Мери, „тъмнокожа дивачка, но вълшебна на вид“. Не беше, не! Не беше възможно да е неговата лейди Мери. Но от друга страна, можеше и да бъде, а нейната прислужница можеше да е Елмира, макар че здравият разум го отхвърляше. Лейди Мери никога не бе изпитвала влечение към някой мъж, нито дори към Рори, който бе отнел девствеността й. Все пак той си припомни втората схватка с нея, когато тя се беше разменила с Елмира. Тогава тя го беше потърсила. Наистина, тя би трябвало да бъде доволна от действията му, които, доколкото си спомняше, бяха повече от обикновени. Суетността му отстояваше правата си. Щом не бе имала желание да разтвори пак краката си за него, едва ли би желала да стори това за Файал. Че пък и да му заплаща? Но все пак?…
— Рори? — полюбопитствува Мери. — Коя всъщност е тази англичанка? Ако си й хвърлил мерак, откажи се. Нашият Хари е мощен гренадир, ала не може да се сравни с Файал. Освен това ще ме накараш да ревнувам и бих загубила пари, ако решиш да й даваш безплатно това, което тя на драго сърце ми заплаща за Файал. Пък и няма да ти хареса. Тя е от онези високомерни, тънкоустни английски кучки, със златиста коса. Сякаш никога през живота си не е използвала нощно гърне — толкова наперена и високомерна. А отдолу е плоска и съвсем като нас останалите.
— А прислужницата й? Кажи ми нещо за нея.
— Черна, но дяволски красива.
Рори закрачи из стаята. Разбира се, че беше невъзможно. Лейди Мери и Елмира тук, в този забравен от бога край! Трябваше да разбере. Трябваше да се увери. Мери седна на пода, опряла глава на коляното му, и вдигна поглед към него, присвила устни и сбърчила вежди.
— Рори! Какво става? Призрак ли виждаш?
— Никакъв призрак. Но има нещо, което трябва да узная, нещо, в което трябва да се уверя. Здравият разум ми подсказва, че сигурно греша, и все пак трябва да видя тази англичанка и да се уверя.
— Познаваш я от по-рано?
— Възможно е.
— И си влюбен в нея?
Той поклати отрицателно глава така разпалено, че цялото му тяло се разтресе.
— Значи нямам повод да те ревнувам от нея?
— Никакъв. Ако е същата, което е твърде възможно, някога й отнех девството и оттогава тя смъртно ме мрази. Как мога да я видя, Мери, без тя да забележи?
— Не е трудно, гъсочето ми. Това е публичен дом, а една сводница не пропуска възможността да припечели някое почтено пени. Някои от мъжкарите, които идват тук, като стария сър Базил например, имат странни прищевки. Нужно им е да погледат, преди да бъдат готови.
— Като във „Фани Хил“?
— Четох за тази курва. Чиста аматьорка, сравнена с мен.
— Тогава?
— Ще ти кажа. Има една дупчица за гледане към стаята, в която е тя с Файал. Понякога я давам под наем. И ако е оставила свещите да горят, както обикновено прави, можеш добре да я огледаш. Но сигурен ли си, че това няма да промени нашите отношения?
Той й отвърна с целувка.
— Покажи ми, Мери.
— Добре. Не го ли направя, ще бъдеш изпълнен с напрежение и двамата с Нашият Хари ще ме разочаровате. Ела!
Предупреждавайки го да пази тишина, тя го поведе през тъмния коридор покрай една затворена врата, от която се прокрадваше тънък лъч светлина през прага, за да влязат в съседната стая. Тя присегна ръка в мрака и го дръпна към стената. Коленичиха двамата на едно легло и тя отстрани една картина от стената. Лъч светлина нахлу в стаята от една дупка, широка около инч.
