— За к’во го каза тогава? — настоявам аз.
А той намигва на Лора, все едно я беше светнал на някаква особено непроницаема семейна шега. Тя му отвръща с усмивка. Ама чакай сега малко, на кого всъщност е това семейство: мое или нейно?
— Човек може да си ги купи от магазина — казва баща ми.
— Наготово.
— Това го знам, но вие изобщо ги нямате, нали?
Баща ми пак се прави, че не ме е чул и ако на този етап бяхме само тримата, по семейному, щеше да стане страхотен скандал. Щях да му кажа, че е луд и/или лъжец. Майка ми щеше да ми каже да не правя от мухата слон и прочие, а аз щях да я ожаля гласно, задето по цял ден й се налага да слуша подобни простотии, и щяхме да продължим с пълната програма.
Но сега с Лора… Не бих стигнал чак дотам, та да кажа, че тя наистина и искрено харесва родителите ми, но знам мнението й, че родителите по принцип са нещо хубаво и следователно малките им простотии и идиотии са достойни за обич, а не за излагане на показ и за присмех. Отнасяше се към малките им лъжи, фукни и безсмислени заключения, като да бяха гигантски вълни, над които с умение и радост сърфираше.
— Но са страшно скъпи, тези, готовите, нали? — казва сега.
— Преди години купих на Роб едно-две неща на видеокасети по случай рождения му ден и общо бяха цели двайсет и пет лири!
Те това вече беше направо нагло и пълно безсрамие! Тя изобщо не смяташе, че двайсет и пет лири са много пари, но пък знаеше, че те ги смятаха за много пари, а майка ми, както и се очакваше, нададе изпълнен с ужас двайсет и пет лиров писък. И оттам насетне продължихме да говорим за цените на разните нещата — шоколади, домакинството, всъщност всичко, за което успяхме да се сетим — и така наглите лъжи на баща ми бяха забравени.
А докато миехме чиниите, горе-долу същото се получи и с майка ми.
— Радвам се, че си се върнала, за да се оправяш с него — отбеляза тя. — Един господ знае какво би се случило с апартамента, ако трябваше сам да се грижи за себе си.
Това наистина ме ядоса: а) защото й бях казал да не споменава за това, че Лора известно време я нямаше, б) защото не казваш на жена, особено не и на Лора, че един от основните й таланти и предназначения в живота й е да се грижи за мен, и в) от нас двамата аз бях по-прибраният и апартаментът всъщност изглеждаше по-чист, докато нея я нямаше.
— Не знаех, че тайно си идвала да изследваш състоянието на кухнята ни, мамо.
— Благодаря ти за доверието, но няма нужда да идвам. Знам те какъв си.
— Знаела си ме какъв съм, когато бях на осемнайсет. Кофти късмет, но сега вече не ме знаеш какъв съм.
Откъде пък се появи това „кофти късмет“ — детинско, сприхаво, подигравателно. А, всъщност, знаех откъде се беше появило. Беше се появило направо от 1973-а.
— Той е много по-разтребен от мен — сериозно и простичко казва Лора. Бях чувал това изречение вече десетина пъти в абсолютно същия контекст, откак за първи път бях принуден да доведа Лора тук.
— А, той всъщност е добро момче, просто трябва да се стегне.
— Ще се стегне. — И двете ми хвърлиха любовен поглед.
И да, бях направен на салата, бях сведен до предмет, нуждаещ се от надзор и грижи, но пък в кухнята вече витаеше определено топло излъчване, тристранна загриженост, вместо обичайния за семейството без Лора елементарен взаимен антагонизъм, който неизменно завършеше с това, че майка ми се разревава, а аз тряскам вратата. Наистина предпочитах нещата да са така. Радвах се, че Лора беше тук.
