Клер. С Шели също се чувствах неловко, а Полидори, то се знае, беше непоносим. От цялата група най- често се виждах с Мери. Тя пишеше книга. Каза, че била вдъхновена от кошмарите, които сънувала в нощта на силната буря. В романа се разказваше за живота на един учен. Той създава живот. Творението му го мрази, той пък мрази — него. Мери нарече романа „Франкенщайн“.
Прочетох малко от ръкописа. Въздейства ми ужасно. В романа имаше много неща — твърде много неща, които разпознах. „О, Франкенщайн“, рече чудовището на своя създател, „аз трябва да съм твоя Адам, но по-скоро съм паднал ангел, когото ти лишаваш от радост, без да съм извършил никакво злодеяние.“ При тези думи потръпнах. Оттогава започнах да поощрявам Шели да замине, да вземе със себе си Клер и да се грижи за детето й. Те най-после го направиха. Вече бях готов. Щях да тръгна на лов за своя Франкенщайн. И все пак — лорд Байрон замълча — не. Пашата не беше напълно Франкенщайн. Въздействието на книгата въобще не се дължеше на истината в нея. Романът, въпреки всичко бе измислица. Не съществуваше наука, която би могла да създаде живот. Актът на сътворението си оставаше тайнство. Отново бях удивен колко абсурдни са амбициите ми. Чувствах се доволен, че библиотеката ми изгоря.
Отпратих Полидори. Вече нямах нужда от него. Платих му щедро, но той прие решението ми с типичното си недоволство. „Защо да сте вие“, рече той, докато броеше парите, „онзи който има властта да решава? Защо да не съм аз?“
„Защото аз съм от друг вид, не съм като теб.“
„Да.“ Полидори присви очи. „Да, милорд, наистина сте такъв.“
Разсмях се. „Никога не съм оспорвал твоята голяма прозорливост, Полидори.“
Той ме погледна злобно и извади от джоба си малка стъкленица. Вдигна я към светлината. „Вашата кръв, милорд.“
„Е и какво?“
„Вие ми плащахте, за да я изследвам. Нали не сте забравил?“
„Да. Какво откри?“
Полидори отново злъчно се усмихна. „Смеете ли да ме презирате, след като знам онова, което знам?“
Вперих поглед в него. Полидори започна да трепери и да мърмори под нос. Влязох в съзнанието му и го напълних с безумен страх. „Не ме заплашвай“, прошепнах аз и взех стъкленицата от ръцете му. „Сега върви.“ Полидори се изправи и олюлявайки се излезе от стаята. На следващия ден, без повече да го виждам, поех на път.
Минахме през прохода, който прекосява Алпите. Хобхаус бе дошъл да ме придружи. Пътувахме заедно. Колкото повече напредвахме, толкова по-главозамайващо се извисяваха скалите. Над нас се издигаха ледени чукари и огромни сипеи. Над снежните върхове кръжаха орли с разперени криле.
„Тук прилича на Гърция“, обади се Хобхаус. „Помниш ли, Байрон? В Албания…“ Гласът му секна. Той погледна през рамо сякаш от страх. Аз също се обърнах. Пътят беше празен.
Край него се издигаше гора от изсъхнали борове. Стволовете им бяха с обелена кора, по клоните им не течеше живот. Напомниха ми за мен и моето семейство. От другата страна на пътеката се простираше глетчер наподобяващ замръзнал тайфун. „Да“, помислих си аз, „ако онзи дойде, то ще е на това място — тук“. Стегнах се — бях готов да го посрещна. Но пътеката оставаше все така пуста.
После, на свечеряване, откъм Гринденвалд се чуха конски копита. Огледахме се и спряхме. Настигна ни сам мъж. Лицето му излъчваше жълтеникава светлина. Извадих пистолета от кобура, но когато конникът наближи, отново го прибрах. „Кой сте вие?“ викнах аз. Не беше Вакел паша.
Пътникът се усмихна. „Ахасвер“, отвърна той.
„Какъв сте?“ попита Хобхаус, със зареден пистолет в ръката.
„Странник“, отвърна конникът. Акцентът му беше необикновен — в говора му имаше красота и мелодичност. Той отново се усмихна и кимна към мен. „Странник като вашия приятел, господин Хобхаус, просто странник.“
„Познавате ли ни?“
„Ja, natuerlich12“
„Германец ли сте?“ попитах.
