Тя се обърна.
„Не се тревожете за Шели. Ще му мине.“
Мери ме погледна и плахо се усмихна. После, без да каже нищо, ме остави сам.
Излязох на балкона. Дъждът беше спрял, но бурята още бушуваше. Подуших вятъра за миризмата на призрака, който Мери бе видяла. Нямаше нищо. Сигурно все пак й се бе привидяло. Стори ми се странно, че нейната халюцинация толкова прилича на моята. Повдигнах рамене. Беше необяснима, опияняваща нощ. Отново се загледах във вилнеещата буря. В далечината върховете блестяха като остри зъби, а луната зад облаците беше пълна. Съзнанието за собствената ми сила напираше в жилите ми. В далечината часовниците на Женева удариха два часа. Обърнах се и затворих балконските врати. После тихо се промъкнах през вилата до стаята на Шели.
Те лежаха голи в прегръдките си. Мери изстена, когато сянката ми мина над нея и се обърна спейки. Шели също се раздвижи — лицето и гърдите му стояха обърнати към мен. Застанах до него. Колко красив беше. Като баща, галещ страните на спящата си дъщеря, проникнах в сънищата му. Бяха хубави и странни. За пръв път виждах такъв смъртен. Бе споменал, че копнее за тайна сила, за непостижима от човека власт над света. Знаех, че умът му е достоен за нея. Същата вечер, долу, в дневната стая, аз му бях дал възможност да зърне за миг онова, което е отвъд живота на смъртните. Можех да му дам още — можех да го сътворя по свое подобие, да му подаря съществуване за вечни времена.
Изведнъж почувствах ужасна болка. Как копнеех за другар като мен самия, когото да обичам! Вярно е, че щяхме да бъдем вампири, откъснати от останалия свят, но не клети и самотни, както бях аз сега. Надвесих се ниско над спящия Шели. Нямаше да е грях, ако го превърна в същество като себе си. Щях да му дам живот, а животът, в края на краищата е дар от Бога. Поставих ръцете си върху гърдите му. Усетих как бие сърцето му, очакващо моята целувка. Не, не възнамерявах да създавам роб, нито чудовище, а само любим. Не, никакви грехове, никакви грешки. Прокарах пръстите си по гърдите му.
Шели не помръдна, само Мери изстена отново, сякаш опитвайки се да се събуди от някакъв ужасен кошмар. Вдигнах очи към нея; после погледът ми потъна в сенките на стаята. Бавно вдигнах устни от гърдите на Шели.
Пашата ме наблюдаваше. Стоеше до вратата, скрит в сянката, с безизразно, бледо лице. Само очите му като неземна светлина проникваха дълбоко в душата ми. После се обърна и изчезна. Вдигнах се от леглото на Шели и се плъзнах след него.
Той бе изчезнал. Къщата изглеждаше празна, а от присъствието му не бе останал никакъв мирис. После се тресна една врата и чух как вятърът свири по коридора. Забързах по него. Вратата се люлееше от течението. Зад нея се намираше градината. Излязох и затърсих своята плячка. Наоколо всичко бе тъмно. Бурята връхлиташе. Когато поредната светкавица проблесна над планинските върхове, видях тъмен силует на фона на вълните на езерото. Понесох се с вятъра към брега. Щом наближих, тъмният силует се обърна и ме погледна. Лицето му грееше с жълта светлина, а чертите му изглеждаха още по-жестоки, отколкото ги помнех. Беше той. Вече не можех да се съмнявам. Беше той.
„От кое адско подземие, от коя невъзможна бездна се завърнахте?“
Пашата се усмихна, но не каза нищо.
„За да се появите отново сега — проклет да сте — точно сега…“ Сетих се за Шели, който все още спеше в къщата. „Ще ме лишите ли от другар? Не мога ли и аз да създам него, както вие създадохте мен?“ Пашата широко се усмихна. Жълтите му зъби бяха непоносимо гадни. Гняв, силен като вятъра в гърба ми, ме тласна напред. Сграбчих пашата за гърлото. „Помнете“, прошепнах му, „аз съм ваше творение. Навсякъде виждам щастие, което е недостъпно само за мен. Бях човек, а вие ме превърнахте в призрак. Не ми се присмивайте, че мечтая за щастие, не се опитвайте да ме измъчвате, когато го търся.“ Пашата продължи подигравателно да се хили. Стиснах го по-силно. „Оставете ме на мира“, просъсках аз, „създателю мой и поради това мой вечен враг.“
Вратът на пашата изпука в ръцете ми. Главата му се килна и от шията му по ръцете ми шурна кръв. Пуснах трупа на земята. Вгледах се в него — имаше лицето на Шели. Наведох се. Трупът бавно се надигна и ме целуна по устните. Отвори уста. Езикът му беше топъл, дебел и мек. Дръпнах се. Видях, че бях целувал зъбите на един череп.