Трийсет и две
Плакати. Бях твърдо „за“. Единствената творческа идея, която съм имал някога, бе за изложба на плакати. Е, да, щеше да отнеме две-три десетилетия, за да насъбера всичките неща, но пък накрая щеше да излезе нещо наистина сполучливо. По витрината на магазина срещу моя висяха важни исторически документи: плакати за боксов двубой с участието на Франк Бруно, за антинацистки митинг, за новия сингъл на Принц, за гостуване на карибски комедиант и сума ти съобщения за концерти… Но всичко това след една-две седмици вече нямаше да го има, щеше да е покрито с плаващите пясъци на времето — или най- малкото с плакат за новия албум на „Ю ТУ“. Това дава на човек усещане за духа на времето, нали? (Ще ти споделя една тайна: всъщност проектът за изложба на плакати вече го бях започнал. През 1988-а направих около три снимки с автоматичния си фотоапарат на някакъв празен магазин на някаква забутана уличка в Холоуей, но след това дадоха магазина под наем, а моят ентусиазъм се изпари. Снимките излязоха добри — или поне горе-долу добри — но кой ли пък щеше да ми даде да правя изложба с три снимки?)
Все едно, от време на време се изпитвах. Зяпах витрината, за да се уверя, че зная всичките банди, които щяха да свирят, но тъжната истина беше, че бях почнал да се отпускам. Преди знаех всички, всяко едно име, колкото и да беше глупаво, колкото и да беше малко клубчето или кръчмицата, където щяха да свирят. Но после, когато преди три-четири години престанах да чета музикалната преса от първата до последната дума, започнах да забелязвам, че някои от имената на тези, които свиреха в по-малките клубове и кръчми, ми бяха неизвестни. А миналата година не знаех и една-две от бандите, които щяха да свирят във „Форум“.
„Форум“! Място, което побира хиляда и петстотин души! Хиляда и петстотин души, които щяха да ходят да слушат банда, за която аз дори не бях и чувал! Когато това се случи за първи път, цяла вечер не можах да се отърва от депресията, отчасти може би защото споделих своето невежество с Дик и Бари. (Бари едва не се пръсна от подигравки, а Дик зяпна в чашата си и го беше толкова срам заради мен, че не смееше да ми срещне погледа.)
Пак все едно. Правих си проверката (Принц го имаше, така че не бях оставен с нула точки — някой ден щях да остана с нула точки и тогава щях да се обеся.) и забелязах познато изглеждащ плакат. „Поради силния обществен интерес — пишеше на него, — клуб «Гручо» се завръща!“ А под това имаше написано: „От 20-и юли, лайф всеки петък, «Дог енд фийзънт»“ Дълго време останах да го зяпам с отворена уста. Беше същата големина и цвят като нашия и дори имаха нахалството да изплагиатстват оформлението и логото — очилата и мустаците на Гручо Маркс в „о“ на „Гручо“ и пурата, която излизаше от дупето (това надали беше техническият термин, но така му викахме) на „б“ в края на „клуб“.
На старите ни плакати имаше долна черта, под която беше изредено каква музика пусках. Поставях името на великолепния, божествено талантлив диджей, с обречената на провал надежда да последва култ към него. Не можеше да се види долната част на този плакат, защото някаква банда беше залепила върху нея няколко малки съобщения. Отлепих ги и… там си беше: „Стакс Атлантик Ритъм енд блус Ска Мерсибийт, от време на време по някой сингъл на Мадона — денсмузика за стари хора — диджей Роб Флеминг“. Беше хубаво да открия, че след толкова години все още го правя. К’во става тук, бе? Всъщност имаше само три възможности: а) този плакат си виси още от 1986-а и едва сега е открит от плакатни археолози; б) решил бях да задвижа наново дейността на клуба, приготвил бях плакатите, залепил съм ги, а след това съм получил доста остра форма на амнезия; в) някой друг бе решил да съживява клуба заради мен. Сметнах обяснение „в“ за най-приемливо и се върнах вкъщи да чакам Лора.
— Това е закъснял подарък за рождения ти ден. Идеята ми хрумна, докато живях с Рей, и толкова си я харесах, че направо ме хвана яд, че вече не сме заедно. Може би затова се върнах. Доволен ли си? — каза тя. Беше ходила с един-двама човека да пият по едно след работа и беше малко мотана.
Не бях мислел преди по въпроса, но бях доволен. Притеснен и уплашен — всичките онези тави, които трябваше да се изкопаят, всичката апаратура, до която трябваше да се докопам, — но и доволен. Даже възхитен.
— Нямаше право — казвам. — Представи си…
— Какво?
— Представи си, че имах някаква неотложна работа?
— Каква работа си имал изобщо някога, която да е била неотложна?
— Не е това въпросът. — Не знаех защо трябваше да съм такъв, целият сериозен и намусен и „това не е
