ориентирам по вдигнатата пред очите ми карта на града. Просто ме отвежда в нещо като кабинет, запалва лампата и посочва мълчаливо сингълите, струпани по горните рафтове на библиотеката — стотици на брой, всичките в стандартните големи квадратни дървени сандъци за едва ли не индустриално съхранение — след което ме оставя да действам.
В библиотечните шкафове край стените няма книги, само плочи, компактдискове, касети и техника за прослушване и звукозапис. Касетите са номерирани с малки лепенки — нещо, което винаги говори за сериозен маниак. Има и една-две китари, облегнати на стената, и някакъв компютър, който изглежда така, сякаш би могъл да възпроизведе нещо музикално, стига да поискаш.
Качвам се върху стол и започвам да свалям сандъците със сингъли. Те са общо седем или осем и въпреки че, докато ги слагам на пода, полагам старание да не гледам какво има в тях, окото ми попада върху предния сингъл — на Джеймс Браун, издаден от „Кинг“, отпреди трийсет години. Изтръпвам в сладостно очакване.
Докато ги разглеждам внимателно, веднага разбирам, че уловът е такъв, какъвто цял живот съм мечтал да имам — още от времето, когато започнах да събирам албуми. Имаше сингъли на „Битълс“, предназначени единствено за фенклубовете, половин дузина сингъли на „Дъ Ху“, оригинали на Елвис от началото на шейсетте, камара редки соул и блуссингъли и…
— Какво ще кажете? — стои облегнала се на рамката на вратата, скръстила ръце, усмихната при вида на гримасата на телешки възторг, която явно красеше физиономията ми.
— Най-добрата колекция, която някога съм виждал.
И представа си нямах колко да й предложа. Цялото това съкровище струва поне шест — седем хилядарки и тя много добре го знае. Но откъде да ги изкопая тия мангизи?
— Дай петдесет кинта и можеш да ги отнесеш всичките още днес.
Поглеждам я. Явно вече официално сме в света на детските блянове и мечти, където малки сладки бабки те молят просто да разчистиш къщите им от техните „вехтории“ — направо безценни оригинални образци на мебели „Чипъндейл“. Само дето си нямах работа с малка сладка бабка, пък и жената явно знаеше прекалено добре, че това, което притежава в тези сандъци, струва доста повече от петдесет кинта. К’во става тука, бе?!
— Крадени ли са?
Изсмива се.
— Нима си струва да ги крада, ако ще ги разчиствам за някакви си петдесет кинта? Не, на мъжа ми са.
— И двамата какво, нещо сте се посдърпали, така ли?
— Замина за Испания с една двайсет и три годишна. Приятелка на дъщеря ми. На всичкото отгоре има наглостта да ми се обади и да ми иска пари назаем. Отказах му, естествено. Тогава ме помоли да продам колекцията му от сингъли и да му пратя чек за сумата, която им взема, като си приспадна десет процента комисионна. Което ми напомня, ще имаш ли банкнота от пет лири? Искам да си я сложа в рамка и да я закача на стената.
— Трябва да му е отнело бая време, за да ги събере.
— Години. Тази колекция е най-голямото постижение в живота му.
— Работи ли?
— Има се за музикант, но… — прави презрителна гримаса. — Само ми харчи парите, седи по цял ден на дебелия си задник и зяпа етикети и обложки на плочи.
Представи си само: да се върнеш вкъщи и да откриеш, че сингълите ти на Елвис, на Джеймс Браун и на Чък Бери са шитнати за без пари, единствено от чиста злоба. Какво би направил? Какво би казал?
— Вижте, не може ли да ви платя както подобава? Не е нужно да му казвате колко сте им взели. Пак ще му пратите неговите четирийсет и пет кинта, а остатъка може да профукате. Или да ги дадете за благотворителност. Или каквото там решите.
— Не е там въпросът. Искам да съм зла, но и честна.
