дали ще дойде утре и дали ако дойде, това ще значи нещо, и ако значи, то за кого от нас значи, въпреки че Бари май поначало отпада от класацията.
Еби му майката. Мразя ги тия работи. На колко години трябва да стане човек, преди да им се види краят?
Вкъщи сварвам две съобщения на телефонния секретар — едното от приятелката на Лора, Лиз, другото от самата Лора. Ето ги:
I) Роб, Лиз е. Само да те чуя… ами, да разбера как си, добре ли си. Звънни по някое време. Ъъъ… не взимам нечия страна. Все още. Целувки, чао.
II) Здрасти, аз съм. Трябват ми някои неща. Можеш ли да ми се обадиш сутринта в работата? Мерси.
Психарите могат да изтълкуват по какъв ли не начин всяко от тези две обаждания. Непсихарите биха стигнали до извода, че първата мацка е по приятелски мила и привързана и че на втората изобщо не й пука за мен. Определено не съм психар.
Пет
Първото, което правя на сутринта, е да се обадя на Лора. Гадеше ми се, докато набирах номера й, но още повече ми се догади, докато чаках телефонистката да ме свърже. Преди веднага ме познаваше по гласа, а сега говори така, сякаш изобщо не стопля кой съм. Лора иска да намине в събота следобед, докато съм на работа, за да си вземела още бельо — нямам нищо против. Май трябваше да спрем до тук, но аз, глупакът, подемам друг тип разговор, което хич не й харесва, защото е на работа, ама аз упорствам, тя се разплаква и ми затваря телефона. Чувствам се като пълен идиот, задето не успях да се въздържа. Никога не успявам.
Чудя се какво ли би казала, ако знаеше, че в същото това време вече живея с мисълта, че Мари може да намине през магазина? Току-що й бях намекнал по телефона, че е преебала живота ми, а и по време на самия разговор, наистина го вярвах. А ето че сега, само миг по-късно — при това без каквато и да било следа от обърканост или недоволство от себе си — се притеснявам какво да облека, дали да си остана с набола брада, или да се обръсна и каква музика да пусна днес в магазина.
Понякога имам чувството, че единственият начин, по който един мъж може да прецени доколко е мил и свестен, тоест да прецени собствената си почтеност, е да се вгледа във връзките си с жените, или по-точно със своите потенциални или настоящи сексуални партньорки. Да си добър с приятелите си е лесна работа. Можеш да ги почерпиш по нещо за пиене, да им запишеш касетка, да им звъннеш, за да ги чуеш как са… наистина има безброй бързи и безболезнени начини да се превърне човек в „готин пич“. Но когато става въпрос за гаджета, далеч по-трудно е да си постоянно на висота. В един момент всичко си върви нормално, чистиш тоалетната чиния, даваш израз на чувствата си, изобщо правиш всички онези неща, които се очакват от модерния мъж. Но още в следващия миг — умело капризничиш, манипулираш, лъжеш и мамиш, и то някоя най-добра жена. Не, не го разбирам.
Обаждам се на Лиз в ранния следобед. Държи се много мило. Казва ми колко съжалявала за мен и Лора, каква хубава двойка сме били, колко положително влияние съм оказвал върху Лора, бил съм й дал стабилна опора, освободил съм я, позволявал съм й да се весели, направил съм я по-добър, по-покоен, по- разкрепостен човек, дал съм й възможност да мисли и за нещо друго, освен за работата си. Лиз не използва точно тези думи — това е моя интерпретация на казаното от нея. А то всъщност беше, поне така си мисля, че двамата с Лора сме били страхотна двойка. Пита ме как съм и дали се грижа за себе си. Казва ми, че много не си пада по тоя тип Иън. Уговорихме се да се срещнем по някое време другата седмица, за да пием по едно. Затворих телефона.
К’ъв шибан Иън, бе?