Обърнах глава. После отново погледнах надолу, но трупът бе изчезнал. Дълбоко в съзнанието си дочух див смях. Плахо се огледах наоколо. Сега бях сам на брега, но смехът кънтеше все по-силно, докато започнаха да ехтят и езерото и планината — мислех, че ще ме оглуши. Когато стигна апогея си, изведнъж секна и в същия миг стъклото на балконския прозорец се строши. Вратите се отвориха с трясък, книги и листа се понесоха по вятъра. Като облаци насекоми те се разпиляваха по ливадите край езерото, където стоях аз, прошумоляваха и кацаха около мен в калта или във водата. Вдигнах една прогизнала книга. Погледнах заглавието й. „Галванизмът и принципите на човешкия живот“. Спомних си я. Бях прочел същото заглавие в кулата на Вакел паша. Събрах още книги и листа — останки от библиотеката, която бях донесъл със себе си. Натрупах ги на купчина върху камъните край езерото. Изчаках бурята да утихне и запалих огън. Купчината скоро започна да гори. На изгрев слънце над езерото все още се виеше стълб черен дим.
Лорд Байрон замлъкна. Ребека го гледаше.
— Нищо не разбирам — рече тя най-сетне.
Той засенчи очи.
— Бях усетил, че ми се подиграват — тихо каза той.
— Подиграват?
— Да. С надеждата ми.
Ребека се намръщи.
— Искате да кажете с това, че търсите принципите на живота?
— Виждате ли — усмихна се горчиво Байрон, — колко кухо и мелодраматично звучат винаги тези думи? — Той поклати глава. — И все пак мислех, че съм свободен. Нали бях вампир — кой съм аз, че да казвам кое е невъзможно? Тогава на брега на езерото, с разпиляващите се сажди от моите книги, почувствах единствено безсилие. Да, притежавах големи способности, но знаех, че съществуват и други с още по-големи, а над всички нас е необозримата, необятната вселена. Как съм си въобразявал, че мога да открия искрата на живота? Това представляваше само безнадеждна амбиция, подхождаща повече за някоя готическа история, научна фантастика или фантазия — Лорд Байрон замълча и се усмихна. — И така омразата ми към пашата — моя създател, когото явно не можех да унищожа, гореше по-силно от всякога. Копнеех за една последна, фатална схватка. Но Вакел, като истински бог, сега се криеше от мен.
Безпокойството отново започна да ме гризе. Реших да замина за Италия, но нежеланието ми да се разделя с Шели беше много силно. Вместо това тръгнахме да обиколим езерото. Не спирах да копнея за него — исках да му дам кръвта си, да го превърна във вампир като самия себе си. Но вече не ми се щеше да наложа желанието си със сила. Презрението ми към пашата бе едно предупреждение. Не желаех да имам това, което притежава той — вечна омраза от страна на своето творение. Затова изкушавах Шели — намеквах какво мога да му дам, шепнех му за тъмни тайни и странни мистерии. Дали Шели ме разбираше? Може би да, може би още тогава… Случи се веднъж да караме лодка по езерото. Излезе буря. Рулят ни се счупи. По всичко изглеждаше, че ще потънем. Аз свалих дрехата си. Шели стоеше направо вдървен и само ме гледаше. „Не знаете ли?“ промълви той. „Аз не мога да плувам.“
„Тогава нека ви спася“, предложих аз и протегнах ръце. Той се дръпна. „Боя се да получа в дар живота си от вас“, отвърна.
„Независимо по какъв начин.“
„Ще се удавите.“
„По-добре, отколкото…“
„Отколкото“, усмихнах се, „какво, Шели? Отколкото да живеете?“
Той се хвана за лодката, погледна към вълните, после отново към мен. „Боя се“, промълви, „да не бъда завлечен долу, долу, долу.“ Остана да седи на мястото си със скръстени ръце. Разбрах, че съм се провалил поне през това лято. Бурята стихна, лодката отново се намираше в безопасност, ние — също. Нито той, нито аз споменахме за случилото се помежду ни. Вече бях готов да тръгна за Италия.
Въпреки това останах. Разбира се, задържаше ме кръвта на моето неродено дете. Както преди то ме измъчваше и мамеше с лъжливи надежди. Опасността ставаше все по-голяма. Отказвах да оставам насаме с
