разговаряме със съученици за Зиги Стардъст и „Томи“.
Но това, което най ми харесва, е усещането за сигурност, породено от новата подредба. Ставам някак по-сложен, отколкото всъщност съм. Имам някъде около две хиляди албума и трябва да си мен самият — или най-малкото доктор по Йън-Флемингология — за да знаеш как да откриеш някой от тях. Ако искам да слушам, примерно, „Блу“ на Джони Мичел, то трябва да се сетя, че го купих за някакво момиче през есента на 1983-а, ама после реших, че не искам да й го давам, поради причини, в които не ми се ще да навлизам. Е, ако не го знаеш, си направо заникъде, нали? Неминуемо ще трябва да ме помолиш да ти намеря албума и това някак си ми действа изключително успокояващо.
Нещо странно се случи в сряда. Идва Джони, пее „Всичко от всичко“, опитва се да награби шепа обложки. Тъкмо въртим малкия си танц към изхода на магазина, когато той се отскубна, извърта се, поглежда ме и казва:
— Ти женен ли си?
— Не, Джони, не съм. А ти?
Той се изсмива в подмишницата ми — ужасяващ маниакален хилеж, с аромат на пиячка, тютюн и повръщня и завършващ в експлозия от храчки.
— Мислиш ли, че щях да съм в такова осрано състояние, ако имах жена?
Не казах нищо — просто се съсредоточих да го изкарам с танцова стъпка от вратата — но прямото, тъжно самопризнание на Джони привлича вниманието на Бари (може би още ми беше сърдит, задето вчера му се скарах), и той се навежда към него през касата:
— Не помага, Джони. Роб си има страхотна жена вкъщи, а я го ский на к’во прилича. Кофти гледка. Скапана прическа. Пъпки. Пуловер — отврат. Чорапи — отврат. Единствената разлика между теб и него е, че на теб не ти се налага да плащаш наем за магазин всяка седмица.
Бари непрекъснато ме атакува с подобни изказвания. Днес обаче не съм в настроение да го слушам и затова го фиксирам с поглед, които би трябвало да му запуши устата, той обаче го тълкува като подкана да продължава с обидите.
— Казвам го за твое добро, Роб. Това е най-скапаният пуловер, който изобщо някога съм виждал. Нямам дори бегъл познат, който би си навлякъл толкова кофти пуловер. Пуловерът ти е срам за човешкия род. Дейвид Колмън не би облякъл такава гнусотия за шоуто си „Въпрос на спорт“. Щото инак шефът Джон Ноукс би наредил да го арестуват за осквернение на модата. Певецът Вал Дуникън би му хвърлил един поглед и…
Изтиках Джони на улицата, тряснах вратата зад гърба му, претърчах през магазина, сграбчих Бари за реверите на кафявото му велурено яке и му изсъсках, че ако до края на живота си чуя дори само още една от тъпите му, жалки, безсмислени простотии, ще го убия. Като го пуснах, целият се тресях от гняв.
Дик се появява откъм склада и започва да подскача притеснено наоколо ни.
— Ей, момчета — шепне успокоително. — Ей, ей.
— Ти к’во си, бе, преебан откаченяк ли, що ли? — ме пита Бари. — Само да имаш късмета да си ми скъсал якето, брато, да знайш, че яко ще плащаш.
Точно това казва, „яко ще плащаш“. Ама че работа. А после изхвърча ядосано от магазина. Отивам и сядам на бояджийската стълба в склада. Дик висва на прага.
— Добре ли си?
— Да. Съжалявам — решавам да се измъкна по лесния начин. — Виж сега, Дик, вече нямам страхотна жена вкъщи. Напусна ме. Така че, ако Бари изобщо се върне, кажи му го, моля те.
— Разбира се, Роб. Никакъв проблем. Изобщо никакъв проблем. Ще му кажа, като го видя — отронва Дик.
Нищо не казвам. Само кимвам с мълчалива признателност.
— Аз… Аз и без това имам и други работи да му казвам, така че не е никакъв проблем. Ще му кажа за…, тъй де, за Лора, когато му кажа другите неща — мънка Дик.
— Добре.
