политическият разцвет и сила невъзвратимо бяха отминали — градът не намираше друг смисъл за съществуване освен развлеченията. Венеция се бе превърнала в царство на покварата. Всичко в този град изглеждаше необикновено. Приличаше на сън — пищен и мръсен, любезен и жесток. На уличница, чиято красота прикрива заболяването й. Това, без капка преувеличение, открих във Венеция, зад нейните каменни стени, във водите й, светлините й — тя представляваше истинско въплъщение на моята красота и порочност. Бе вампирът сред градовете. Смятах, че имам права над нея.
Отседнах в един пищен palazzo16 на Канале Гранде. Не бях сам във Венеция. Придружаваха ме Лавлейс и други вампири — графиня Мариана първа ме убеди да отида в този град. Тя живееше на отсрещния бряг на лагуната на един остров-дворец, откъдето излизаше на лов из града от векове. Мариана ми показа своите затвори. Бяха влажни като гробници; от стените още висяха железни вериги. Обясни ми, че там преди доста години се угоявали и подготвяли жертвите. „Сега е по- трудно“, обясни тя. „Всеки говори за тези невъзможни неща — правата — droits.“ Тя изплю думата на френски, езикът на Революцията, която бе свалила стария ред във Венеция. Разсмя се иронично. „Мъчно ми е за вас, милорд. Всички истински удоволствия на аристокрацията вече умряха.“ Все пак в самата Мариана духът на буржоазията изглежда бе оцелял, а забавленията й бяха доста жестоки. Жертвите се избираха или отглеждаха доста старателно — графинята обичаше да ги облича като херувими, или да ги аранжира като живи картинки. Тези угощения се сервираха от нейните слуги — безмозъчни духове, същите като при пашата.
Когато беше пиян, Лавлейс ме подиграваше заради тях. „Цяло щастие е, Байрон, че графинята не те откри, преди да си се издигнал до крал. Виждаш ли оня глупчо?“ — показваше ми той някой от слугите с празни очи. „Някога е бил майстор на рими, също като теб. Пишел клевети срещу госпожа графинята. Как мислиш, прави ли се и сега на сатирик?“ За разочарование на Лавлейс аз само се усмихвах, гледах ги как сервират, не с безразличие, но с притъпени чувства. Управлявах, както ми бе наредил Ахасвер, но не се намесвах. Жестокостта на Мариана бе неотделима част от нея, също като красотата, вкуса й или любовта й към изкуството. Не желаех да я променям. Но по-късно, когато прекосявах лагуната към моя собствен palazzo, спомените за видяното се връщаха и ми даваха поводи за разсъждения и философстване.
Аз все още бях объркан по отношение на самия себе си и на собствената си природа. Имах черна, обточена със злато гондола. Обикалях из каналите, носех се по тях като омара над водата, ловувах из човешките бунища на града — сред уличници, сводници и убийци. Източвах ги и ги хвърлях зад борда — оставях ги да плуват като храна за плъховете. Нареждах да изкарат гондолата от каналите, напусках града и прекосявах лагуните. Там, сред пурпурното спокойствие на блатата разсъждавах над собствените си чувства, над преживяното и изпитаното през последната нощ. Чувствата ми, както изглеждаше, затъпяваха. Спонтанността бе изчезнала. Колкото по-дълбоко потъвах в кръв, толкова по-студена ставаше душата ми. Превръщах се във вампир — нещо повече — в най-великия от вампирите. Ахасвер ми бе предал урока си много добре. Не можех да отрека това, което съм, но същевременно съжалявах за всичко, което умираше в мен. И се борех против собственото си положение. Спомних си операта „Дон Жуан“. Когато не пиех кръв,
