твоя работа“. Вместо да съм просълзен от любов и благодарност.
Тя въздъхна, отпусна се обратно върху дивана и си свали обувките.
— Ами, твой проблем. Защото ще го правиш.
— Може би.
Някой ден, след време, когато се случи нещо такова, просто щях да кажа: „Благодаря ти! Супер! Колко мило! Очаквам го с нетърпение!“
Някой ден. Но не още.
— Разбра ли, че ще свирим по средата? — пита Бари.
— Да бе, да. Не и днес обаче.
— Лора каза, че може. Ако помогна с плакатите и такива работи.
— Господи. И ти се нави?
— Че как!
— Ще ти дам десет процента от продажбите на билети, ако не свирите.
— Това и без това го имаме.
— Тя к’во, по дяволите, се опитва да направи? Добре тогава, двайсет процента.
— Не. Имаме нужда от това изпълнение.
— Сто и десет процента. Това е последното ми предложение.
Изсмя се.
— Не се майтапя. Ако дойдат сто човека, които да плащат по петарка, то готов съм да ти дам петстотин и петдесет лири. Ето колко не искам да ви слушам как свирите.
— Не сме толкова зле, колкото си мислиш, Роб.
— Не бихте и могли да бъдете. Виж, Бари. Там ще има хора от работата на Лора, хора, които са собственици на кучета и на бебета и на албуми на Тина Търнър. Как ще се справиш с тях?
— По-точно как ще се справят те с нас? Между другото, вече не се казваме „Баритаун“. На другите им писна от цялата Бари/„Баритаун“ работа. Сега се казваме „СДМ“. „Соник дет мънки“.
— „Соник дет мънки“.
— Какво ще кажеш? На Дик му хареса.
— Бари, над трийсетгодишен си. Дължиш го на себе си, и на приятелите си, и на майка си и баща си да не пееш в група, която се казва „Звучни умрели маймуни“.
— Дължа на себе си възможността да премина всякакви граници, Роб, а за тази група наистина няма граници.
— Вярно, ще преминеш всякакви граници, ако дори и се приближиш до мен в петък вечерта.
— Това и искаме. Реакция. И ако буржоазните приятелчета на Лора не могат да го понесат, тогава да го духат. Да вдигат шум, ще се справим с тях. Ще сме готови. — И ми отправя нещо, което му се искаше да изглежда като демонична, дрогирана усмивка.
Някои хора биха се насладили на всичко това. Биха направили от това анекдот, биха започнали да го анализират и формулират в главите си, още докато кръчмата се тресеше като от експлозия и докато плачещи адвокати с кървящи уши се насочваха към изходите. Аз не бях от тези хора. Просто събирах всичко това в твърда топка притеснение и я напъхвах в червата си, някъде дълбоко между пъпа и задника, за да не се загуби случайно. Дори Лора не изглеждаше притеснена.
— Само за първата вечер е. И им казах, че не могат да я карат повече от половин час. И да, може би ще загубиш някои от приятелите ми, но те и без друго нямаше да могат всяка седмица да намират бавачки за бебетата си.
— Имам да плащам депозит, както и наем за помещението.
— Вече съм се погрижила за тях.
И това кратко изречение бе достатъчно, за да се случи нещо с мен. Внезапно се почувствах наистина благодарен. Не бяха парите, а начинът, по който се беше досетила за всичко: една сутрин се бях събудил и я видях да ровичка из сингълите ми и да вади неща, които си спомняше, че обичам да пускам и да ги слага в малките контейнери за тави, каквито използвах навремето, а преди години бях прибрал в един шкаф. Знаеше, че имам нужда от ритник в задника. Знаеше също така и колко бях щастлив, когато го правех това преди. И от която и страна да извъртах въпроса, все стигах до извода, че го беше направила, защото ме обича.
Поддадох се на порива си и направих нещо, което от край време ме тормозеше — прегърнах я и казах:
— Съжалявам, че се държах като изрод. Наистина оценявам това, което си направила за мен, и знам, че си го направила с най-добри намерения и наистина те обичам, въпреки че се държа все едно изобщо не съжалявам и не те обичам.
— Няма проблем. Само дето непрекъснато изглеждаш толкова мрачен и ядосан.
— Знам. И аз не мога да си го обясня.
Но ако трябваше да помисля по въпроса, то вероятно бих казал, че беше, защото бях заклещен. В някои отношения, щеше да е по-добре, ако не бях толкова обвързан с нея. Щеше да е по-добре, ако онези сладки възможности, онова замечтано, трепетно очакване, което има човек на петнайсет или двайсет, или дори двайсет и пет и когато знае, че най-съвършеният човек в света може всеки момент да влезе в магазина ти или офиса, или по време на купон… щеше да е по-добре, ако всичко това все още го имаше, скрито някъде в задния джоб или долната етажерка. Но мислех, че това вече го нямаше, а това беше достатъчно, за да ядоса, който и да е. Лора вече беше това, което представлявах аз, и нямаше смисъл да се преструвам, че не беше така.
Трийсет и три
Запознах се с Каролин, когато дойде да ме интервюира за вестника си и без никакви други простотии, просто веднага хлътнах по нея, още докато стоеше при бара на кръчмата и ми купуваше нещо за пиене. Беше горещ ден, първият за годината — седнахме на маса отвън и гледахме минаващите автомобили — имаше порозовели бузи и носеше безформена рокля без ръкави и тежки ботуши и по някаква причина това съчетание на облеклото наистина й отиваше. Но смятах, че точно днес щях да хлътна по когото и да е. Времето ме караше да се чувствам все едно съм изгубил нервното напрежение, което ми пречеше да усещам, а и без това как да не се влюбеше човек в някой, който искаше да те интервюира за вестника си?
Работеше за „Тъфнел Паркър“, от онези безплатни вестници, пълни с обяви, които ти пъхат под вратата и които след това пъхаш в кофата за боклук. Всъщност беше студентка — караше курс по журналистика и беше в практическата си година. И каза, че всъщност редакторът не беше сигурен дали иска изобщо да използва материала, защото не знаел нито магазина, нито клуба, а Холоуей се падал точно на границата на енорията му, или района му, или околията му, или каквото там му викаха. Но Каролин едно време преди ходила в клуба и много й харесал и искаше да ни направи реклама.
— Не е трябвало да те пускам вътре — казах аз. — Невъзможно е да си била на повече от шестнайсет.
— Горкичката аз! — каза тя и не разбрах защо, докато не сетих какво точно бях казал. Не исках да прозвучи като някаква жалка свалка, не исках прозвучи изобщо като свалка.
Просто имах предвид, че ако сега беше студентка, то тогава трябва още да е била ученичка, въпреки че изгледаше в края на двайсетте, началото на трийсетте си години. Когато разбрах, че била започнала да следва със закъснение и работила като секретарка за някакво левичарско печатно издателство, се опитах да поправя казаното, като същевременно не исках изцяло да го изтривам.
— Като казах онова, за това как не е трябвало да те пускаме в клуба, нямах предвид, че изглеждаш прекалено млада. Не е вярно това. — (А сега де! Осрах се.) — Не изглеждаш и стара. Изглеждаш си точно на годините. — (Еби му майката. Ами ако беше на четирийсет и пет?) — Така де. Може би малко по-млада, отколкото всъщност си. Но не много. Точно колкото си трябва. Просто бях забравил, че човек може да следва и по-късно.
Бих предпочел, по всякое време на денонощието, да съм словоохотлив мазник, отколкото непохватен,
