нали?
— Не точно влюбен, но…
— Ами тогава прости ми, ако не те мисля за особено добра перспектива.
— Ако бях, щеше ли да се омъжиш за мен?
— Не. Определено не.
— Ясно. Хубаво тогава. Да се прибираме ли?
— Не се цупи. Откъде се появи всичко това?
— Не знам.
— Особено убедителен си.
— Изобщо възможно ли е някой да те убеди в каквото и да е?
— Не, мисля че не. Просто съм любопитна да знам как човек може да прави касетки за една жена и да предлага женитба на друга в рамките на два дена. Права съм, нали?
— Права си.
— И?
— Просто ми писна непрекъснато да мисля за всичко това.
— За всичко какво?
— Всичко това. Любов и женитби. Искам да мисля за други работи.
— Промених си решението. Това беше най-романтичното нещо, което някога съм чувала. Да. Приемам.
— Млъкни. Опитвам се да обясня.
— Извинявай. Давай нататък.
— Виж сега, винаги ме е било страх от брака, заради нали знаеш, заради хамута, исках си свободата и всичко останало. Но когато си мислех за онова глупаво момиче, внезапно разбрах, че е точно обратното: че, ако се ожениш за някой, когото знаеш, че обичаш, и ако се стегнеш, то това те освобождава да мислиш за други неща. Знам, че не знаеш какво точно чувстваш към мен, но знам какви чувства имам аз към теб. Знам, че искам да остана с теб и че само се преструвам пред двама ни, че не е така и все така куцо ще го даваме, а не искам да продължава това. И знам, че ако се оженех, щях да го взема на сериозно и нямаше да ми шарят очите.
— И можеш да го решиш това, просто ей така? Хладнокръвно, джаста-праста, ако направя това — ще стане онова? Не мисля, че така стават тези работи.
— Не, така е, разбираш ли. Само защото е емоционална връзка и се гради на лигави неща, това не значи, че не могат да се вземат интелектуални решения за нея. Понякога просто се налага, иначе доникъде не стигаш. Това бърках. Позволявах на времето и на мускулите на стомаха ми и на страхотен риф от песен на „Претендърс“ да решават вместо мен, а искам аз самият да правя това.
— Може би.
— К’во искаш да кажеш с това „може би“?
— Имам предвид, че може би си прав. Но това на мен не ми помага особено много, нали? Винаги си бил такъв. Идва ти някаква идея и всичко си попада на място. Наистина очакваше да кажа „да“, нали?
— Де да знам. Не мислех много по въпроса. Важното беше да питам.
— Ами пита. — Но го каза мило, все едно знаеше, че това, което попитах, беше нещо хубаво, че значеше нещо, въпреки че ми даде отрицателен отговор. — Благодаря ти.
Трийсет и пет
Всичко до излизането на бандата беше супер. Преди беше необходимо известно малко време, за да могат хората да загреят, но тази вечер бяха готови от самото начало. Причината за това отчасти беше, защото хората, които бяха дошли тази вечер, бяха с няколко години по-стари, отколкото бяха преди няколко години, ако разбираш какво имам предвид — с една дума, това беше абсолютно същата тумба, а не съответните еквиваленти на 1994-а — и не искаха да чакат до дванайсет и половина, за да почнат: вече бяха прекалено уморени за това, а и без друго някои от тях трябваше и да се връщат, за да сменят детегледачките. Но най-вече беше, защото имаше наистина купонджийска атмосфера, истинско празнично настроение, напомнящо на жътварско празненство, все едно беше нечий рожден ден или сватба, а не клуб, който щеше да се събира и следващия петък, а може би и по-следващия.
Но трябваше да отбележа, че бях адски добър и въобще не бях загубил старата магия. Малък пример — „Оу Джейс“ („Бек стабърс“), „Харолд Мелвин енд дъ блуноутс“ („Сатисфекшън гуърънтийд“), Мадона („Ваканция“), „Гетото“ (която получи одобрителни възгласи, все едно песента беше моя, а не на Дейвид Халоуей) и „Нелсън Мандела“ на „Спешълс“ — ги накараха да пощуреят. И тогава настана мигът за бандата.
Беше ми казано да ги обявя. Бари дори ми беше написал какво точно трябваше да казвам: „Дами и господа. Страхувайте се. Наистина се страхувайте. Защото идва… «СОНИК ДЕТ МЪНКИ»!“ Но можеха да си гледат работата и накрая просто измърморих името през микрофона.
Бяха облекли костюми и фини вратовръзки и когато си включиха техниката, се чу силна микрофония, като за миг се уплаших, че това беше първото им парче. Но „Соник дет мънки“ вече не бяха това, което бяха преди. Всъщност вече не бяха „Соник дет мънки“.
— Вече не се наричаме „Соник дет мънки“ — каза Бари, когато хвана микрофона. — Може би ще се наречем „Фючъристикс“, но още не сме решили. За довечера обаче името ни е „Бекбийт“. Едно, две, три… — И започнаха с „Туист енд шаут“, всичко по ноти, а хората полудяха.
И Бари наистина пееше.
Изсвириха „Роуд 66“ и „Лонг Тол Сали“ и „Мъни“ и „Ду ю лав ми“ и след това свириха на бис „Миднайт ауър“ и „Ла бамба“. С една дума всяка една песен беше проста и разбираема и със сигурност щеше да зарадва насъбралите се хора на трийсет и няколко години, които смятаха, че хип-хоп беше нещо, което децата им учеха в училище в часовете по музика и пластика. Всъщност всички бяха толкова доволни, че след като „Соник дет мънки“ ги оставиха с усещане за страх и объркване, те прекараха последвалите парчета, които им бях приготвил, в седене.
— Това пък какво беше? — попитах Бари, когато дойде до уредбата, запотен, полупиян и много доволен от себе си.
— Добре ли беше?
— Беше по-добре, отколкото очаквах.
— Лора каза, че можем да свирим единствено ако бяхме научили няколко истински песни. Но беше много яко. Момчетата замислят да зарежем цялата попзвездомания и да свирим на празненства по случай сребърни сватби.
— А ти какво мислиш за това?
— Става, да. И без това вече се чудех за музикалната ни насоченост. Предпочитам да гледам как хората танцуват на „Лонг тол Сали“, отколкото как бягат към изхода, хванали се за ушите.
— Харесва ли ти клуба?
— Не е зле. Малко е нали знаеш, популистко за мен. — Каза той. Не се шегуваше.
Останалата част от вечерта беше като края на филм. Всички участници танцуваха: Дик с Анна (той стоеше на едно място и леко се поклащаше, Анна го беше хванала за ръцете и се опитваше малко да го раздвижи), Мари с Ти-Боун (Мари беше пияна, Ти-Боун гледаше някого през рамото й, който явно го беше заинтригувал — Каролин), Лора с Лиз (която говореше оживено и явно за нещо беше ядосана).
Пуснах да свири „Трябва да те забравя“ на Соломон Бърк и всички отидоха на дансинга, ако ще и само от чувство за дълг, въпреки че само най-добрите танцьори биха могли да направят нещо с тази песен, а никой от събралите се не можеше да има претенции, че беше сред най-добрите, че дори и средно добър. Когато чу първоначалните акорди на песента, Лора се обърна, усмихна се и направи одобрителни знаци, а аз започнах наум да събирам парчета, които да включа в сборната касетка, която щях да й запиша, нещо с песни, които знаеше, и песни, които би слушала. Тази вечер за пръв път разбирах как се правеше това.