— Съжалявам, но просто… просто не искам да участвам в подобно нещо.
— Както решиш. Има достатъчно други, които ще се навият.
— Да, знам. Точно затова търся някакъв компромис. Какво ще кажете за хиляда и петстотин? Сигурно струват поне четири пъти повече.
— Шейсет.
— Хиляда и триста.
— Седемдесет и пет.
— Хиляда и сто. По-малко не давам.
— А за няма да се съглася на нито стотинка повече от деветдесет.
И двамата се усмихваме. Трудно е да си представи човек друга подобна комбинация от обстоятелства, които биха довели до подобен род пазарлък.
— Защото, нали разбирате, ако му пратя повече, ще има пари да се върне вкъщи, а това е последното нещо, което искам.
— Съжалявам, но мисля, че трябва да потърсите някой друг.
Знам си, че като се върна в магазина, ще избухна в плач и ще рева с кървави сълзи в продължение поне на месец, но сърце не ми дава да направя такъв номер на жалкия глупак.
— Хубаво.
Станах да си ходя, но после пак клекнах до плочите: един последен дълъг поглед за спомен.
— Мога ли да купя само сингъла на Отис Рединг?
— Става. Десет пенса.
— Е хайде, де. Нека ви дам десетачка за него, а останалото, ако искате, го хвърлете на боклука.
— Добре. Защото се нави да биеш толкова път. И защото имаш принципи. Но това е всичко. Няма да ти ги продавам един по един.
И к’ва стана тя?! Замъквам се до Ууд грийн и си тръгвам със златна мина под формата на сингъла „Ю лефт дъ Уотър Рънинг“, купен за десетачка! Никак не е зле за една сутрин. Бари и Дик ще са силно впечатлени. Но ако някога разберат за Елвис и за Джеймс Браун, и за Джери Лий Луис, и за „Пистълс“, и за „Битълс“, и за останалите, като нищо на секундата ще изпаднат в потенциално опасен травматичен шок и тогава ще трябва да ги утешавам, и…
Но пък как стана така, че се съюзих с лошия, с мъжа, изоставил жена си и духнал чак в Испания с някаква Лолитка?! Защо не мога да съм съпричастен на болката и обидата на жена му? Може би трябва да се прибера вкъщи и да шитна индийската скулптура на Лора на някой дрипльо, който я иска, за да я натроши на парчета и да я продаде за жълти стотинки на вторични суровини. Вероятно ще ми се отрази добре. Но знам, че няма да мога да го направя. Пред погледа ми е единствено потресеното лице на смотаняка, в мига, в който си получава по пощата смехотворния чек, и ми е някак отчаяно, болезнено жал за него.
Де да можех да кажа, че животът е пълен с екзотични случайности от този род! Ама не е. Дик ми записа първия албум на „Ликьуорайс Камфитс“ — както ми беше обещал. Джими и Джаки Коркхил спряха да се карат — временно. Майката на Лора не се обади повече, но пък моята се обажда и още как. Убедена е, че Лора ще се заинтересува повече от мен, ако изкарам някакви вечерни курсове. Съгласяваме се, че мненията ни се разминават по този въпрос — дотолкова, че й затварям телефона. Дик, Бари и аз се замъкваме с такси до „Уайт лайън“, за да слушаме Мари и се оказа, че имената ни наистина бяха в списъка на почетните гости. Пътят ни излезе точно петнайсет кинта, но без бакшиша, а бирата там е по два кинта едната. „Уайт лайън“ е по-малък от „Хари Лоудър“, така че мястото е наполовина пълно, вместо да е две- трети празно, а и обстановката е далеч по-приятна, но пък има загряващ изпълнител, някакъв ужасен местен певец композитор, за когото краят на света настъпва веднага след неговата кавърверсия на „Тий фор дъ тилърмен“ на Кет Стивънз — и то не с гръм и трясък, а с мокър парцал по главата. Добрите
