Файал — беше богата, но той пак изпитваше глад и се измъкна от леглото, припомняйки си за една коричка хляб, която не беше изял. Остана доволен, че е по-голяма, отколкото мислеше, и я занесе в леглото, сядайки на ръба да я сдъвче.
Значи Елмира наистина обичаше Файал. Поне така му бе казала лейди Мери, а нейният вид го беше потвърдил. Влюбена във Файал, а не в него? Невъзможно! Е, да, трябваше да си признае честно, много жени биха могли да се влюбят във Файал. Но не и Елмира! Тя беше негова собственост, винаги бе била и винаги ще бъде. Ха, че тя бе дори майка на неговия син. Как тогава ще се влюби във Файал? Той никога не би се усъмнил в нейната лоялност към него, а какво беше лоялността, ако не друга дума за любовта?
Да, той я желаеше. И все пак, щом почнеше да си припомня различни сцени с нея, съзнаваше как бялата и златиста красота на лейди Мери по някакъв свой път изтикваше мургавата красота на Елмира. Мери на колене пред него, разделена от желязната решетка, унизяваща себе си. Залутан в спомените, той почти забрави къде се намира. Мракът скри стените на килията му и само една бледа светлина очертаваше решетката на вратата. Колко дълго преседя, залутан в мислите си, не знаеше, но ето че бавно се върна към света на реалното.
Върна го глъчка от крясъци. Беше някъде надалеч, едва доловима, но постепенно нарасна, докато избухна непосредствено пред резиденцията. Настоятелните викове на разгневени мъже се процедиха през листата на лозата на прозореца на килията му. Чу да се произнася собственото му име с гневен крясък и резки писъци. Чу как искат живота му и потръпна. Припълзя в един ъгъл на килията сякаш да се запази от крясъците, идващи отвън. Килията ли? Как би могла да го предпази тя от тълпата? Благодари на някакъв далечен, незнаен бог, независимо дали той се казваше Господ или Аллах, че не е изложен на този гняв в уязвимата отвсякъде клетка. Тук поне имаше стабилни стени и за пръв път той бе доволен от здравата решетка на килията.
Врявата бе прекъсната от мускетен залп, а след това виковете се подновиха още по-интензивно. Той притаи дъх след изстрелите, изчаквайки да чуе стенания сред тълпата и след като такива не последваха, разбра, че войниците са стреляли над главите на тълпата, само за да ги сплашат. Сред врявата и суматохата той непрестанно чуваше името си, украсено с такива епитети, че неволно се сви още по-ниско, жадуващ да покрие лицето си с нещо. Нямаше съмнение — тълпата беше обезумяла. Всеки мъж в тази невидима сган го обвиняваше в убийството на Мери Фортескю и нито един от тях не се отказваше да го разкъса на парчета, за да отмъсти за нейната смърт.
В дългия коридор се появи светлина и той чу бързото тракане на тежки ботуши. Повдигайки глава, видя Спигът да търчи и чу тракането на тежката решетка, когато той затръшна вратата в края на коридора. Изведнъж почувствува облекчение. Тя беше още една бариера между него и тълпата. Очевидно Спигът бе дошъл навреме, тъй като виковете станаха съвсем близки и се разнесоха край самата решетка.
— Дайте ни копелдака — убиец!
— Бесилото е много добро за него!
— Ще му натъпчем задника с барут и ще взривим гадината!
— Откъснете му яйцата и ги натъпчете в устата му! Откъснете му всичко и накарайте копелето да си го изяде!
— Какво направи на мисис Фортескю? Никой няма да бъде спокоен, докато той бесува насам!
— Хайде, Спигът, пускай ни при него, иначе и теб ще пратим по дяволите.
Отекна изстрел. Гърмежът бе последван от свистенето на куршум, който рикошира от едната страна на коридора в другата.
Спигът захвърли свещта и стъпка пламъка, оставайки ги в мрака. Рори чу забързаните му крачки по коридора. За миг се бе почувствувал в безопасност при наличието на сержанта. Сега не оставаше нищо между крещящата, заканваща се сган отвън, с изключение на двете залостени с решетки врати и той разбра с нарастващ ужас, че те не биха могли да го опазят.
— Дайте един дънер, хора! Един дънер! — демонстрираше водачеството си някакъв самозван командир.
— Да разбием вратата!
— Хайде, момчета, всички заедно! Не могат да ни спрат тези проклети железа!
