сънувах, че някой ме обича“ на „Смитс“; „Обади ми се“ на Арета Франклин; „Не ми се говори за това“ не помня на кого. И още: „Любовта боли“, и „Когато любовта свърши“, и „Нима може да се излекува разбито сърце“, и „Скоростта на звука на самотата“, и „Тя си тръгна“, и „Просто не знам какво да правя със себе си“, и…
Всички тези песни ги слушах средно по веднъж седмично (триста пъти през първия месец, оттогава насетне, само от време на време), откак навърших шестнайсет или осемнайсет, или двайсет и една. Нима е възможно всичко това да не ти остави все някакъв белег? Как да не се превърнеш в човек, готов да се разпадне на парченца, когато нещата с първата му любов не потръгнат? Кое беше първо — музиката или нещастието? Защото бях нещастен ли слушах музика? Или бях нещастен, защото слушах музика? Дали всичките тези записи не те превръщат в един меланхоличен човек?
Хората се притесняват от това, че децата си играят с оръжия и че тийнейджърите гледат видеофилми с насилие. Страхуваме се, че ще бъдат покварени от някаква форма на култура, проповядваща насилие. Но никой не се притеснява от факта, че хлапетата слушат хиляди — буквално хиляди — песни за разбити сърца и за отхвърляне, и за болка, и за нещастие, и за загуба. Най-нещастните хора сред моите познати — най- нещастни в любовта имам предвид — са тези, които най-много харесват и най-много слушат попмузика. Не знам дали попмузиката е причината да са нещастни, но знам, че те слушат тъжни песни много по-дълго време, отколкото продължават дните им на нещастни изживявания.
Както и да е. Да продължим нататък. Ето как не се планира кариера: а) скъсваш с гаджето си; б) зарязваш колежа; в) започваш работа в музикален магазин; г) оставаш в музикални магазини до края на живота си. Гледаш онези снимки с жителите на Помпей и си мислиш: шантава работа — решаваш да хвърлиш едни зарове след следобедния чай и така си и оставаш; именно така, със зарове в ръка, ще те запомнят хората през следващите няколко хиляди години. Ами, ако това е първата игра на зарове в живота ти? Ами, ако единствената причина да играеш на зарове е била тази, че приятелят ти Август те е помолил да му правиш компания? Ами, ако само минути преди играта на зарове си завършил великолепна поема или нещо такова? Нима няма да те е яд, че оставаш в историята като играч на зарове? Понякога гледам моя магазин — (Да не си мислиш, че през последните четиринайсет години съм седял със скръстени ръце и само съм зяпал как никне тревата? Преди десетина години взех пари назаем и открих свой собствен музикален магазин!) — с неговите редовни съботни посетители и съвсем точно знам как се чувстват онези жители на Помпей, ако изобщо могат да чувстват нещо (но пък в техния случай това, че не могат, е един вид смисъл на съществуванието им). Заклещен съм в тази си роля, завинаги замръзнал в ролята си на управител на музикален магазин само и само, защото за период от няколко къси седмици през 1979-а леко се бях побъркал. Предполагам, че можеше да бъде и по-зле. Можеше да попадна в някое поделение на армейски доброволци или в най-близката кланица. Но все едно, чувствам се така, сякаш в миг на ядрен катаклизъм съм направил отвратителна гримаса и сега ми се налага да прекарам остатъка от живота си със същата физиономия.
Постепенно спрях да пращам писмата. Няколко месеца по-късно спрях и да ги пиша. Продължавах да кроя планове как убивам Марко, но представите за убийствата ставаха все по-кратки (отпусках му един миг да осъзнае какво става и после набързичко БАМ!) — вече не си падах толкова по психарските сцени на „бавна смърт“. Започнах отново да преспивам с момичета, макар да възприемах всяка от тези афери просто като случайна забежка, за мен всички те бяха незначителни еднодневки — нищо, което би могло да се отрази по някакъв начин па окаяната ми същност. (И също като героя на Джеймс Стюарт във филма „Шемет“ се нацелих към точно определен „тип“ момичета: къса руса коса, артистични, шеметни и бъбриви, което доведе до няколко катастрофални грешки.) Спрях да пия толкова много; спрях да слушам така всеотдайно песни, чиито текстове бяха обсебени от мрачно отчаяние. (За известен период смятах почти всяка песен, в която се пее как някой загубил някого, за някак призрачно свързана с мен и като се има предвид, че подобни бяха текстовете на почти цялата поппродукция, а аз работех в музикален магазин, то през повечето време се чувствах все призрачно.) Спрях и да съчинявам убийствени реплики, които да карат Чарли да се гърчи, смазана от чувство на вина и себеомраза.
