въпроси. Един летен следобяд, докато закусвах с Лавлейс и крояхме планове за вечерта, съобщиха за пристигането на Шели. Доволен скочих да го посрещна. Шели се държа сърдечно, но веднага мина на въпроса, заявявайки че Клер се тревожела за Алегра и затова го накарала да ме посети. Опитах се да подтисна съмненията му. Говорихме за Алегра, за нейното бъдеще и за здравето й в момента — Шели изглежда се успокои. После, толкова се разпалих да го успокоявам, че направо се изненадах от себе си. Лавлейс също… Наблюдаваше ме със смарагдовите си очи и плахо се усмихваше, а когато поканих Шели за лятото при мен, направо се разсмя. Шели се обърна — по лицето му пробяга враждебност. Погледна закуската на Лавлейс — един кървав стек, потръпна и отмести очи.
„Какво има?“ — попита Лавлейс. „Не обичате ли вкуса на месото?“ Той ми се усмихна. „Байрон, да не би приятелят ти да е вегетарианец?!“
Шели вбесен го погледна. „Да, вегетарианец съм“, каза той. „Защо се смеете? Защото не ламтя за смърт ли? Защото кървавият сос и ужасната ви полусурова храна ме изпълват с отвращение?“
Лавлейс се засмя още по-силно. После замлъкна. Вгледа се в лицето на Шели — бледо и обрамчено със златиста коса, подобно на неговото. Докато ги наблюдавах ми се стори, че животът и смъртта се гледат един друг — два огледални образа. „Милорд“, поклони се Лавлейс и се измъкна.
„Какво беше това?“ — пошепна Шели. „Във всеки случай не е човек, нали?“ Видях, че трепери.
Взех ръката му и се опитах да го успокоя. „Елате с мен“, казах аз. Посочих му гондолата, вързана под стълбите на двореца. „Имаме доста да говорим.“
Прекосихме до песъчливия бряг на Лидо. Бях наредил там да ме чакат коне. Метнахме се на седлата и поехме покрай дюните. Това бе зловещо място, осеяно с магарешки бодили и водни плевели, натрупани от приливите по брега. Нямаше жива душа. Шели започна да се отпуска. „Обичам такава пустош“, рече той, „тук всичко изглежда безбрежно. Човек е склонен да помисли, че и душата му е безкрайна.“
Погледнах го. „Значи все още мечтаете за тайнствени видения и способности?“
Шели ми се усмихна, после пришпори коня си напред. Настигнах го, галопирайки през водата. Вятърът брулеше ободряващо лицата ни, а вълните, плискащи се в брега, придаваха на самотата ни чувство за наслада. Накрая намалихме темпото и отново започнахме да си говорим. Над нас витаеше дух на щастие. Много се смяхме — разговорът ни беше приятен, остроумен и откровен. Но постепенно той стана по-мрачен, сякаш засенчен от червените облаци на залеза, сгъстяващи се над нас, когато тръгнахме да се прибираме.
Заговорихме за живота и смъртта, за свободната воля и за съдбата. Шели, както обикновено, се съпротивляваше на безнадеждността. Аз обаче знаех повече отколкото приятелят ми можеше да си представи и защитавах по-мрачната теза. Спомних си думите на Ахасвер. „Истина може да има“ рекох му, „но ако е така, тя няма образ. Не можем да я видим.“ Погледнах към Шели. „Дори онези, които са проникнали отвъд смъртта.“
По лицето му пробяга някаква сянка. „Може да сте прав“, рече той, „ние сме безпомощни пред своето невежество. И все пак аз вярвам, че Съдба, Време, Шанс и Промяна — всички тези неща са подчинени на вечната Любов.“
„Говорите за Утопия“, пренебрежително отвърнах аз.
