тишина. После започна да ме побутва с пръст.
„Защо вие?“ избухна докторът. „Защо?“ После се плесна по гърдите. „Защо не аз?“
Погледнах го и се разсмях.
Полидори заекваше от гняв, след малко преглътна и се опита да се овладее. „Кажете ми, милорд, какво от всичко, което можете вие, не мога аз?“
Усмихнах се. „Освен писането на поезия, която се продава ли?“ наведох се напред. „Три неща.“ Извадих пистолета си и го заредих. Полидори се дръпна уплашен. „Улучвам ключалка от трийсет крачки.“ „Мога да преплувам тази река.“ Посочих навън към Рейн. „И трето…“ бутнах дулото на оръжието под брадата на Полидори. Взирайки се в очите му, проникнах в неговото съзнание и му предадох следното видение — той лежи разпънат и с одрана кожа върху собствената си маса за дисекции. Лицето му изгуби цвета си. Засмях се и се облегнах назад. „Трето“, повторих аз, „както виждаш — мога да ти внуша страх, от който да се побъркаш. Така че, докторе, не ме изкушавай.“
Полидори седеше втрещен и едва си поемаше въздух. Отново настъпи тишина. Той не промълви нито дума, чак докато каретата не спря за нощувка. На слизане ме погледна! „Защо трябва да сте император?“ попита той. „Защо ви се явяват мъртвите?“ По лицето му се четяха изписани омраза и завист. После се обърна и бързо влезе в страноприемницата.
Не го спрях. Въпросите му, разбира се, бяха добри. Посети ме наследницата на пашата — лейди Мелбърн, а пашата изпълняваше ролята на нещо почти като крал. Аз не исках толкова власт — времената на кралете бяха отминали — и макар че бях вампир, все още ценях високо свободата. Но мъртвите от Ватерлоо ми засвидетелстваха своята почит. Дали и те не представляваха нечие творение, създадено за да се подиграе с мен? Но чие, на самия паша ли? Той беше мъртъв, по това нямах съмнения — нали сам бях пробол сърцето му. Бях усетил, че умира, знаех го със сигурност.
Едва ли преди време съм зърнал наистина неговото лице на „Пикадили“, едва ли наистина съм видял бледия му лик на фона на небето над Ватерлоо. Започнах да внимавам с мислите си. Реших да не позволя отново да бъда изненадан. Ако наоколо бродеше някакъв призрак, който иска да ме предизвика, нека си броди колкото ще. Струваше ми се невъзможно новата сила да може да се равнява на моята. Продължихме пътуването, минахме край Драхенфелс, влязохме в Швейцария. Над нас се извисиха Алпите — огромни и студени. През цялото време не забелязах нищо необикновено. Никой не посягаше към сънищата ми. Призракът, който и да бе той, сякаш остана зад нас. Това ме радваше, но не ме изненадваше. Спомних си, че на Ватерлоо го ударих през лицето. Би било глупаво от негова страна да продължи да си съперничи с мен. Щом наближихме Женева, започнах да се отпускам — Байрон замълча. — Това, разбира се, се оказа голяма грешка.
Ребека чакаше.
— Пашата ли? — попита тя след малко.
— Не, не — лорд Байрон поклати глава. — Не. Изненадата дойде в доста по-различен вид. Пристигнахме в „Отел д’Англетер“. Слязох от каретата и влязох във фоайето. В същия момент усетих някаква миризма. Беше позната, убийствена, неустоима. Замрях, после се огледах, очаквайки да видя едва ли не Августа. Край мен бяха само Полидори и хората от хотела. Онемял се подписах в регистрационната книга. Възраст, пишеше там. Изведнъж почувствах ужасно, тегнещо отчаяние. „Сто години“, написах аз. После се оттеглих в стаята си, опитвайки се да изпразня съзнанието си. Оказа се невъзможно. Навсякъде долавях лекия мирис на златиста кръв.
Час по-късно получих бележка. Отворих плика. „Скъпа моя любов“, пишеше там, „съжалявам, че толкова сте остарял. Пътувахте наистина бавно. Но мислех, че сте на двеста… Тук съм с Мери и Шели. Надявам се скоро да ви видим. Разбира се имам да ви казвам много неща. Засега, дано небесата ви пратят спокоен сън. Толкова съм щастлива.“ Беше подписано само с „Клер.“
„Лоши новини ли?“ попита Полидори с присъщата си тактичност.
„Да“, отвърнах бавно аз. „Би могло да се каже.“
Полидори се захили. „Ох, божичко“, рече той.