И все пак, правих всичко възможно никога и в нищо да не затъвам прекалено много, било то в работа или във връзки с момичета: самозалъгвах се, че Чарли може да ми се обади всеки миг и затова трябва да съм винаги готов за незабавно действие. Дори се колебаех дали изобщо да отварям собствен магазин, защото можеше да стане така, че Чарли да ми се обади и да поиска да замина с нея в чужбина, а аз да нямам време да ликвидирам бързо бизнеса си и да тръгна веднага. И дума не можеше да става за женитба, ипотеки и бащинство. На всичкото отгоре бях и реалист — от време на време се осведомявах за промените в живота на Чарли, като живо си представях поредицата от катастрофални за мен събития (Живее с Марко! Купили са си апартамент! Омъжила се е за него! Бременна е! Родила е момиченце!), само и само за да съм винаги нащрек, защото всяко от тези събития в нейния живот изискваше да обмисля и да се подготвя за поредица преустройства и промени в моя, с които да подхранвам фантазиите си. (Няма да има към кого да се обърне, когато скъсат!
5. Сара Кендрю (1984–1986)
Поуката, която си извадих от разгрома с Чарли, беше, че човек трябва да си знае мястото. Чарли бе прекалено голям хап за мен: прекалено хубава, прекалено умна, прекалено начетена, с две думи — прекалено много. А аз какво съм? Средна работа. Нищо особено. Не съм най-умният човек на света, но определено не съм и най-глупавият. Чел съм книги от рода на „Непоносимата лекота на съществуването“ и „Любов по време на холера“ и мисля, че ги разбрах (разказваше се нещо за момичета, нали?), но не ми харесаха кой знае колко. Петте мой най-любими книги на всички времена са: „Дългият сън“ от Реймънд Чандлър, „Червеният дракон“ от Томас Харис, „Сладка музика за душата“ от Питър Гъралник, „Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс и — всъщност не мога да се сетя точно — нещо от Уилиям Гибсън или от Кърт Вонегът. Чета „Гардиън“ и „Обзървър“, както и музикалните вестници и списания. Нямам нищо против от време на време да слизам до Камдън, за да гледам чуждестранни филми със субтитри (любимите ми пет чуждестранни филма: „Бети Блу“, „Метро“, „Завържи ме! Отвържи ме!“, „Изчезване“, „Дива“), нъпреки че по принцип предпочитам американските филми (любимите ми пет американски филма, които са ми най-любими по принцип: „Кръстникът“, „Кръстникът II“, „Шофьор на такси“, „Добряци“, „Глутница кучета“).
Изглеждам що-годе добре. Всъщност, ако използваме скала, в горния край на която да е примерно Мел Гибсън, а в долния да речем е Бърки Едмъндс от училище, чиято гротескна грозота бе легендарна — то предполагам, че ще съм откъм страната на Мел, макар и малко над разделителната линия. Веднъж едно гадже ми каза, че приличам на Питър Гейбриъл, а той изобщо не изглежда чак толкова зле, нали? Средно висок съм, нито кльощав, нито дебел, с прилично окосмено лице, поддържам се чист и спретнат, почти по всяко време на годината пося дънки, фланелки и кожено яке, като изключим лятото, когато оставям якето вкъщи. Гласувам за Лейбъристите. Имам цяла камара видеокасети с класически комедийни сериали — „Питон“, „Фаути Тауърс“, „Бар «Наздраве»“ и т.н. В повечето случаи разбирам за какво се борят феминистките, но не и най-радикалните сред тях.
Моята гениалност, ако мога да се изразя така, е да побера цяла маса умерености в една компактна рамка. Бих казал, че има милиони като мен, но всъщност няма — мнозина мъже имат безупречен вкус по отношение на музиката, но пък не четат; мнозина мъже проявяват симпатии към феменисткото движение, но пък носят страшно глупави бради; мнозина мъже имат чувството за хумор на Уди Алън, но същевременно и външния му вид. Мнозина мъже пият прекалено много; много други правят глупости, когато карат кола; или се бият, или се фукат с парите си, или злоупотребяват с наркотици… — все неща, по които аз не си падам много-много и