Малко по-късно в магазина влиза Мари. И тримата сме на линия. Слушахме касетката с нейните песни и като я виждам на вратата, се втурвам да спра уредбата, преди да забележи, но не съм достатъчно бърз — успях да я спра точно когато тя каза нещо по въпроса, така че се наложи, изчервен до уши, отново да я пусна. Тя се изсмива. Влизам уж за нещо в склада и повече не излизам. Бари и Дик й продали касетки на обща стойност седемдесет кинта.
К’ъв шибан Иън, бе?
Бари нахлува с гръм и трясък в склада:
— Само дето сме в списъка на почетните гости на лайфа на Мари в „Уайт лайън“, нищо повече. И тримата.
За последните трийсет минути бях успял да се унижа пред човек, от когото силно се интересувам, както и да разбера, че бившето ми гадже вероятно си има любовник. Не ми пукаше за никакви списъци на почетни гости в „Уайт лайън“.
— Ей, Бари, жестоко бе, човек! Лелеее… Списъкът на почетните гости в „Уайт лайън“! Остава само да стигнем някак до другия край на града, пък след лайфа и да се върнем, и глей ти, спестили сме по петарка всеки! К’во е да имаш влиятелни приятели, а?
— Можем да отидем с колата ти.
— Ама колата не е моя, нали? На Лора е. И Лора си я взе. Така че, майна, или два часа с метрото, или такси, което ще ни излезе, я виж ти, точно по петарка на човек. Просто супер!
Бари свива рамене по начин, който недвусмислено означава: „К’во да го правиш пък тоя, пълно куку?!“ и излиза. Чувствам се ужасно гадно, но си трая, нищо не му казвам.
Не познавах никой, който да се казва Иън. Лора не познаваше никой, който да се казва Иън. Бяхме заедно три години и не си спомням някога да е споменавала някой си Иън. Тя нямаше приятел, който да се казва Иън, нямаше и приятелка с гадже на име Иън. Не бих казал, че абсолютно никога през живота си не е познавала някой, които да се казва Иън — все е имало поне един Иън там, където е учила, въпреки че тя всъщност е завършила девическо училище, така че… — но съм почти напълно сигурен, че от 1989-а насам живее във вселена, тотално лишена от каквито и да било Иъновци.
И тази моя убеденост, този Иън-атеизъм, продължи до връщането ми вкъщи. На перваза на прозореца на стълбището, върху който оставяме пощата, точно до входната врата на сградата, сред купа от менютата за поръчки по домовете, рекламни брошури и визитки на таксиметрови компании има и три писма: някаква сметка за мен, банково извлечение за Лора… и съобщение за заплащане на телевизионен абонамент за господин И. Реймънд (наричан от приятелите си и, което е още по-важно, от съседите си, Рей), пича, които до преди около шест седмици живееше на горния етаж.
Треперех, докато влизах в апартамента, гадеше ми се. Знаех си, че е той. Знаех го от мига, в който зърнах писмото. Помня, че Лора на два-три пъти се беше качвала при него. Помня, че когато миналата Коледа той слезе при нас да пием по едно, Лора… е, не точно
Отколко време? Колко често? Последният път, когато говорех с Рей — пардон, с Иън — вечерта, преди да се премести… дали между тях не е имало нещо още тогава? Дали тя не се е качвала тайно горе, когато ме е нямало вечер? Дали Джон и Мелани, двойката на приземния етаж, знаят нещо за това? Дълго време ровя насам-натам да търся картичката с новия му адрес, която ни беше дал, за да му препращаме пощата, но така и не я намирам, изчезнала е злокобно и многозначително — освен ако не съм я хвърлил, разбира се, и тогава просто забравяме за злокобната многозначителност. (Какво ли щях да направя, ако я бях намерил? Да му се обадя? Да намина у тях, за да видя дали е сам?)
Започвам да си спомням някои подробности за него: гащеризона му; музиката му (африканска, латиноамериканска, българска или каквато там беше скапаната световна музикална мода на седмицата); нервния му и страшно изнервящ смях; ужасните готварски миризми откъм апартамента му, които овоняваха цялото стълбище; гостите му, които стояха до прекалено късно, пиеха прекалено много и си тръгваха прекалено шумно. Изобщо не се сещах за нищо хубаво, свързано с него.