Пътникът се разсмя. „Не, не, милорд! Вярно, че обичам немците. Те са нация със забележителни философи, а без философи — кой би повярвал в мен?“
Хобхаус се намръщи. „Защо трябва да вярват във вас?“
„Може би, господин Хобхаус, понеже съществуванието ми е една невъзможност.“ Новодошлият се усмихна и се обърна към мен, сякаш да потърси светлината в очите ми. „Какъв сте вие?“ прошепнах аз. Пътникът се взря дълбоко в мен, което направих и аз. „Ако искате да ме назовете с някакво име, милорд“, човекът замлъкна, „нека бъда Евреинът.“ Той се усмихна. „Да, Евреинът, защото като членовете на тази необикновена и достойна за уважение нация, аз принадлежа на всички страни и същевременно на никоя.“
Хобхаус се намръщи. „Човекът е просто луд“, изсъска той в ухото ми. Махнах му да мълчи и се вгледах в лицето на странника. То представляваше несъчетаема смесица от старост и младост. Имаше бяла и дълга коса, но очите му изглеждаха дълбоки и ясни като моите. По лицето му почти нямаше бръчки. Не беше вампир или поне нямаше вид на такъв. Въпреки това у него имаше нещо тайнствено, предизвикващо едновременно неприязън и страх. „Искате ли да яздите с нас?“ попитах аз.
Ахасвер кимна с глава.
„Тогава да вървим“, рекох му и подкарах коня си. „До следващия хан имаме час път.“
Докато яздехме го разглеждах. Говорихме. Той знаеше английски, но от време на време минаваше на други езици — някои нови, други — стари, а трети — въобще не можах да позная. Скоро разбрах, че е пътувал из Изтока. На вечеря той яде е нас и рано отиде да спи. Аз не легнах. Наблюдавах стаята му. В два часа го видях да се измъква от хана и го последвах.
Той се катереше по зъберите с невероятна бързина. Преминаваше над ледените процепи и коварните глетчери. В далечината, подобно на призрачен град, се издигаха планинските върхари, сякаш изпълнени с презрение към творенията на човека. Ахасвер не беше смъртен, за да го отблъснат техните скатове. Не. Знаех какъв е. Спомних си призраците на „Пикадили“ и как пред очите ми те променяха формата си. В паметта ми изплува споменът как стисках пашата за гърлото, за да открия, че държа скелет. Какви сили имаше той и как се променяше — това не знаех — но бях сигурен в едно — по тези планински баири преследвах тъкмо пашата.
Той оставаше в обсега на погледа ми през цялото време. Дали не ме водеше нарочно? Все едно — един от нас трябваше да умре и не ме беше грижа кой именно. Стигнах хребета на огромен зъбер. Жертвата ми беше пред мен. Огледах се. Изведнъж на скалите не открих никого. Погледнах надолу към мъглата, която сякаш кипеше край глетчерите. После чух стъпки зад гърба си. Обърнах се. Там, с лице към мен стоеше Вакел паша.
Хвърлих се върху него. Той се спъна и започна да се плъзга, с изкривено от паника лице. Улови се за мен и ме затегли надолу. Изтърколихме се до ръба на пропастта — бездната под нас сякаш ни викаше. Усетих как пашата се топи и променя в ръцете ми, но продължих да го стискам, да удрям главата му в скалата, докато всичко наоколо стана в кръв и мозък. Съпротивата му започна да отслабва. Най-после той се отпусна неподвижен. Спрях — очите му бяха все така отворени. Погледът му изглеждаше мъртвешки. Постепенно лицето му се промени. Превърна се в Ахасвер, който ме гледаше. Не му обърнах внимание. Забих ножа в сърцето му, после пак и пак. Ритнах тялото му и то бавно се плъзна надолу в бездната. Тържествуващ, поех по ръба на скалата. Усещах жажда. Щях да се върна на пътя, да изчакам някой пътник и да го източа до капка. Пред мен, от пукнатина в скалата бликаше вода и като опашка на бял кон се вееше в пространството — блед кон, върху който язди Смъртта от Апокалипсиса. „Смърт.“ Прошепнах думата, за да чуя как звучи. „Смърт.“ Сякаш я чувах за първи път. Неочакван, странен, страшен, непознат звук. „Смърт!“ Планинските зъбери повториха моя вик. Обърнах се. Ахасвер ми се усмихваше. Лицето му бе гладко като преди. Той бавно коленичи.
„Вие сте достоен за император.“
Стоеше до водопада. „Пашата…“ промълвих аз, намръщих се и започнах да треперя. „Ти не си пашата. Той е мъртъв.“
Изражението му не се промени. „Какъвто и да е той… сега вие сте императорът.“ Усмихна се и ме
