Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

вампири, видях ги, имам доказателства!“

Публиката се обърна към нас, а Мариана се изправи. „Mi scusi15“, прошепна тя. В ложата влязоха войници. Тя започна да им шепне нещо. Войниците кимнаха и грубо хванаха Полидори за ръцете. Извлякоха го навън.

„Къде го водят?“ — попитах аз.

„В затвора.“

„За какво провинение?“

„Един от войниците ще се оплаче, че го е обидил.“ Мариана се усмихна. „Така става винаги, милорд.“

Кимнах. Операта продължи. Видях как демоните отнасят Дон Жуан в ада. „Покай се!“ — чуваше се глас отгоре. „Не!“ — отвръщаше той. „Покай се!“ „Не!“ Духът му ме възхити. Мариана и Лавлейс също изглеждаха покъртени.

Когато отново се озовахме на тъмната улица, очите им блестяха от жажда. „Идвате ли, Байрон?“ — попита Лавлейс.

Мариана поклати глава. Тя ми се усмихна и хвана Лавлейс под ръка. „Нашият повелител има друга работа тази вечер.“ Кимнах и поръчах карета.

Полидори ме чакаше. „Знаех, че ще дойдете,“ рече той, потръпвайки, когато влязох в килията. „За да ме убиете ли идвате?“

Усмихнах му се. „Политиката ми е да се опитвам да не убивам свои познати.“

„Вампир!“ изведнъж извика Полидори. „Вампир, вампир, вампир! Проклет, гаден вампир!“

Прозях се. „Да, благодаря, каза си думата.“

„Пиявица!“

Разсмях се, а Полидори потръпна и се притисна към стената на килията. „Какво ще правите с мен?“ попита той. „Наредено е да напуснеш Милано. Ще заминеш утре.“ Хвърлих му кесия с пари. „Ето, вземи и повече никога не се опитвай да ме следиш.“

Полидори се взираше в монетите и не вярваше на очите си. После неочаквано ги хвърли обратно. „Вие имате всичко, така ли?“ изкрещя той. „Богатство, талант, сила — дори и щедрост. Чудесно! Демонът с доброто сърце. Проклет да сте, Байрон, да се продъните в ада дано! Вие сте един лъжец и нищо повече. Презирам ви! Ако бях вампир, аз щях да съм повелителят!“

Той се свлече хлипайки в краката ми. Протегнах ръка към него, но той се дръпна. „Проклет да сте!“ изкрещя отново. После падна ничком и опря чело в коленете ми. Нежно погалих косата му.

„Вземи парите“, прошепнах му, „и се махай!“

Полидори вдигна глава. „Проклет да сте!“

„Върви!“

Полидори безмълвно коленичи. „Щях да имам невероятна сила“, промълви най-сетне той, „ако бях вампир.“

Настъпи тишина. Гледах със смесени чувства на жал и възмущение. Изведнъж той се разхленчи. Отблъснах го с крак. През прозорчето на килията влизаше лунен лъч. Ритнах го към светлината. Когато дръпнах ризата му, Полидори започна да скимти. Кръвта ми вече започваше да кипи. Стъпих върху гърдите на Полидори. Той безмълвно ме гледаше. Впих зъби в шията му, после с нож раздрах гърдите му. Пиех кръвта направо от раната и продължих да свличам плътта, докато се показа сърцето. То още биеше слабо, но ударите намаляваха и едва се забелязваха. Голотата му беше ужасяваща. Бях лежал по същия начин — лишен от достойнство, живот и човещина. Сърцето потрепваше като риба на сухо — накрая спря. Надвесих се над трупа и му дадох Дарбата.

Лорд Байрон мълчеше. Взираше се в нещо в мрака, което Ребека не можеше да види. После прокара пръсти през косата си.

— Дарбата ли? — попита Ребека. — Какво бе това?

— Нещо ужасно.

Ребека почака и попита:

— Не може ли да се опише?

— Докато не я получиш, не — отвърна лорд Байрон. Ребека не обърна внимание на думата „докато“.

— А Полидори — обади се тя, — оправи ли се? — Даде си сметка, че се изразява съвсем неподходящо. Гласът й замря.

Лорд Байрон си наля нова чаша вино.

— Той се събуди от смъртта, ако това имате предвид.

— Как? Искам да кажа… Лорд Байрон се усмихна.

— Как ли? Очите му се отвориха, пое дълбоко дъх и крайниците му се сбиха от конвулсия. После ме погледна. Отвори уста и произнесе някакви неясни звуци, като в същото време се усмихна. Може и да е казал нещо — не можах да чуя. Едната му ръка се опитваше да ме задържи, но гледката беше ужасна. Този труп, това ужасно чудовище, на което бях дал живот… Обърнах се и напуснах килията. Дадох на охраната пари. Те веднага придружиха Полидори до границата. Откриха ги, няколко дни по-късно, разкъсани и без капка кръв. Всичко се потули, разбира се.

— А Полидори?

— Какво?

— Срещнахте ли го отново?

Лорд Байрон се усмихна. Вгледа се в Ребека с горящи очи.

— Не се ли досещате? — попита той.

— За какво?

— Кой беше мъжът, който ви прати тук снощи? Онзи, който ви показа книжата? Мъжът на моста? — Байрон кимна. — Ами, да. Предстоеше ми да го срещна отново.

XII

Недей повдига никога рисувания креп
от живите наричан тук живот,
макар измислица да са за мен и теб
престорените, недействителни черти.
Зад краските небрежно хвърлени, подобно дреб,
надничат страх, надежда и почти
над бездната преплитат сенки съдби-близнаци —
безчувствени и слепи, и невежи.
Познавах едного. Под крепа търси знаци —
любов, утеха, нежност — не намери —
светът бе пълен само със химери.
Дух светъл бе сред мрака на тълпите,
но не успя към Истината да открехне двери.
Тъй както, впрочем, и самият ни Учител.

Пърси Биш Шели, Сонет

— Полидори? Онзи човек? — Ребека седеше като онемяла на стола си. Лорд Байрон й се усмихна.

— Защо сте толкова изненадана? Бях сигурен, че се досещате.