Успях да се абстрахирам от най-гадния, най-болезнения и най-тревожния си спомен до момента, в който си легнах. Вече в леглото, чух жената, която сега живее горе, да тупурди и да тряска врати на гардероби. Този мой спомен е най-ужасното нещо — нещото, което би накарало всеки (всеки мъж?) в моето положение да се облее в студена, лепкава пот:
— Бая дълго издържа — отбелязах една нощ, докато двамата будувахме в леглото и зяпахме тавана.
— Де на мен тоя късмет — каза Лора.
Беше шега. Изсмяхме се. Ха, ха. Ха, ха, ха. Сега не ми е смешно. Никога не ми се е случвало една шега да ме изпълни с толкова отвращение и параноя, и неувереност, и самосъжаление, и уплаха, и съмнение.
Когато една жена напусне един мъж и този мъж е нещастен (да, най-сетне, след изтръпналата безчувственост и глуповатия оптимизъм, след всичките ми уж безразлични свивания на раменете „на кого му пука“, признавам, че съм нещастен — въпреки че все още ми се ще да ме има на снимката върху обложката на новия албум на Мари)… нима заради секса са всичките терзания? Това ли е всичко в любовта? Вече бях преминал през един такъв период, по време на историята с Чарли и Марко — да си ги представям заедно, как
Трябва да кажа, въпреки че всъщност не ми се ще да го казвам (защото искам да се скапвам, да се самосъжалявам, да се потопя в неволите си — така се прави в подобни случаи), че според мен нямам проблеми в Тази Област. Поне така си мисля. Но в уплашените ми представи, Чарли беше така разюздана, и шумна, като героиня в порнофилм. Тя беше играчката на Марко, откликваше на всяко негово докосване с крясъци на оргазмично удоволствие. В представите ми, на света нямаше жена, която да е правила по- страхотен секс от секса на Чарли с Марко.
Но това не бе нищо. Защото онези мои представи не бяха свързани с реалността. Знам ли всъщност, може Марко и Чарли изобщо да не са консумирали връзката си и Чарли да е прекарала последното десетилетие в това да се опитва — и страдалчески да не успява — да пресъздаде тихия недемонстративен екстаз на нощите, които прекарвахме заедно. Сега обаче знам, че Иън е нещо като любовник демон, Лора също го беше разбрала. Честно казано, това адски ме дразнеше. И нея я дразнеше. Но сега вече не съм толкова сигурен какво точно я е дразнило. Заради секса ли ме напусна? Защото е искала да получи малко от онова, което ставаше там, горе?
Не разбирам защо изобщо това има някакво значение. Иън може да умее по-добре да говори от мен, или да готви, или да работи, или да домакинства, или да изкарва пари, или да харчи пари, или да разбира от книги или филми… Може да е по-мил от мен, да изглежда по-добре, да е по-интелигентен, да е по-чист, да е с по-щедра душа, да е по-услужлив, да е по-добър човек, от която и да е гледна точка… О’кей, нямам нищо против. Ами да, никой не е съвършен; ясно ми е, че човек не може да е добър във всичко, а и аз съм трагично неумел в редица определено важни области. Но виж сексът е нещо различно. Да знаеш, че наследникът ти е по-добър от теб в леглото е нещо невъзможно да бъде преглътнато току-така. И аз не знам защо.
Но пък знам достатъчно, за да осъзная, че това е адски тъпо. Знам, например, че най-добрият секс, който някога съм правил, нямаше абсолютно никакво значение за мен. Най-добрият секс, който някога съм правил, беше с едно маце на име Роузи, с която спах едва четири пъти. Не, само това не беше достатъчно (имам предвид добрият секс, не четирите пъти, които бяха повече от достатъчни). Тя ме караше да побеснявам в леглото и аз също я карах да побеснява, но фактът, че му бяхме хванали цаката да свършваме едновременно (и именно това, по мое мнение, е нещото, което се има предвид, когато се говори за добър секс, без значение какво пише във вестниците и списанията за споделянето и за разбирателството, и за разговарянето, и за разнообразието, и за различните пози, и за белезниците) не значеше абсолютно нищо.
