преди не ми беше действала по този начин. Всъщност песента, която ме накара да се разрева, преди ме караше да драйфам. Бях в колежа, когато излезе на мода, и тогава с Чарли започвахме да кривим лица в отвратени гримаси и многозначително да си бъркаме с пръст в гърлото всеки път, щом някой — обикновено студент по география или момиче, следващо за начална учителка (и не смятам, че човек може да бъде обвинен в снобизъм, когато просто отбелязва, чистата, гола истина) пуснеше това парче на джубокса в кръчмата. Песента, която ме накара да се разрева, бе кавър на Мари Ласал по „Бейби, ай лав юър уей“ на Петър Фрамптън.
Представете си само как кибича с Бари и с Дик, накипрен н любимата си фланелка на „Лемънхедс“, и облян в сълзи слушам с телешко вълнение кавърверсия на песен на Питър Фрамптън! На Питър Фрамптън! „Шоу ми дъ уей“! Тоя ли скапан динозавър ще ми показва пътя, за бога! С оная негова шибана измишльотина, дето духаше в нея и под чиито акомпанимент китарата му зазвучаваше като патока Доналд! „Фрамптън е вечно жив“ — а стига бе! Та тоя оглавява американските класации поне от едно седемстотин и двайсет години и сигур всеки безмозъчен, затънял от кокаин въздухар в Ел Ей си купува албумите му! Добре де, разбирам, че явно имах спешна нужда да осъзная, че съм дълбоко травматизиран от скорошните събития, но пък да се стига чак до такава крайност?! Не можеше ли господ бог да се задоволи с нещо само умерено ужасно — с някой брадясал хит на Даяна Рос, примерно, или да речем с някое поовехтяло парче на Елтън Джон?
И това не е краят! В резултат на кавърверсията на Мари Ласал на „Ай лав юър уей“ („Знам, че не би трябвало да харесвам тази песен, но пак си я харесвам“, каза тя с лукава усмивка, като свърши), изпадам в две привидно противоречащи си състояния: а) внезапно Лора започва така ужасно да ми липсва, както изобщо не е било през последните четири дни, и б) влюбвам се в Мари Ласал.
Стават такива работи. Поне с мъжете. Или поне конкретно с този мъж, демек с мен. Понякога. Трудно е да се обясни защо или как човек изведнъж се оказва силно привлечен в две различни посоки едновременно — наличието на известно количество отвеяно неблагоразумие определено представлява задължителна предпоставка. Но пък в цялата работа има и известна доза логика. Мари е хубава, по онзи почти кривоглед американски начин — прилича на позакръгленката Сюзън Дей, от периода й между „Семейство Партридж“ и „Закона на Ел Ей“, — което далеч не е най-лошият вариант, щом ти е дошла сляпата неделя да си паднеш изневиделица и съвършено безсмислено по някоя, има и къде-къде по-ужасни случаи. (Една съботна сутрин, например, се събудих, включих телевизора и изведнъж си паднах жестоко по Сара Грийн от предаването „На живо“ — пристрастеност, за която по онова време предпочитах да си трая.) И доколкото мога да преценя, Мари Ласал е чаровна и не без талант: след като приключи с Питър Фрамптън, тя продължи със свои парчета и при това доста добри, разчувстващи, забавни и нежни. Цял живот съм мечтал да си легна с… — не, по-точно да имам любовна връзка — с музикантка: тя щеше да пише песните си вкъщи, да ме пита какво мисля за тях, може би да включи някоя от интимните ни шеги в текстовете си, да ми отправя благодарности в диплянките към албумите, дори да ме има на снимка някъде по вътрешните им корици, застанал малко зад нея в някое общо кадро, и да я гледам от дъното на залата как свири на живо, или от кулисите (въпреки че в „Хари Лоудър“ бих изглеждал доста тъпо, защото тук няма кулиси, така че бих стърчал на показ пред всички).
