Не, наистина не знаеше. Когато тунелът официално бе готов, неговият срив отдавна бе взел такива размери, че не се интересуваше от нищо друго освен от сгромолясването на собствения си малък свят. Още повече пък за тунела Гридоне и всичко, свързано с него. Просто вече не искаше да знае нищо за това.
— И какво всъщност е предназначението на всичко това? — попита отново Ломан. Бяха стигнали преградата и вместо отговор Франке посочи тясна врата с алуминиева рамка. Пръстите му бързо и сигурно зададоха цифровия код. Лек шум и във вратата се появи малка пролука. Франке не влезе веднага, а изгледа още веднъж продължително Варщайн с неопределено изражение на лицето. После бутна вратата и ги покани да го последват.
Подреждането бе напълно различно от неговото, но веднага го разпозна, в същата част от секундата, в която пристъпи вътре. Апаратурата бе много по-голяма, елегантна и сигурно технически по-перфектна. Може би и много по-мощна, но въпреки това не бе нищо друго, освен…
— Моят лазер… — прошепна той. Подейства му като удар в лицето. Дори в момента не можеше да каже какво точно изпитва. Гняв? Разочарование? Яд? Сигурно от всичко по малко, но имаше и още нещо. Чувство, което надминаваше всичко това. Не гледката на апаратурата го засегна толкова, а това, че знаеше какво означава всичко.
— Да — каза Франке. — Или поне уред, който е конструиран на същия принцип. Направихме няколко подобрения, но идеята е същата.
Варщайн не можеше да каже нищо. Ръцете му започнаха да треперят и сякаш желязна ръка стисна гърлото му. За момент като че ли цялото помещение се завъртя около него. Обзе го гняв, неописуем гняв, за който нямаше вентил.
— Момент, момент — обади се Ломан, — значи това тук е вашият уред? — Той посочи към множеството лещи, кристали и увеличителни прибори, които заемаха по-голямата част от помещението. Нито Варщайн, нито Франке реагираха на думите му и след малко той продължи: — Същият апарат, който тогава ви счупи врата пред съда, защото Франке твърдеше, че не работи? Апаратурата, заради която ви направи за посмешище пред целия свят?!
— Вие… знаел сте през цялото време… — прошепна тихичко Варщайн, все още не вярвайки на очите си. — От първия ден, нали? Вие, проклет…
— Предполагах, не знаех със сигурност — прекъсна го Франке. — Поне в началото. Но иначе е така, да. Знаех, че в планината, в този връх има не само скали и пръст. — Гласът му стана по-тих. — Последното доказателство открих, когато вас вече ви нямаше.
— Значи през цялото време сте лъгал — продължи тихо Варщайн. — Знаехте, че съм прав и Зарутер също. Той дори ви го каза тогава направо в лицето! В мое присъствие. А аз като последен идиот не проумявах какво иска да каже. Защо, Франке? Какво чакахте? Искахте цялата слава само за себе си или не можехте да понесете мисълта, че има нещо, което не можете да обясните?
— Може би — отговори Франке, без да уточнява кой от двата въпроса има предвид. — Не мисля, че сега има някакво значение. — Върху лицето му се появи бегъл израз на инат, но бързо изчезна. — Откритието ви функционира, Варщайн. И то по-добре, отколкото тогава предполагахте. Резултатите не бяха грешни. Неправилни бяха само въпросите, които задавахме към отговорите, давани от апарата.
— Значи открихте нещо в планината — вметна Ломан — и принудихте Варщайн да върви по острието на бръснача, за да можете да работите в пълно спокойствие и да обсебите цялата слава за себе си?!
Франке презрително го изгледа.
— Изобщо не знаете за какво говорите, глупако. Да, открих нещо! Този уред го откри, ако трябва да бъда точен. Е, и? Може и да е било грешка, но тогава мислех, че е големият шанс в живота ми, това, за което мечтае всеки учен. Да открие нещо ново, нещо много Голямо. Да види нещо, което преди това никой не е виждал. Погрешно или не, не съжалявам. Ако трябва отново да вземам решение, бих постъпил по същия начин.