— Но те ще ви спрат! — Откъде дойде гласът, Рори не можеше да каже, но беше близо до него. Говореше с авторитета и културния говор на човек от аристократичния квартал на Лондон, Мейфеър. Нейде в изплашената си памет той чувствуваше, че го е чувал и преди. Гласът продължи: — Разпръснете се! Няма да поверим закона в обикновени ръце като вашите. Това е част от Англия, момчета, и ще вършим делата както следва. Мъжът ще бъде изправен пред съдебни заседатели от лордовете. Ако е виновен, ще бъде наказан. Давам ви честната си дума за това. Сега се разпръснете и си вървете по къщите. Оставете работата на мен. Ще има правосъдие.
Рори позна гласа. Беше сър Базил, застанал в мрака извън килията. Рори пропълзя по пода и сграбчи решетката. Търсещата му ръка напипа чифт обувки с токи и пропълзя по един тънък, облечен в коприна глезен. Самото докосване на чужда плът му вдъхваше увереност, въпреки че виковете на прага не преставаха.
Чу се нов изстрел.
Той не рикошира към стената. Рори почувствува как глезенът се придвижи, после се изви и нечие тяло се сгромоляса на пода, чиито гърди се задъхваха да си поемат въздух.
За втори път се появи светлина и по стълбите се разнесе грохота на тежки ботуши. Този път Спигът носеше фенер и зад него вървяха войници с блещукащи на гърба си байонети.
Спигът тръгна напред по коридора с насочен мускет. Спря се пред простряната фигура на сър Базил. На бледата светлина Рори можа да види ярко кърваво петно по набраната батиста на ризата на стареца, което се разпростираше по искрящия чер атлас на палтото му.
— Застреляли сте губернатора, хора, и бог да е на помощ на копелето, което е сторило това! — Спигът се прицели и се канеше да стреля в тълпата, но се поколеба, после свали мускета. — Може да убия някой невинен. Махайте се, негодници, вървете по дяволите, гадини такива. Прибирайте се по домовете си! Убит е един английски губернатор! Ами че това е все едно да убиеш самия крал. Ще открием кой е стрелял и той ще потанцува на въжето, тъй както мислехте да окачите този тук. Разкарайте се!
— Старият тъпак е мъртъв — извика някой, — но ние сме дошли за гадното копеле, което уби мисис Фортескю.
— И няма да по получите, — изрева Спигът. — Няма да поставите нито един от мръсните си пръсти върху него. Ще застрелям всички ви, ако не се разкарате оттук! — Той пак вдигна мускета, заедно с войниците зад него, без да им заповяда това. Извивайки глава, Рори видя ревящите лица и размаханите ръце през решетката в дъното на коридора.
Всички разбраха, че Спигът не си играе. Постепенно юмруците се отпуснаха, ръцете се издърпаха назад и кряскащите уста се издърпаха в мрака, ала не затихнаха и заплахите продължиха.
— Ще го пипнем, Спигът, каквото и да правиш.
— Той я уби. Кръв за кръв.
— Кръв вече се проля. Повече от достатъчно за тази нощ. — Спигът сигнализира на хората зад него да пазят вратата и сведе мускета си, когато коленичи на пода до сър Базил.
— Не беше лош човек — обърна се той и погледна към Рори. — Ти може да си гаден убиец. Господ знае дали си виновен, или не, но според него даваше ти се възможност да докажеш невинността си. Не е безопасно да те държим тук, нито пък е безопасно да те поставим в клетката. Какво да те правя.
— Кого? — пристъпи лейди Мери, сменила роклята си е тържествена, блестящо черна, попадайки в кръга от светлина. — Кого? — повтори тя посочвайки трупа на сър Базил.
— Той е мъртъв, милейди — свали сплесканата си фуражка Спигът и падна на колене. — Беше застрелян. Сега те се разкараха, измъкнаха се като песове с подвити опашки, и мисля, че тази нощ пак ще се върнат. Нищо не можем да направим за него вече — посочи той към сър Базил.
— Разпоредете се да го изнесат горе и да го положат в леглото му. — Тя се замисли за миг. — Сигурно има някой в този проклет град, който се разпорежда с мъртвите.
— Баба Уидърс.
— Тогава пратете за нея. И му поръчайте ковчег.
— Да, милейди. — Спигът бе така облекчен да получава заповеди от висшестоящите си, че не я попита,
