Трийсет
Я виж това тук:
Петте ми идеала за професия:
1. Журналист в списание „Ню мюзик експрес“, 1976–1979. Възможност да се срещна с „Клеш“, „Секс пистълс“, Криси Хайнд, Дани Бейкър и всички останали. Получавам много безплатни плочи — и то хубави. Оттам и възможност да съм водещ на собствено музикално предаване.
2. Продуцент в „Атлантик рекърдс“, 1964–1971 (горе-долу).Възможност да се запозная с Арета, Уилсон Пикет, Соломон Бърк и всички останали.
Получавам много безплатни плочи (сигурно) — и то хубави. Печеля купища пари.
3. Какъвто и да е музикант (без класическа музика и рап).
Подразбира се от само себе си защо. Но съм съгласен да бъда и някой от „Медисен хорнс“. Изобщо не държа обаче да съм чак Хендрикс или Джагър, или Отис Рединг.
4. Филмов режисьор.
Отново без значение какъв, но за предпочитане да не е немски или на неми филми.
5. Архитект.
Изненадваща поява на номер 5-ти знам, но в училище бях доста добър по техническо чертане.
И това беше. А и не беше като това да е класация на първите пет, защото предпочитана професия номер шести и седми изобщо нямаше, та да трябва да ги задрасквам и пренареждам. Честно казано, не държах толкова и на архитектурата — просто си мислех, че ако не успея да ги докарам до пет, класацията ми щеше да изглежда доста слаба.
Лора ми даде идеята за тази класация, но не можах да я направя конструктивна, но затова пък я направих глупава. Нямах намерение да й я показвам, но нещо ме прихвана — самосъжаление, завист, нещо си там — и реших все пак да го направя.
Не отреагира.
— Значи остава архитектурата, а?
— Сигурно.
— Седемгодишна подготовка.
Свих рамене.
— Готов ли си за такова нещо?
— Не особено.
— Не, не мислих, че си.
— Не съм много сигурен, че и искам да ставам архитект.
— Значи си съставил списък с пет неща, които би работил, ако нямаше проблем с квалификациите, времето, историята и заплатата, и за едно от тях изобщо не ти пука.
— Е, поставих го на пето място.
— Искаш да ми кажеш, че би предпочел да си журналист за „Ню мюзик експрес“, пред това да си пътешественик през петнайсети век или крал на Франция?
— О, да.
Поклати глава.
— А ти какво би написала, тогава?
— Стотици неща. Драматург. Балерина. Музикант — да, но и художник също или университетски лектор, или писател на новели, или майстор-готвач.
— Майстор-готвач ли?
— Да, умирам да имах такъв талант. Ти не би ли искал да умееш да готвиш фантастично?
— Не бих имал нищо против. Обаче не бих искал да работя вечерно време.
А и наистина не бих.
— Ами, то си е по-добре да си останеш в магазина.
— Това пък как го измисли?
— Не предпочиташ ли да правиш това пред архитектурата?
— Предполагам, че да.
— Значи ясно. То отива на пето място в списъка и тъй като останалите четири са изцяло непрактични, то по-добре да останеш там, където си си.
Не казах на Дик и Бари, че искам да зарежа магазина. Но пък ги попитах за петте им идеала за професии.
— Може ли да се подразделя? — пита Бари.
— В какъв смисъл?
— Ами, в смисъл дали саксофонист и пианист се броят за две различни професии?
— Мисля, че да.
В магазина настъпва тишина. За известно време се превърна в класна стая на началното училище по време на час по рисуване. Гризяха се химикалки, зачеркваха се думи, въсеха се вежди, а аз надничах през раменете им.
— Ами как е при баскитариста и солокитарата?
— Не знам. Май само едното.
— К’во, значи според теб Кит Ричардс и Бил Уаймън имат една и съща професия?
— Не съм казвал, че имат…
— Трябвало е някой да им го каже. Един от двамата е щял да си спести доста пот и мъка.
— А как е тогава при филмовите критици и музикалните критици? — пита Дик.
— Една и съща професия.
— Супер. Значи ми остава място за други неща.
— Така ли, като какво например?
— Ами на първо време, пианист и саксофонист. А имам и още две места.
И тъй нататък, и тъй нататък. Важното в случая беше, че моята собствена класация не беше чак пък изродска. Можеше да е на който и да било друг. На всеки. Или поне на всеки, който работи тук. Никой не питаше как се пише „адвокат“. Никой не искаше да знае дали лекар и ветеринар се броят за две различни професии. Те и двамата се бяха отнесли, бяха се изгубили в мечти, бяха се зареяли из звукозаписни студия, из гримьорни, из барове на „Холидей Ин“.
Трийсет и едно
Лора и аз отидохме да видим майка ми и баща ми и всичко бе някак официално, все едно щяхме да обявяваме нещо си. Това усещане май беше повече заради тях, а не толкова заради нас. Майка ми беше облякла рокля, а баща ми не обикаляше насам-натам, за да прави разни работи на глупавото си отвратително домашно вино, а и не посягаше към дистанционното на телевизора. Седеше и слушаше, и задаваше въпроси, и в малко по-замъглена обстановка човек можеше дори да си помисли, че е нормално човешко същество и води разговор с гости.
Имането на родители е много по-лесно, когато си имаш и гадже. Не знам защо беше така, но така си беше. Майка ми и баща ми повече ме харесваха, когато си имах гадже, и изглеждаха така, сякаш се чувстват по-удобно. Като че Лора беше човешки микрофон, нещо, в което говорехме, за да можем да се чуем.
— Гледате ли сериала „Инспектор Море“? — попита Лора изневиделица.
— Не — каза баща ми — Това са повторения, нали? Имаме ги на видеокасети, още от първия път, когато ги даваха. — Защото, знаеш, това е типично за баща ми, не му стига да каже, че по принцип не гледа повторения, защото винаги трябва да е първа писта, ами трябва да добавя ненужни и лъжливи окраски.
— Когато го даваха за първи път, вие още нямахте видео — отбелязвам напълно логично. Баща ми се направи на разсеян.