Тогава, какво толкова ме притеснява в тая работа при Иън и Лора? Какво толкова ме интересува колко време може да го прави и колко време мога аз да го правя, и какви звуци издаваше тя, докато беше с мен, и какви звуци издава, когато е с него? Предполагам, че просто става дума за следната простичка истина: все още чувам как Крис Томсън, този неандерталски, сексуално вманиачен осмокласник прелюбодеец, ме нарича запек и ми казва, че е ръбил гаджето ми. И този глас от миналото продължава да ме кара да се чувствам адски зле.
През нощта сънувах сън — от тия, които изобщо не са сънища, а просто нещо, свързано с това как Лора чука Рей и как Марко чука Чарли, и се зарадвах, че посред нощ се стреснах и се събудих, защото така прекъснах този гаден сън. Но облекчението ми продължи едва няколко секунди, след което всичко отново се върна: че някъде Лора наистина чука Рей (може би не точно в този момент, защото беше 3:56 сутринта, въпреки че с неговата издръжливост — с неговото
Едва сега започва да ме озарява мисълта, че е важно някъде нещо да правя, защото иначе човек не живее, а само се е хванал за сламката. Ако живеех в Босна, нямането на приятелка нямаше да е най- важното нещо на света, но тук, на улица „На гъза на географията“, си е страшен проблем. Нужно е да имаш достатъчно налична баластра, която да те предпазва от разпиляване във всички посоки. Имаш нужда от хора край себе си, от неща за вършене, иначе животът се превръща в нещо като филм, чиито бюджет се е изчерпал, и вече няма мизансцени, няма терени, няма поддържащи роли и какво има тогава? Ами има единствено някакъв тип, тъпо зазяпан в камерата|, с нищо друго за правене и с никой друг, с когото да говори. И кой тогава ще повярва на главния герой, а? Затова и имах нужда от повече плочи по рафтовете тук, от повече запълване в живота ми, от повече
„Имате ли нещо за душата?“, ме попита една жена на следващия ден. „Зависи“, щеше ми се да й кажа. Някои дни — да, някои дни — не. Точно в момента имах цели камари неща за душата, прекалено много, повече отколкото мога да се справя. Бих искал да можех да го разпределям това „нещо“ по-равномерно, някак да го балансирам, но все не мога да го уредя. Е, ясно ми е, че жената не се интересува от проблемите ми с душевното задръстване, така че просто й посочвам къде държа соулмузиката за душата, близо до изхода, точно до тъжния блус.
Шест
Точно една седмица след като Лора ме напусна, ми се обади някаква жена от квартал Ууд грийн — имала сингъли, за които мислела, че биха ме заинтересували. Нормално не се занимавах с къщни разчиствания, но тази жена звучеше като човек, който знае за какво говори: спомена за бели обложки, зв картинни обложки и за разни други неща, а това ме караше де мисля, че не става дума за пет-шест одраскани плочи на „Илектрик лайт оркестра“, оставени от сина й, когато се изнесъл от родното гнездо.
Къщата й е грамадна, от този вид сгради, успели някак да се примъкнат до Ууд грийн от други квартали на Лондон, а тя самата не е особено приятна. Беше в средата на четирийсетте, със съмнителен оттенък на кожата и с недоверчиво изопнато лице. И въпреки че е облечена в дънки и фланелка, на дънките й се кипри името на някакъв италианец, лепнато там, където би трябвало да е това на господин Ранглер или на господин Леви, а отпред на фланелката й сияе доста голямо количество бижута, стратегически подредени под формата на знака на дружеството срещу ядреното въоръжаване.
Нито ми се усмихва, нито ми предлага чаша кафе, дори не ме пита учтиво дали кварталът ми харесва, независимо от ледения дъжд, който се изливаше като из ведро и през целия път ми бе пречил да се
