Знаех, че щях да я направя по всяка вероятност още довечера, а също така и знаех, че като махнех найлона на касетата и натисна паузата, щях да го усетя като предателство.

— Не мога да повярвам — казва Лора, когато й разправих за Каролин. — Как можа?

— Какво?

— Откак те познавам, все ми казваш, че най-доброто парче за всички времена е „Летс гет ит он“ на Марвин Гай, а сега го няма дори в челната ти петица.

— Ега си! Лелеее! Не може да бъде! Знаех си, че…

— И какво стана с Ал Грийн? А с „Клеш“? А с Чък Бери? А с онзи, за който се карахме веднъж? Соломон нещо си?

Мамка му!

Обадих се на Каролин на следващата сутрин. Нямаше я. Оставих й съобщение. Не ми се обади. Пак й позвъних. Оставих й още едно съобщение. Започна да става малко неудобно, но просто нямаше начин „Летс гет ит он“ да я няма в челната петица. При третия си опит успях да се свържа с нея и звучеше все едно някак й беше неудобно, но същевременно и малко виновна, а когато разбра, че звънях само за да променя списъка, се поуспокои.

— Добре, това са сигурните челни пет. Номер едно — „Летс гет ит он“ на Марвин Гай. Номер две — „Дъ Хауз Джак билт“ на Арета Франклин. Номер три — „Бек ин дъ ЮЕсЕй“

на Чък Бери. Номер четири — „Уайт мен ин дъ Хамърсмит Пале“. И последното не за подценяване, парче, ха ха, „Соу тайърд ъф биинг ълоун“ на Ал Грийн.

— Нали разбираш, че повече на мога да го променям. Това е.

— Добре.

— Но мислех си, че ще е добре, ако напишем и любимите ти пет клубни песни. Между другото редакторът хареса материала, това свързано с Лора.

— Ааа.

— Възможно ли ще е да напишем набързо най-пълнещите дансинга песни, или нямаш такава готовност?

— Не. Знам кои са. — Изброих и ги (въпреки че, когато статията излезе, беше написано „В гетото“, като песента на Елвис, грешка, която Бари счете, че се дължеше на моето невежество.)

— Почти приключих с касетата ти.

— Наистина ли? Колко мило от твоя страна.

— Да ти я изпратя ли? Или ако искаш, да се срещнем, за да пием по едно?

— Ъъъ… да се срещнем звучи по-добре. Ще ми се да те почерпя в знак на благодарност.

— Супер.

Касетки, а? Винаги свършваха работата.

За кого е? — Попита Лора, когато ме видя да си играя с тоналностите и нивата.

— А, само за жената, която ме интервюира за безплатния вестник. Карол? Каролин? Нещо такова. Каза, че щяло да й бъде по-лесно, ако нали знаеш, ако получеше представа за музиката, която пускаме да свири. — Но не успях да го кажа, без да се изчервя, и знаех, че тя всъщност не ми вярваше. От всички възможни хора, тя най-добре знаеше какво представляваха сборните касетки.

Денят преди срещата ми с Каролин. Усетих всичките основни симптоми на дълбокото хлътване: нервен стомах, дълги периоди на замечтаност, неумение да си спомня как изглеждаше. Сещах се за роклята и ботушите и си спомнях за наличието на перчем, но лицето й беше празно и затова го попълних с някои желателни черти — мърморещи червени устни, въпреки че именно външният й вид на чистоплътна английска умница беше това, което първоначално ме привлече. Очи с форма на бадеми, въпреки че беше със слънчеви очила през по-голяма част от времето. Знаех, че когато се срещна с нея, щеше да има първоначален миг на разочарование — затова ли бяха всичките дандании — а след това щях да намеря нещо, което пак да ме развълнува: това, че изобщо беше дошла, секси глас, интелект, чувство за хумор, нещо. И между втората и третата среща вече щеше да се е родил цял нов комплект от митове.

Този път обаче се случи нещо по-различно. Заради многото фантазии беше. Правих обичайните неща — представях си, с най-големи подробности, цялата развръзка на нашите взаимоотношения, от първата целувка, до леглото, до общото ни жилище, до това как се женим (в миналото бях подготвил списък на парчетата, които да звучат на сватбата), до колко хубава щеше да изглежда, докато беше бременна, до имената на децата — и в един момент внезапно усетих, че нямаше какво друго, което да се, един вид, случи. Бях преминал през всичко, бях преживял наум цялата ни връзка. Изгледах филма на бързи обороти. Знаех цялата развръзка, края, всичките яки моменти. Сега трябваше да превъртя обратно и да започна всичко отначало, но този път наистина, а къде беше купонът във всичко това?

И по дяволите… кога най-сетне всичко това щеше да престане? Щях ли цял живот да скачам от скала на скала, докато не останеха вече такива? Щях ли да побягвам всеки път, когато ме досърбяваха ръцете? Защото ме досърбяваха веднъж-два пъти в месеца, това усещане ме нападаше наред с режимните сметки. Понякога и по-често, ако беше през лятото. От четиринайсетгодишна възраст насам, все с червата си разсъждавах, а между нас двамата, честно казано, бях стигнал до извода, че червата ми имаха лайна за мозък.

Знаех какво й имаше на Лора. Това, което й имаше на Лора беше, че никога нямаше повече да я виждам за първи или втори, или трети път. Никога повече нямаше да прекарам два-три дена в неистови усилия, за да си спомня как изглеждаше, никога повече нямаше да пристигна с половин час по-рано, за да се срещна с нея, като в това време зяпам в една и съща статия в някое списание и гледам часовника си на всеки трийсет секунди, никога повече нямаше мисълта за нея да породи усещането, което имах, когато слушах „Летс гет ит он“. И да, обичах я и я харесвах, и провеждахме готини разговори, правихме добър секс и водехме наситени спорове с нея, а тя се грижеше за мен, притесняваше се за мен и уреди „Гручо“ за мен, но каква стойност имаше всичко това, когато някоя с рокля без ръкави, приятна усмивка и чифт Док Мартинс влиза в магазина и казва, че иска да ми вземе интервю? Никаква, ето каква, но може би трябваше все нещо да значи.

За к’во? Щях да й пратя касетката по пощата. Може би.

Трийсет и четири

С четвърт час закъсня, което значеше, че бях прекарал четирийсет и пет минути в кръчмата в гледане на една и съща статия в списанието. Извини се, но не особено ентусиазирано, между другото. Но аз рещих да не й казвам нищо по въпроса. Днес не беше подходящият ден.

— Наздраве — каза тя и чукна бутилката си с вино и сода в моята с бира и лимон. Част от грима й се беше размазал от жегата, а бузите й бяха порозовели. Изглеждаше прекрасно. — Каква приятна изненада.

Не казах нищо, прекалено ми беше нервно.

— Притесняваш ли се за довечера?

— Не особено. — Концентрирах се в това да натикам парчето лимон през гърлото на бутилката.

— Ще говориш ли, или да си вадя вестника?

— Ще говоря.

— Добре.

Разклатих бутилката, за да се разнесе по-добре лимона.

— За какво ще говориш?

— Ще говоря за това дали искаш да се омъжиш или не. За мен.

Силно се изсмя: ха ха ха. Хи хи хи.

— Сериозно говоря.

— Знам.

— Е, много ти мерси, тогава.

— Ох, извинявай. Но преди два дена беше влюбен в онази жена, която те интервюира за вестника,

Вы читаете Ега ти животът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату