През изминалите три години не бе имало и ден, в който да не си я представя поне веднъж и в най-различни варианти, но винаги с един и същ край: Франке стоеше пред него и си признаваше кой тогава е бил прав. Въпреки това сега бе друго. Не се усещаше победител, нямаше и следа от облекчение. Борбата им, която от самото начало бе толкова неравностойна, вече бе свършила и той бе несъмненият победител. Това продължи обаче до последната секунда, когато осъзна, че победител няма.
— Е, добре. Какво искате, Франке?
— Нужна ми е вашата помощ — отвърна Франке. Лицето му остана напълно безизразно, но Варщайн усети каква огромна борба трябваше да води със себе си, докато изрече тези думи.
— Моята помощ? — повтори стъписано той.
— Моля ви, Варщайн! — Изведнъж от самообладанието на Франке не остана нищо. Мъчително поддържаната маска на спокойствие и престорена неангажираност се свлече и зад нея се показа истинският Франке — един отчаян мъж, който бе на края на силите си. — Кажете ми, каквото искате. Можете да правите с мен, каквото искате. Ако наистина смятате, че трябва да го направите, дори ме убийте, но не сега! Помогнете ми да оправим тази бъркотия тук!
— Но… аз не мога — отговори Варщайн, както си и беше в действителност. Бе объркан, защото усети, че това, което каза Франке, бе напълно искрено. Изведнъж осъзна, че той очакваше от него помощ, която не можеше да му даде. В същия момент му стана ясно, че е вярно и обратното — въпреки всичко се бе надявал Франке да може да му помогне. Никога не бе позволявал на тази мисъл да се избистри достатъчно, но бе дълбоко убеден, че щеше да е достатъчно да принуди Франке да си признае грешката. Но не бе така. И двамата се бяха надявали един на друг, без да могат да си помогнат.
— Не знам какво става тук, Франке. А още по-малко знам как да го спра.
Франке го загледа втренчено. Изминаха пет, десет, двадесет секунди, в които отчаяната надежда в очите му постепенно изгасна и на нейно място се появиха паниката и отчаянието. Знаеше, че Франке казва истината. Можеше да го прочете в очите му, както и Франке знаеше, че той не го лъже.
— Тогава всичко е загубено — каза той тихо.
— Какво е загубено? — намеси се Ломан.
Франке не го и погледна, а продължаваше да се взира в лицето на Варщайн.
— Всички сме загубени. Вие, аз, хората отвън…
— Колко мелодраматично — вметна ехидно Ломан. — Можехте все пак по-навреме да помислите за това, а? Например, преди да захванете да се занимавате с неща, от които нищо не разбирате!
— Моля ви, Ломан, млъкнете! — каза Варщайн и се обърна към Франке: — Какво искате да кажете? Видяхме какво е станало от другата страна на планината. И в Аскона ли е толкова зле?
— Зле? — Франке го изгледа с пронизващ поглед. Изглеждаше изненадан. — Наистина ли не знаете какво стана?
— Какво е станало?
— Целият свят отвън отива по дяволите, ето това е станало — отвърна придружителят на Франке вместо него. — Или поне той така твърди.
Варщайн за първи път погледна сивокосия мъж и се опита да си спомни името му. Роглер, Франке го нарече Роглер. Откакто бяха тук, той за първи път каза нещо и гласът му издаваше много повече от това, което казваше. Говореше с глас на човек, който знаеше, че казаното е истина, но с всички сили се опитваше да се убеди, че се е заблудил. Варщайн продължи да го гледа объркано, после се обърна към Франке.
— Разказвайте — помоли той.
Франке въздъхна.
— Добре. Но не тук. Елате! Обърна се, направи-две крачки в посоката, откъдето се бяха появили двамата с Роглер, но забеляза, че Варщайн и другите двама не помръдват.
— Не се страхувайте, не е клопка. Ако исках да го направя, щях да го изпипам по-добре. А може би мога да направя нещо и за вас, скъпа моя — обърна се той към Ангелика. Нали дойдохте, за да намерите мъжа си? Елате, ще ви заведа при него.
В Аскона властваше насилието. Градът приличаше на някаква лудница.
Вечерта Роглер все още смяташе, че паниката може да ги подмине, но вече не бе така. Стана дори още по-лошо. Трептящите светлини в небето, войниците, хеликоптерите и това, което стана на брега на езерото, опъна нервите на хората до крайност и бе само въпрос на време да се прояви натрупаният страх. В едната част на града бе изгаснал токът, а в цяла Аскона не работеха телефоните, телевизорите и радиоприемниците. Градът бе сляп, глух и отчасти парализиран и хората реагираха на всичко това така, както винаги са реагирали в извънредни ситуации — с паника, страх и бягство. Който имаше автомобил или друго превозно средство се опита да напусне града. Никой не успя. Транспортът, който още вечерта бе спрял напълно, сега се превърна в непреодолима бариера и практически всички улици бяха блокирани.
Стигна се до катастрофи, безсмислени ръкопашни боеве за място в някоя кола, която така или иначе не можеше никъде да отиде. Многобройните изблици на насилие доведоха до ранени и убити. Градът бе залят от вълна от страх и насилие, която се разрастваше и черпеше енергия от самата себе си. И не бе само страхът от това, което ставаше, не бе само шокът. Нещо се вкопчи в хората и вътрешно ги прекърши. Тънкият слой цивилизация и заучени модели на поведение се срути и отдолу се появи хищникът, който се подчиняваше само на един инстинкт: да оцелее, без значение как. Страхът раждаше страх и в новата ситуация, когато наяве излязоха страховете, потискани цял живот, и мисълта можеше да убие, жителите на града започнаха взаимно да се избиват. На много места избухнаха пожари, а на станцията на кабинковия лифт в северната част на града се стигна до голям бой за места в гондолите, които все още пътуваха, защото нямаше кой да ги изключи. Първата потегли от станцията с три пъти повече пътници от допустимото. Втората бе толкова препълнена, че скъса въжето и заедно с тази преди нея паднаха. Ръкопашният бой на кея за ферибота предизвика още повече жертви, макар че отдавна нямаше кой да управлява ферибота. Капитанът и екипажът, които се бяха опитали да спрат тълпата, бяха първите, които тя стъпка, фериботът можеше да превозва до двеста пътници. Когато на борда му се озоваха пет пъти повече, той потъна. Това беше само началото…
Оказа се, че Франке не е сам, както изглеждаше в началото. От другата страна на влака ги очакваха десетина войници, облечени в същите униформи като онези, появили се край пътя — маслиненозелени маскировъчни костюми с отличителните знаци на ранга, но не и на националността. Мъжете бяха преметнали оръжията си през рамо и ги следваха на разстояние петнадесетина метра.
Варщайн изгледа военните само с бегъл поглед, но Ломан не можа да си спести една остра забележка. Франке я подмина без коментар, но изражението на лицето му говореше друго. Явно и той като Варщайн се питаше какво търси този глупак при тях.
Бяха се отдалечили от влаковете на около петстотин метра, когато Франке спря и се обърна надясно. Докато вървяха, бе разказал набързо на Варщайн какво се бе случило в Аскона и горе в планината. Варщайн го бе слушал като омагьосан и въобще не бе забелязал вратата, вкопана в сивата облицовка на тунела. А дори и да я бе забелязал, сигурно щеше да я вземе за вход на някое от сервизните помещения, които бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго. Но помещението, към което водеше, имаше друго предназначение.
На по-невнимателен наблюдател едва ли щеше да направи впечатление, а на пътник в профучаващ с триста километра влак — още повече, че това не бе обикновена врата. Вместо брава имаше миниатюрно табло с цифрови бутони, а от стената вдясно в посетителя се взираше безизразното око на видеокамера.
Франке му направи жест да изчака, пристъпи към вратата и набра някакъв код, заставайки така с гръб към тях, че никой да не може да разбере какво набира. Чу се ясно жужене. Под камерата светна зелена светлина, но вратата се отвори чак когато Франке произнесе в един микрофон високо и ясно името си и още някакъв цифров код.
— Съвсем като във филмите на Джеймс Бонд — каза подигравателно Ломан. — Сега какво трябва да се случи? Трябва ли са поставяме дясното си око срещу камера, за да фотографира ретината ни?
— Не — отговори спокойно Франке. — Само ако имахте постоянен достъп дотук, тогава щеше да е необходимо. А за посетители е достатъчна и само снимка. Освен това отдавна вече не използваме техниката на отпечатъци от ретината. Много е несъвършена, знаете ли? Предпочитаме кирлиановата фотография. В
