гигантска вълна. И преди съм го изпитвал и вече много добре знам, че то всъщност не означава кой знае какво — колкото и да е странно, изобщо не означава например, че през следващите няколко седмици ще блея от щастие. Но също така знам, че трябва да се възползвам от появата му и да му се наслаждавам, докато все още го има.
Ето как празнувам завръщането си в Царството на Самотните сърца: сядам във фотьойла (този, който ще си остане тук, при мен) и започвам да скубя власинки от пълнежа на тапицерията по страничните облегалки за ръцете, запалвам цигара, въпреки че още е рано и не ми се пуши, но го правя, защото вече съм свободен да пуша в апартамента по което и да е време, без да ми се налага да водя яростни войни за това мое изконно право. Чудя се дали вече познавам следващата жена, с която ще спя, или е някоя все още непозната за мен. Чудя се как ли изглежда и дали ще го правим тук или у тях и какво й е жилището. Решавам да поръчам да ми изрисуват логото на „Чес рекърдс“ върху стената в хола. (Знам един магазин в Камдън, където ги имат всичките — на „Чес“, „Стакс“, „Мотаун“, „Тройян“… — направени с шаблон върху тухлената облицовка до входа. Изглежда направо супер. Може би ще успея да открия пича, който им ги е нарисувал, за да ми ги направи в умален вариант на стената вкъщи.) Чувствам се спокоен. Чувствам се добре. Решавам да отида на работа.
Магазинът ми се казва „Шампионат винил“. Продавам пънк, блус, соул и ритъм енд блус, малко ска, малко инди, малко поп от шейсетте — всичко необходимо за душата на сериозния колекционер на плочи, както сочи надписът на витрината, изписан със старовремски букви. Намира се на глуха уличка в Холоуей, в закътано ъгълче, така че едва-едва привлича погледа на някой от минаващите покрай него непосветени зяпачи. Не ти и трябва да го знаеш, освен ако не живееш наоколо, но пък тия, дето живеят наоколо, май не си падат чак толкоз страхотно много по моите „Литъл фингърс“ на „Стиф“ (бяла обложка, на преференциална цена двайсет и пет лири — през 1986-а я купих за седемнайсет) или по моето моноиздание на „Блонд он блонд“.
Оправям си тотото, благодарение на: 1) маниаците, които всяка събота полагат извънредното усилие да се дигнат и да дойдат да купуват именно оттук — млади мъже, винаги млади мъже, с цайси тип Джон Ленън и кожени якета, награбили вечните квадратни мукавени куфарчета за носене на плочи; и 2) поръчките по пощата — моите реклами са постоянно на гърба па кориците на лъскавите роксписания и получавам купища писма от млади мъже, винаги млади мъже, от Манчестър и Глазгоу, и Отава… Млади мъже, които изглежда прекарват голяма част от времето си в търсене на случайни останки от вече унищожените тиражи на сингълите на „Смитс“ и от отдавна изчерпаните тиражи на албумите на Франк Запа с веревен надпис „Оригинал. Не е преиздаван“. Отчайващи побърканяци.
Закъснявам за работа и когато най-сетне пристигам, Дик вече ме чака, облегнал се е на вратата и чете книга. Трийсет и една годишен, дълга черна мазна коса, фланелка на „Соник Ют“, черно кожено яке, което се сили да заблуди света, че е старо почти колкото него, макар да е купено едва преди година, уокмен със смехотворно огромни слушалки, закриващи не само ушите, но и половината лице на Дик. Книгата е евтино издание на биографията на Лу Рийд. Куфарчето за плочи до краката му — което настина беше старо почти колкото и светът — е рекламен продукт на една американска независима звукозаписна компания, напоследък отново излязла на мода със страшна сила. Дик бе положил страхотни усилия, за да се докопа до него, и ставаше върло неспокоен, когато някой от нас го доближеше. Използва го да влачи аудиокасети насам- натам. Слушал е почти всичко, което имаме в магазина, и предпочита да си мъкне нови неща за слушане по време на работа — касети от приятели, пиратски записи, с които се сдобива по пощата, — отколкото да си губи времето да чуе за втори път каквото и да било. („Идваш ли с нас да хапнем в кръчмата, Дик?“, питаме го Бари и аз средно два пъти седмично по обяд.
Той си поглежда скръбно купчинката касети и въздиша: „Ще ми се, ама трябва да изслушам тез тук.“)
— Добр’утро, Ричърд.