Той надзърна, намествайки окото си върху светлия отвор. Стаята беше малка, с едно легло до насрещната стена. На него се беше изпънал Файал, гърчещ медната си плът върху белотата на чаршафа. Главата му се люлееше в бясна възбуда. Беше го яхнала жена с кожа като мляко и дълга руса коса, падаща като воал върху лицето й. Тя беше върху Файал и страстта й надминаваше неговата. Гърчовете на младежа очевидно усилваха насладата й.
Косата й, дявол го взел, косата й! Тя покриваше лицето така, че Рори не можеше да го види. Продължаваше да гледа, чувствувайки как слабините му набъбват, подканени от топлите пръсти на Мери, които се плъзнаха по изпъкналата материя на панталоните му. По стиснатите ръце на Файал и по извиващия се гръб Рори долови, че той е вече готов. Файал пое дълбоко дъх и простена заглушено. Стонът му се смеси с резкия писък на жената. За няколко секунди тя се задържа върху него неподвижна. После с усилие, което сякаш изсмука последната й капка сили, тя се освободи, претърколи се и се изправи, отдавайки последна оценка на облекченото тяло на Файал, като го опипа бавно с едната си ръка. Обърна се, загледана, без да съзнава, към Рори и вдигна разчорлената си коса над челото, поглеждайки, без да знае, Рори в очите.
Беше негов ред да изпъшка. За бога! Това беше Мери — лейди Мери Фиц Олбани, принцеса Ясмин, която бе видял за последен път, когато я заведе на борда на кораба в Танжер. И ако това беше Мери, значи Елмира е с нея, а с Елмира е неговият син, защото трябваше да бъде син!
Той се отпусна до Мери. Тя го сръга, връщайки го към реалността.
— Тази ли е, за която мислеше?
— Тя е.
— Искаш ли да погледнеш още?
— Не искам никога вече да я гледам. Но за мен е важно, че тя се намира тук. Трябва да я видя.
— Несъмнено ще бъдеш поканен в дома на губернатора. Вероятно вече се знае, че милорд барон ъф Сакс е в Тринидад. Разбира се, би могъл да я посетиш и непоканен…
— Тази дама и аз имаме много да си говорим. Но мисля, че ще трябва да изчакам с визитата. Точно сега имам много работа.
— Например каква, Рори?
— Да се разпоредя с робите.
— Уви, мислех, че съвсем друго ще искаш „точно сега“.
— Например, Мери?
— Да дадеш на Нашият Хари необходимото спокойствие след разстроилата го гледка.
Той й се усмихна в мрака.
— Е, след това не бива да се отказва на Нашият Хари. Току-що го разбрах.
Тя се надигна от леглото и протегна ръка. Преди да я улови, той хвърли небрежен поглед в другата стая. Лейди Мери се обличаше, без да поглежда към Файал. Бързаше. Е, нека! Той също бързаше. Смъкна се от леглото и на пръсти се измъкна от стаята, следвайки Мери по коридора. Трябваше да побърза, за да продължи с нея. А най-нетърпелив беше Нашият Хари. Колкото и да бързаше Рори, Нашият Хари все вървеше пред него. Непрестанно го предвождаше.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На другата сутрин Рори едва намери сили да остави Мери Фортескю. На драго сърце би се излежавал в леглото до нея, сърбайки силното черно кафе и отговаряйки на милувките й. Неохотно се стресна, а след това му беше още по-трудно да се върне на кораба и да напусне града, без да разбере нещо повече за Елмира. Краткият му разговор с Файал потвърди предположенията му за Елмира. Файал го увери, че била тя. После, в случай, че предположенията на Рори бяха правилни, по това време тя трябваше да е родила сина му. Въпреки че първото му намерение беше да се втурне към резиденцията на губернатора и да отведе Елмира, някакво предчувствие надви нетърпението му и го възпря. Винаги можеше да се оправи с лейди Мери. Какво ли посрещане можеше да чака от нея? Едно нещо поне бе научил. Тя не бе вече ледената девственица, бранила девството си, издирайки лицата на емири и бейове. Не можеше да разбере, дори след като със собствените си очи бе видял с какъв бяс бе похитила Файал, как тази студена красавица може да