Та значи, тая част с Мари е лесна за разбиране. Частта, свързана с Лора, обаче, изисква повечко обяснения, но мисля, че нещата стоят по следния начин: сантименталната музика притежава страхотната способност да те връща назад в спомените ти, като същевременно те носи и напред, така че едновременно изпитваш и носталгия, и надежда. Мари е надеждата, движението напред — не задължително тя, но някоя като нея, някоя, която може да преобърне живота ми за добро. (Ето, точно това е: винаги си мисля, че някоя жена ще ме спаси, ще ме поведе към по-светъл живот, ще успее да ме промени и ще ме избави.) А Лора е споменът, последният човек, когото съм обичал, и когато слушам тези сладостни, проникващи в душата акорди на акустичната китара, в паметта ми възкръсва преживяното заедно време и преди да се усетя, вече виждам как пътуваме нанякъде в колата, опитваме се да изпеем хармониите на „Слууп Джон Би“, объркваме ги и се заливаме от смях. В реалния ни живот ние никога не пеехме в колата, и съвсем определено никога не се смеехме, когато обърквахме нещо. Именно поради тази причина в момента не бива да слушам попмузика.
Както и да е, тази вечер ми е все едно в коя посока ще поеме животът ми. Възможно е Мари да дойде при мен, когато си тръгвам, и да ме покани да хапнем по нещо или пък да се прибера вкъщи, където Лора седи, пие чай и нервно чака да бъде опростена. И двете мечти ми изглеждат еднакво привлекателни и всяка от тях би ме направила страхотно щастлив.
След около час Мари си прави почивка. Седи на пода върху подиума и отпива от бутилка „Будвайзер“. По едно време се появи някакъв тип и остави до нея кашон касети с нейни записи. По 5.99 едната, но пък те нямаха монети за ресто, така че всъщност бяха по шест кинта. Купуваме си една за тримата и за наш ужас тя ни заговаря:
— Кефите ли се?
Кимваме.
— Супер, ’щото и на мен ми е кеф.
— Супер — казвам аз и май нищо друго не ми иде на акъла.
Най-дребната банкнота, която имам, е десетачка, така че стоя изтъпанчен пред нея и мълча като риба, докато пичът търси четири монети от по една лира, за да ми върне.
— В Лондон живееш, така ли? — питам я аз.
— Аха. Всъщност съвсем наблизо от тука.
— Харесва ли ти кварталът? — пита Бари.
Браво на него. Никога нямаше да се сетя да й задам такъв въпрос.
— Не е зле. Хей, момчета, вие няма начин да не знаете. Да има наоколо някакви свестни музикални магазини или трябва да ходя до Уест енд?
Е, питам, трябва ли сега да се обиждаме, задето ни позна, че сме сродни души? Просто ни личи, че сме хора, които знаят музикалните магазини. Така си изглеждаме, такива сме си.
Бари и Дик щяха да се пребият от бързане да обяснят:
— Той има!
— Той има!
— В Холоуей!
— На една пряка от ъгъла със „Севън систърс“!
— „Шампионат винил“!
— Там работим!
— Ще ти хареса!
— Намини!
Тя се изсмива на изблика им на ентусиазъм.
— К’во продавате?
— По малко от всичко, което е наистина добро. Блус, кънтри, соул, ню уейв…
— Звучи супер.
Някой друг се приближава да говори с нея, така че тя ни се усмихва приятно и ни обръща гръб. Връщаме се до мястото, където си кибичихме преди.
— И за к’во ви трябваше да й казвате за магазина? — питам ги аз.
— Ми от де да знам, че е строго секретно — казва Бари. — Тъй де, знам, че нямаме клиенти, но мислех, че това е нещо кофти, а не такова… бизнесстратегия.
— Няма да направи оборот.
— Ама разбира се, че няма. Нали затуй точно ни пита дали знаем някакви добри магазини за музика. Иска само да дойде, за да ни губи времето.
Знам, че се държа глупаво, но не исках да ми идва в магазина. Ако дойдеше в магазина ми, можеше наистина да я харесам и тогава щях да почна да я чакам да идва, и то непрекъснато, а когато дойде, да се чувствам нервен и глупав и в крайна сметка да я поканя да пийнем по нещо, ама по някакъв тъп и заобиколен начин и тогава тя или ще разбере за какво намеквам, при което ще се чувствам като идиот, или ще ме отреже направо, при което пак ще се чувствам като идиот. Но на връщане от лайфа вече си мисля