Успях да избягвам Клер още два дни. Тя ме преследваше през цялото време с бележки. Знаех, че накрая ще попадна в ръцете й. Все пак бе прекосила половин Европа, за да бъде с мен. Лудостта й не можеше да се отрече. Намери ме един следобяд, докато гребяхме с Полидори по езерото. Тя ме чакаше на брега, заедно с двама свои приятели. Бях в капан. Колкото по-близо се придвижвах, толкова по-силен ставаше парфюмът в ноздрите ми. Измъкнах се от лодката и бавно пристъпих към нея. Тя протегна ръка. Поех я с нежелание и я целунах. В същия миг от жажда ми се зави свят. Пуснах бързо ръката й и й обърнах гръб — на нея и на зародиша на нашето неродено дете.
„Лорд Байрон?“ Един от придружаващите Клер приближи да се ръкува с мен. Вгледах се в лицето му. Беше фино и бледо, обрамчено с дълга златиста коса — лице на поет, или по-скоро, рекох си, на вампир. „Господин Шели?“ попитах аз.
Той кимна.
„Много ми е приятно“, казах и поех ръката му. Ръкувах се и отправих очи към третия член на групата. Проследявайки погледа ми, Шели хвана дамата за ръката и я придърпа напред. „Вие вече познавате Мери, сестрата на Клер, нали?“
Усмихнах се и кимнах. „Да, познавам се с вашата съпруга.“
„Не ми е съпруга.“
Погледнах го изненадан. „О, извинете, мислех че…“
„Шели не вярва в брака“, обади се непринудено Мери.
Шели срамежливо ми се усмихна. „Чух, че и вие самият нямате много време за брачен живот.“
Разсмях се и ледът се стопи. Клер се приближи до мен, ядосана, че е пренебрегната и се опита да ме хване за ръка. Аз се дръпнах. „Елате да вечеряме заедно“, прошепнах на Шели. „Но не вземайте Клер.“ После се поклоних на двете сестри и се върнах в лодката.
Шели наистина дойде вечерта, при това сам. Говорихме до ранните часове. Разговорът ми хареса. Той бе непоправим неверник. Заклеймяваше не само брака — заедно с него ненавиждаше и поповете, тираните, дори самия Бог. „Това е зимата на света,“ твърдеше събеседникът ми. „Всичко е сиво и оковано във вериги.“ Въпреки тази констатация, Шели не изглеждаше отчаян — напротив, вярата му в бъдещето гореше като пламък и аз — забравилият какво е страстна надежда, го слушах очарован. Той вярваше в човечеството. Вярваше, че то може да постигне по-висша степен на развитие. Аз, разбира се, се подигравах на много от неговите идеи — този човек говореше за неща, които не можеше да знае. Все пак се заинтригувах, когато започна да разказва за отварянето на собственото му съзнание към вселената, за опъването на възприятията като струни на лира, така че зрителните му усещания да се увеличат неизмеримо много. „На света съществуват странни сили“, рече ми той, „те са невидими за нас, но въпреки това са реални както ние с вас.“
Усмихнах се. „И как осъществявате контакт с тези сили?“
„Чрез страх,“ отвърна веднага Шели. „Чрез страх и секс. С тяхна помощ може да се проникне в света на неизвестното.“ Усмихнах се по-широко. Вгледах се в очите му. Отново си помислих какъв хубав вампир би излязъл от него.
Реших, че ще остана в Швейцария. Шели и неговото семейство вече се бяха установили в къща до езерото. Наех една голяма вила на около двеста метра от тях — разстояние, на което мирисът от утробата на Клер се долавяше по-слабо. Самата Клер продължаваше да проявява настоятелност — имаше моменти, когато отказваше да стои настрана. В повечето случаи успешно я избягвах. Мъките, които ми причиняваше нейната плът, бяха под контрол. Разбира се, с Шели се виждах непрекъснато. Заедно карахме лодка, яздехме и говорехме по цели нощи.
След няколко седмици времето сериозно се влоши. Паднаха безкрайни мъгли, последваха ги бури и силни дъждове. Ние стояхме в моята вила ден и нощ. Вечер се събирахме в предната стая. Докато навън вятърът свистеше по езерото и блъскаше стъклата на балконските врати, в голямото огнище гореше огън. Често заставахме до прозорците и наблюдавахме как светкавиците играят над ледените планински върхове. Гледката ме подтикваше да подновя въпросите си за галванизма и електричеството и дали съществува основен принцип на живота. Шели също се вълнуваше от тези въпроси и както изглежда, в Оксфорд дори бе провеждал опити. „Успешни ли бяха?“ попитах аз.
Шели се засмя и поклати глава. „Но все още вярвам, че е възможно да се произведе живот“, рече той.
