Ега ти животът

жените, то е не поради сиянието на добродетелите, които имам, а поради липсата на черните сенки на пороците, каквито не притежавам.

Така или иначе, човек трябва да знае кога е нагазил прекалено надълбоко. С Чарли аз определено не бях в свои води. След онова, което изживях заради нея, се заклех никога повече да не допусна да се повтари подобно нещо. И така, в продължение на пет години, до момента, в който се запознах със Сара, аз джапах в плиткото. Чарли и аз не си отивахме. Марко и Чарли си отиваха. Сара и аз си отивахме. Сара беше средно привлекателна (дребна, слаба, хубави големи кафяви очи, криви зъби, тъмна, дълга до раменете коса, която сякаш винаги имаше нужда от подстригване, колкото и често да ходеше на фризьор) и се обличаше горе-долу по същия начин като мен. Любимите й пет певци на всички времена: Меднес, Юритмикс, Боб Дилън, Джони Мичъл, Боб Марли. Любимите й пет филма на всички времена: „Национално кадифе“, „Дива“ (виж ти!), „Ганди“, „Изчезване“, „Брулени хълмове“.

И беше тъжна, в най-чистия смисъл на думата. Преди две-три години била зарязана от някакъв мъжки еквивалент на Чарли, на име Майкъл, който не искал да се обвързва, а да прави кариера в БиБиСи. (Така и не успя, боклукът му с боклук, и всеки ден, в който не го виждахме на телевизионния екран и не го чувахме по радиото, сърцата ни пееха от радост.) Той беше мъжът на живота й, така както Чарли бе жената на моя живот, и когато се разделили, Сара се заклела да не се занимава с мъже известно време, също както и аз се бях заклел да не се занимавам с жени. Струваше ни се логично да спазваме клетвата си заедно, да се наслаждаваме съвместно на омразата си към другия пол, а същевременно и да споделяме с някого леглото си. Всичките ни приятели се бяха задомили, а ние градяхме успешно кариерите си и се страхувахме да не останем сами до края на живота си. Само хора с по-особено душевно предразположение се страхуват да не останат сами до края на живота, когато са едва на двайсет и шест — двамата с нея принадлежахме към тях. Струваше ни се, че всичко при нас закъснява някак много повече, отколкото беше в действителност и след няколко месеца Сара се премести да живее при мен.

И една стая не можехме да запълним. Не, не че ни липсваха вещи — тя имаше цяла камара книги (беше учителка по английски), аз имах стотици плочи, пък и апартаментът беше доста тесен — живеех там от десет години и през повечето време се чувствах като нарисувано куче в колибка. Това, което искам да кажа е, че никой от двама ни не беше нито достатъчно шумен, нито достатъчно властен. Ето защо, когато бяхме заедно, остро осъзнавах, че единственото пространство, което изпълвахме, бе мястото, заето от телата ни. Бяхме неспособни да излъчваме личностно присъствие, така както някои други двойки успяваха да го правят.

Понякога се опитвахме да го постигнем — когато се срещахме с хора, по-тихи и по-незабележими дори от нас самите. Никога не обсъждахме помежду си защо в такива случаи внезапно ставахме някак натрапчиво по-шумни и по-буйни, но съм сигурен, че и двамата го усещахме. Правехме го напълно несъзнателно, сякаш за да компенсираме факта, че животът течеше някъде другаде, далеч, там, където Майкъл и Чарли бяха заедно, прекарваха си по-весело, общуваха с по-обаятелни хора… Така че подобно несвойнствено държание от наша страна бе един вид жест на предизвикателство към света, един безсмислен, но необходим за нас последен опит да се докажем. (Подобно поведение може да се види навсякъде — по ресторанти, клубове и кръчми неизменно ще забележите млади двойки и от средната класа, вече започнали да се разочароват от живота, който водят, да вдигат край себе си прекалено много шум, като волно или неволно се опитват да привлекат вниманието на околните: „Вижте ме! Не съм толкова скучен, колкото ме мислите! Знам как да се забавлявам!“. Трагично. Радвам се, че се научих да си стоя и да си страдам мълчаливо вкъщи.) Нашето съжителство беше един вид брак по удобство, точно толкова циничен и взаимно изгоден, колкото и всеки друг от този род. Наистина си мислех, че бих могъл да изживея живота си с нея. Нищо против. Беше готина.