Нервно си отмества гигантските слушалки, като междувременно едната се заклещва някъде около ухото му, а другата му скрива напълно окото.
— А, здрасти, Роб.
— Извинявай, че закъснях.
— Няма проблем.
— Как изкара уикенда?
Отключвам вратата, докато той се върти насам-натам, за да си събере партакешите.
— Ами хубаво, аха, дори много. Намерих си първия албум на „Ликуорайс Камфитс“ долу, на Камдън. Нали го знайш, „Дъ тестъмънт ъф Ют“. У нас не са го издавали. Можеш да го намериш само като внос от Япония.
— Супер.
И представа си нямам за какво ми говори.
— Ще ти го драсна на касетка.
— Мерси.
— Щото нали каза, че вторият ти харесал. „Поп, гърлс, етцетера.“ Ония с Хати Джакис на обложката. Впрочем, ти обложката не си я виждал. Имаш само презаписа, дето ти го направих.
Сигурно ми е презаписал албума на „Ликуорайс Камфитс“ и сигурно съм му казал, че ми харесва. Апартаментът ми е задръстен от касетки, които Дик ми е записвал, като повечето от тях никога не съм прослушвал нито веднъж.
— Ами ти? Как изкара? Добре ли? Или не чак толкоз?
Не мога да си представя що за разговор бихме провели, ако разкажа на Дик как е минал уикендът ми. Най-вероятно ще се разпадне на градивните си частици, ако му кажа, че с Лора сме скъсали. Хич не го бива по тия работи. Даже съм сигурен, че ако му кажа каквото и да било, малко от малко с по-личен характер — да речем, че имам майка и баща или че като малък съм ходил на училище — той ще се изчерви до уши, ще започне да заеква притеснено и ще ме попита дали съм слушал новия албум на „Лемънхедс“.
— Горе-долу. И добре, и зле.
Той кимва. Явно съм нацелил правилния отговор.
Магазинът мирише на застоял цигарен дим, влага и пластмасови обложки. Тесен е, овехтял, мръсен и претъпкан, донякъде, защото такъв си го харесвам — точно така трябва да изглеждат истинските музикални магазини, само феновете на Фил Колинс си падат по онези, които са толкова лъскави, чистички, подредени и дезинфекцирани като образцовите тузарски вили от списание „Хабитат“ — пък и защото ме мързи да го позачистя или да го постегна.
Покрай двете странични на входа стени има високи дървени рафтове, чиито подразделения на няколко нива са претъпкани с албуми, като и във витрината има два по-малки, а над тях са окачени остъклени полици за компактдискове и аудиокасети и май това е то цялото място. Общо-взето, магазинът си ни с достатъчно просторен, стига да няма клиенти — следователно, през повечето дни от седмицата си е просто достатъчно просторен. Складовото помещение отзад изглежда по-голямо от самия магазин, но само защото ние всъщност нямаме никаква складирана стока, освен няколко купчини плочи, вече толкова употребявани и издраскани, че изобщо не си струва трудът да им се слагат цени, така че складът ни служи най-вече за киснене в свободното време. Честно казано, вече направо ми се драйфа от тази дупка. Има дни, когато ме е страх, че окончателно ще изперкам, ще смъкна плаката на Елвис Костело, дето виси в рамка от тавана, ще запокитя на улицата рафта „Кънтри Музика (Мъже) А-К“, ще се хвана да бачкам в някой от мега-магазините на „Върджин“ и никога повече няма да стъпя тук.
Дик пуска плоча, някаква психоделична музика от източното крайбрежие на Щатите, и ни прави кафе, пък аз се заемам да прегледам пощата. После пием кафето; после той се опитва да вмести някакви плочи в и без това претъпканите деления по рафтове, а пък аз опаковам някои от поръчките за изпращане по пощата; после хвърлям едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък той се зачита в някакво вносно американско роксписание; после той хвърля едно око на кръстословицата в „Гардиън“, а пък аз се зачитам във вносното американско списание и не щеш ли, вече ми е дошъл редът да правя кафе.
Някъде към единайсет и половина, в магазина с препъване се намъква един ирландски пияндур на име Джони. Навестява ни около три пъти седмично и посещенията му вече са се превърнали в нещо толкова рутинно и така добре отработено до най-малки подробности, че нито той, нито аз желаем каквито и да било