— Е, ще започна, естествено, с твоето, преди да му кажа моето. Моето не е нещо особено, само за една, дето ще свири в „Хари Лоудър“ утре вечер. Така че, ще му кажа първо твоята новина. Тъй де, нали знаеш, първо добрата, после лошата вест, нещо такова… — продължава да мънка Дик. После се изсмива нервно. — Или по-точно първо лошата, после добрата вест, щото той я харесва оная, дето ще свири в „Хари Лоудър“. — По лицето му се изписва тих ужас. — Искам да кажа, той и Лора харесваше, ама аз, такова, нещо друго исках да кажа. Той и тебе те харесва. Просто…
Казах му, че разбирам какво има предвид и го помолих да ми направи едно кафе.
— Че как, разбира се. Глей, Роб, искаш ли да…да поговорим за това или нещо такова?
За момент почти се изкуших: интимен разговор с Дик сигурно е изживяване, което се случва веднъж в живота. Но му казах, че няма нищо за говорене и за момент си помислих, че ше се хвърли да ме прегърне.
Четири
На другата вечер отиваме тримата заедно в „Хари Лоудър“. Нещата с Бари са вече наред. Когато той вчера се върна в магазина, Дик му разказа за мен и Лора, та сега и двамата правят каквото могат, за да повдигат духа ми. Бари ми записа ни касетка сложно подбрана компилация с точни описания на песните по реда на изпълнението им. А Дик започна за повече яснота да изказва въпросите си в по четири-пет варианта, вместо в обичайните за него два-три. И — кой повече, кой по-малко — двамата настояха да дойда с тях на тазвечерния лайф.
„Хари Лоудър“ е грамадна кръчма, с толкова високи тавани, че цигареният дим се кълби на вълма, на вълма като онези облачета, дето ги рисуват в анимационните филмчета. Мястото е занемарено; и отвсякъде духа; и тапицерията на всички седалки е съдрана; и тия от персонала са нацупени и неучтиви; и редовните посетители или имат страховит вид, или са пияни до смърт; и тоалетните са мокри и смрадливи; и вечер няма нищо за ядене; и виното е смехотворно гадно; и безалкохолните им са прекалено студени и газирани — абе, накратко, типична за Северен Лондон кръчма. Не ходим в нея много често, макар да е само на две преки от магазина, защото гостуващите там банди са от типа на трагично второразредната пънк група, за която човек е готов да плати и половин заплата, само и само да не му се налага да я слуша. От време на време обаче, като тази вечер, изтъпанчват на подиума по някой никому неизвестен американски фолк-кънтриизпълнител, дето мъкне след себе си такава тълпа от фенове, че можеш ги побра в една кола, барабар с обекта на техния култ. Когато влизаме, кръчмата е почти една трета пълна — а като се има предвид обичайното й състояние, това си е направо претъпкано, — и Бари ни посочва сред посетителите небезизвестния диджей Анди Кършоу, както и един пич, дето пише за „Тайм аут“. За „Хари Лоудър“ това си е направо хитвечер.
Жената, която дойдохме да слушаме, се казва Мари Ласал; вече имаше на пазара два-три сингъла, записани с независима звукозаписна компания; после дори се появи кавърверсия на една от песните й, в изпълнение на Нанси Грифит. Дик каза, че сега Ласал живеела тук; чел бил някъде, че тя намирала Англия за по-отворена към нейния тип музика — което вероятно ще рече, че я приемаме по-скоро с ведро безразличие, отколкото с активна враждебност. Тази вечер в кръчмата имаше доста самотни мъже — не самотни, в смисъл на неженени, а самотни, в смисъл на без приятели. В такова обкръжение нашата троица: аз — мрачен и необщителен, Дик — нервен и срамежлив, и Бари, който от загриженост към мен се стараеше да си налага самоцензура на приказките — представлявахме дива и масивна колегиална компания.
Няма подгряваща банда, само една доста порутена звукова уредба, от която изстрадано извира приличен кънтрирок, а хората стоят наоколо, нежно гушнали халбите си с бира, и се опитват да разшифроват ръкописните брошури, натикани в ръцете им на влизане. В девет часа Мари Ласал излезе на сцената (в тази кръчма — малка платформа с два-три микрофона, на ияколко метра от нас), а в девет и половина, за мое голямо раздразнение и срам, аз вече бях целият в сълзи, като блаженият ми свят на пълна безчувственост от последните няколко дена се беше изпарил в небитието.
Много са песните, които избягвах да слушам, откакто Лора ме напусна, но тази, с която Мари Ласал започна изпълнението си, определено не беше сред тях. Песента, която ме накара да се разрева, никога