Ломан шумно пое дъх.
— Това е…
— …същото, заради което и вие сте тук, Ломан — прекъсна го Варщайн. Питаше се защо защитава Франке, точно този, който с постъпката си бе застрашил не само неговия, но и животът на страшно много други хора. Знаеше отговора на този въпрос: защото можеше да го разбере. На негово място може би и той щеше да постъпи по същия начин. Изкушението наистина бе невероятно. — И какво открихте? — продължи той. — Стотици пъти проверявах измервателните уреди, без да…
— Фалшифицирах данните — каза спокойно Франке.
— Вие?
— Е, не всички хакери са четиринайсетгодишни, с акне и дебели стъкла на очилата — обидено каза Франке. — Освен това не забравяйте, че аз инсталирах апаратурата. Компютърът ви показваше само това, което му позволявах.
— И какво всъщност е открил? — попита Варщайн.
Франке го погледна вторачено и замълча. Измина почти цяла вечност, преди да отговори с безизразен, едва доловим глас:
— Не знам. Само допреди два дни смятах, че знам отговора, но сега… Просто не знам, Варщайн… Изглеждаше като черна дупка, миниатюрна черна дупка, заседнала някъде тук в планината. Познавате теорията, според която могат да се намират навсякъде.
— И мислехте, че сте открил черна дупка? — Варщайн дори не можеше истински да се разгневи.
— Бях сигурен — поправи го Франке. — Стопроцентово сигурен. Всичко водеше в тази посока и продължава да е така. Сега повече от всякога.
— Чакайте, чакайте — намеси се Ломан. — Правилно ли разбирам? Искате да ни съобщите, че всичко това тук, цялата тази апаратура, която е струвала милиони, цялата тази тайнственост — а за това, което сте сторили на Варщайн пък въобще да не говорим, — всичко това сте направил, вярвайки, че можете да докажете някаква си смахната научна теория?!
Франке го изгледа със студен поглед.
— Къде, за Бога, намерихте този идиот, Варщайн?
— Ей, ей, я по-вним…
Варщайн укроти с жест и двамата.
— Не става дума за никаква научна теория, Ломан — каза той.
— А за какво тогава?
— За разрешаването на всички проблеми на този свят, тъпчо — отговори презрително Франке. — Не мисля, че разбирате нещо, но опитайте все пак!
— Какво?! — гневно проблеснаха очите на Ломан.
— Франке е прав — намеси се бързо Варщайн. — Много е просто или поне що се отнася до идеята, разбирате ли? Досега никой не знаеше какво представлява черната дупка и как действа. Но ако наистина я има, то тогава е най-мощният източник на енергия във Вселената. Ако някой успее да впрегне мощта и на най-малката черна дупка, това би означавало край на всички енергийни проблеми на тази планета. За всички времена.
Ломан мълчеше. Чак след малко кимна с глава и Варщайн разбра, че започваше да схваща.
— Искате да кажете…
— Искам да кажа — прекъсна го Франке — край на бедността на този свят. Никой човек повече няма да гладува. Ако в тази планина наистина има черна дупка и успеем да се закачим за нея, това ще означава, че сме намерили практически неизчерпаем източник на енергия.
— И вие сте открил такова нещо? — Ломан не можеше да скрие подигравката в гласа си. — Месията Франке, а? Но не стана, така ли?
За учудване на Варщайн Франке остана напълно спокоен.
— Бях абсолютно сигурен.
— А сега вече не сте ли? — попита Варщайн.
— Малко ми е трудно да съчетая изкривяването на пространството с черната магия — призна си Франке. — А при вас как е?
— Може би разликата не е чак толкова голяма, колкото смятате — отговори Варщайн. — Понякога има не само един начин да се направи нещо.