„Сигурен ли сте?“
Задържах коня си. Вгледах се в Шели. Знаех, че очите ми изведнъж са станали студени. „Какво всъщност знаете за вечността?“
Шели не срещна погледа ми. Бяхме стигнали до края на пътя за езда. Без да отговори на въпроса ми, той се смъкна от седлото и седна в гондолата. Седнах и аз. Започнахме да се плъзгаме по лагуната. Водата, огряна от последните лъчи на слънцето, приличаше на езеро от огън, а кулите и дворците на Венеция, белеещи се в далечината на фона на тъмното небе, напомняха призраци — мъртви, но красиви. Знаех, че и моето лице е също толкова бледо. Минахме покрай острова, където се намираше дворецът на Мариана. Чухме да звъни звънец. Шели погледна към мрачните стени и потръпна, сякаш долавяйки отвъд водата болката и отчаянието, събрани там. „Има ли вечност наистина,“ попита той с тих глас, „която се простира отвъд смъртта?“
„Ако има“, отвърнах аз, „бихте ли се осмелил да я пожелаете?“
„Може би.“ Шели замълча. Прокара пръсти по повърхността на водата. „Стига да не загубя душата си.“
„Душата си?“, аз се разсмях. „Мислех, че сте неверник, Шели. Какви са тези приказки за изгубване на душата? Звучите ми като някой християнин.“
Шели поклати глава. „Душата ни, защото аз, вие и всички ние сме част от душата на всемира. Така мисля и се надявам…“ Той вдигна лице. Насмешливо повдигнах вежди. Настъпи дълга тишина. „Бих се осмелил“, каза той накрая, кимайки. „Да, бих се осмелил да я пожелая.“
Повече не говорихме, чак докато не стигнахме стъпалата на двореца — там отново започнахме да се шегуваме и смеем. Чувствах се доволен. Шели не биваше да бъде насилван, трябваше да дойде сам и да ме помоли. Бях подготвен да чакам. Той остана цяло лято, но не във Венеция, а на отсрещния италиански бряг на лагуната. Знаех, че градът го притеснява — Шели виждаше как мръсотията и деградацията се прокрадват под привидната красота. В това отношение Венеция приличаше на Лавлейс и Мариана. Беше се запознал и с двамата, но те инстинктивно го отблъскваха. Доколкото разбирах, не му харесваха и моите настроения, както и навиците ми. В склонността ми да бъда пренебрежителен, в отчаянието ми, той различаваше въздействието на Лавлейс и Мариана върху мен. Въпреки това през цялото време аз го очаровах, както бях намислил. Шели никога не беше срещал същество като мен. Често се разхождахме с конете по брега на Лидо, като преди. Притисках го и го предизвиквах непрекъснато. Той ме поглеждаше, а на лицето му се изписваше ужас, смесен с копнеж и уважение. Усещах, че е готов да отстъпи. Една вечер до късно останахме будни, говорейки за световете, които са скрити от очите на смъртните. Говорех от личен опит. Шели — облягайки се на надеждата. Почти бях готов да му разкрия голата истина, но вече стана пет и в утрото се провиждаше Канале Гранде. Нощта клонеше към своя край. Помолих Шели да остане. „Моля ви“, рекох аз. „Бих могъл да ви разкрия много…“
Той се вгледа в мен, потръпна и аз помислих, че ще приеме. Вместо това той стана и каза: „Трябва да се връщам.“
Бях разочарован, но не възразих. Разполагахме с много време. Изпратих с поглед гондолата му, докато се скри. После и аз прекосих лагуната на Венеция. Посетих Шели в съня му. Не пих кръв, но го изкуших. Показах му истината — величествена тъмнина, изпълнена със сила, излъчваща тъга, докато изгрява слънцето, безформена бездна на смъртта — нощем. Така изглеждаше, но въпреки това бе пропита с живот — в нея можеше да се търси и да се намери безсмъртието. Крачех из тази тъмнина. Шели се взираше, но все още не можеше да ме следва. Погледнах назад. Усмихнах се. Шели отчаян протягаше ръце към мен. Отново се усмихнах и му кимнах. После се обърнах и мракът ме погълна. „Утре“, помислих си аз, „утре вечер той ще може да ме последва. Утре това ще стане“.
На следващия ден на закуска ме обезпокои Лавлейс. Той седна с мен на масата. Известно време мълчахме. „О“, рече Лавлейс, усмихвайки се изведнъж, „вашият приятел — вегетарианецът — научихте ли, заминал си?“
Лицето ми замръзна, а усмивката на Лавлейс стана още по-широка. „Мислех, че снощи ви е казал. Не го ли стори?“
Той се разсмя. Разгневен, блъснах масата и му изкрещях да ме остави на мира. Лавлейс си тръгна, все така с усмивка на лицето. Поръчах на прислужниците да прекосят лагуната и да отидат в дома на Шели, за да проверят, с пълна сигурност, че наистина го няма. Още когато тръгваха знаех, че Лавлейс казва истината — Шели се беше измъкнал. В продължение на няколко седмици се чувствах отчаян. Знаех колко близо бе до мига, когато щеше да бъде мой. Тази мисъл дълго ме измъчва. Накрая се превърна в утешение. Той щеше да се върне. Нямаше да удържи да остане далеч. Почти беше паднал в капана — оставаше ми единствено да чакам.
Дори когато се отърсих от своето отчаяние, си дадох сметка, че копнежът ми да имам другар не е затихнал. Любовната ми връзка с Венеция бе към своя край. Нейните удоволствия ме отегчаваха. Със сигурност знаех, че съм надживял човешките наслади — имах нужда от нещо повече. Кръвта ме вълнуваше както винаги, но дори ловуването вече ми изглеждаше скучно, а от Лавлейс направо ми се повръщаше. Давах си сметка, че присмехът му над заминаването на Шели е израз на неговата ревност — въпреки това