Веднъж видях в някакъв комедиен сериал — май беше „Мъжът в семейството“ или нещо такова — сценка, която ме накара да се пукна от смях. Та в този ужасно потискащ майтап, някакъв пич извежда на вечеря едно, ама наистина много дебело маце, при това очилато, напива го солидно, а после, когато го изпраща с колата до дома му, се впуска в атака. „Не съм такова момиче!“, изпищява възмутено мацето. Пичът го зяпва слисано: „Но… но това е абсурдно!“. Когато бях на шестнайсет, този лаф ме разсмя до сълзи, после го забравих. Сетих се отново за него едва, когато Сара ми заяви, че си е намерила друг. „Но… но това е абсурдно!“, щеше ми се да изплача. Не, не искам да кажа, че Сара беше непривлекателна — напротив, всичко си й беше на място, пък и онзи явно си беше паднал по нея. Просто смятам, че това, тя да си намери друг, някак противоречи на цялостния дух на нашата негласна уговорка. Единственото наистина общо нещо между нас (ако трябва да бъда искрен, общото ни възхищение от „Дива“ се изпари само след няколко месеца) бе, че и двамата сме били зарязани от предишните си гаджета, така че по принцип бяхме против зарязването — бяхме заклети и отявлени „незарезвачи“. Е, питам аз, как тогава стана така, че пак се оказах зарязан?

Разсъждавах нереалистично, разбира се. Винаги съществува риск да загубиш гаджето си, щом то си заслужава времето, което си му отделил. (Освен ако не си дотолкова параноичен, че да си избереш някое „незагубимо“ гадже, което изобщо не е привлекателно за когото и да било друг.) Щом ще се хващаш на хорото, то трябва да приемеш и мисълта, че съществува вероятност работата да не потръгне и че е възможно да се появи някой Марко или в случая със Сара — Том, който да ти пресече пътя и да те нарани. Но навремето не възприемах нещата по този начин. Забелязвах само факта, че макар да съм смъкнал летвата по-надолу, работата ми пак не се уреди и това стана причина да изживея огромно страдание и да изпадна в мрачно самосъжаление.

А после се запознах с теб, Лора. И заживяхме заедно, а ето че сега и ти ме напускаш. Но знаеш ли, постъпката ти всъщност не е нищо ново за мен. Ако искаш да си пробиеш път в класацията на челната петорка, ще трябва да положиш доста повече усилия. Вече не съм толкова уязвим, колкото бях, когато Алисън или Чарли ме зарязаха. Ти не преобърна живота ми наопаки така, както го направи Джеки. Нито ме накара да се чувствам лош и гузен по начина, по който успя Пени (а няма как да ме унижиш така, както го направи онзи нагъл тъпанар Крис Томсън). А сега съм и по-издържлив от времето, когато Сара ме напусна. Просто вече знам — въпреки мрачната потиснатост и смазващата неувереност, които се надигат като мътен прилив от дъното на душата ми всеки път, когато някое гадже ме зареже — че ти в никакъв случай не си моят последен и най-добър шанс за интимна връзка. Та, това е, Лора. Опита се да ме съсипеш. Но не успя. Е, всичко най-…

Сега…

Едно

Лора си тръгва рано сутринта в понеделник, с чанта и найлонова торбичка в ръка. Наистина е отрезвяващо да видиш колко малко неща отнася със себе си жената, която обожава вещите си, чайниците, книгите, плакатите и гравюрите, както и малката скулптора, която си беше донесла от Индия. Поглеждам чантата и си мисля „Боже, я колко много не иска да живее с мен.“

При входната врата се прегръщаме за кратко, а тя дори се и разплаква мъничко.

— Всъщност дори не знам какво точно правя — казва.

— Е, аз пък виждам какво правиш — отговарям, което е и опит за майтап, но е и съвсем сериозно. — Не е нужно точно сега да си тръгваш. Можеш да останеш докогато искаш.

— Мерси. Но трудното вече мина. Така че мога и да…

— Ами, остани поне тая нощ тогава.

Но тя само прави гримаса и посяга към дръжката на вратата.

Доста нескопосано излизане. И двете й ръце са заети, ама тя пак се опитва да си отвори сама вратата, не успява, естествено, затова аз й я отварям, но пък така й препречвам пътя и ми се налага да изляза на стълбищната площадка, а тя трябва да подпре вратата, защото нямам ключ в себе си, след което аз пък трябва да се промуша някак покрай нея, за да се върна в штартамента, преди вратата да се хлопне. И това беше краят.

Със съжаление трябва да споделя, че в този момент ме обзе едно страхотно чувство, наполовина освободеност, наполовина нервна възбуда, което се надигна някъде откъм петите и ме заля целия, като