— И друго какво? — попитал Родерик приковал ужасен поглед върху чернокожия.
— Друго нищо, скъпи ми господарю — отвърнал Сипио, — освен дето докторът ви дал прах и змията се изтърсила на пода.
— Не! Не! — мърморел на себе си Родерик, като клател глава и впивал ръце в гърдите с още по-голяма конвулсивна сила. — Усещам я пак. Гризе ме! Тя ме гризе!
От този миг нещастният страдалец престанал да отбягва света и дори започнал да се навира пред очите на познати и непознати. Това отчасти било резултат от отчаянието, породено от откритието, че кухината на собствените му гърди се е оказала недостатъчно дълбока и тъмна, за да скрие тайната, макар да бе така сигурна крепост за омразния демон, който бе пропълзял вътре. И все пак, този стремеж към гласност бе признак на страшната болка, овладяла цялото му същество. Всеки човек, подложен на постоянно страдание, е егоист, независимо дали страда духът или тялото, независимо дали става дума за грях, мъка или само за по-поносимия тормоз на някоя нестихваща болка, или за беда, налетяла от дебрите на земния живот. Мъките, сред които живеят такива хора, ги правят силно чувствителни към собственото Аз. То се превръща за тях в толкова съществено нещо, че не могат да не го тикат в очите на всеки случаен срещнат. Изпитват някакво удоволствие — може би най-голямото, което страдалецът е в състояние да изпита — да показват увредения или гноясал крайник, язвата на гърдите си. И колкото по-гнусно е престъплението, толкова по- трудно е за извършителя да не позволи на змиеподобната му глава да се надига и плаши света — защото именно тази язва или това престъпление образуват съответната личност. Родерик Елистън, който съвсем до скоро се бе държал така надменно над множеството простосмъртни, сега плащаше с лихвите на този унизителен закон. Змията в гърдите му изглеждаше като символ на чудовищен егоизъм, на който се подчиняваше всичко и който той угаждаше денонощно с постоянната и изключителна жертвоготовност на дяволския култ.
Скоро проявил онова, което повечето хора приемат за несъмнени признаци на лудост. Странно е наистина, но в някои от пристъпите си той гордо славел себе си като белязан сред тълпата простосмъртни чрез обладаването на двойнствена натура — живот в живота. Изглежда си въобразявал, че змията е знак божествен — не небесен наистина, а пъклен и тъмен — и че той следователно придобивал една значимост и свещеност. Ужасни наистина и все пак пожелани от която и да било амбициозна цел. Така той се обгърнал в нещастието като в царска мантия и започнал да гледа с победоносно презрение на ония, чиито жизнени сокове не хранели смъртоносно чудовище. Все пак, човешкото начало у него все по-често предявявало правата си под формата на копнеж за общуване. Станало му навик да прекарва по цял Ден в скитане по улиците без цел, освен ако може да се приеме за цел установяването на някаква братска връзка между него и света. Луд или не, той показвал такъв тънък усет към греха, порока и безчестието, че много хора започнали Да виждат в него овладян не просто от змия, а от истински демон, който му давал зловещата способност даоткрива най-грозните черти в човешката душа.
Веднъж например срещнал някакъв човек, който от тридесет години питаел омраза към собствения си брат Родерик. Поставил ръка върху гърдите на човека посред уличната тълпа и го погледнал право в суровото лице:
— Как е змията днес? — попитал той с израз на подигравателно съчувствие.
— Змия! — извикал братомразецът. — Какво искате да кажете?
— Змията! Змията! Гризе ли те? — упорствувал Родерик. — Посъветва ли се с нея сутринта, когато трябваше да си прочетеш молитвите? Жилна ли те, когато си помисли за здравето на брат си, за неговото богатство и добро име? Трепна ли от радост, когато ти си спомни за безпътието на единствения му син? И независимо дали жили или скача от радост, усети ли отровата в душата и тялото си да превръща всичко в злоба и жлъч? Така правят тия змии. И зъбите им знам от моята собствена.
— Няма ли тука полиция? — изревала жертвата на Родерик, като в същото време инстинктивно посегнала към гърдите си. — Защо е оставен тоя луд да се разхожда свободно?
— Хаха! — закискал се Родерик, като пуснал човека. — Значи змията в гърдите му го е жилнала!
Често пъти на нещастния младеж му правело удоволствие да дразни хората с хумор, не така отровен, но все пак белязан от някаква змийска злост. Един ден срещнал някакъв амбициозен държавник и строго се поинтересувал от житие-битието на неговата боа — защото от тази порода, твърдял Родерик, трябвало да бъде змията на този джентълмен, след като имала достатъчно голям апетит да налапа цялата страна и конституцията й. Друг път спрял един стиснат старец, който бил много богат, но се прокрадвал из града маскиран като плашило, в покрит с кръпки син сюртук, кафява шапка и старинни ботуши, търсел изтървани петачета и събирал ръждиви пирони. Като се престорил, че най-сериозно гледа в стомаха на тази уважавана личност, Родерик го уверил, че неговата змия е медноглавка и е произлязла вследствие огромните количества от този неблагороден метал, с които бил цапал всеки ден ръцете си. Веднъж се нахвърлил върху някакъв човек с червендалесто лице и му казал, че малко змии имат у себе си толкова от дявола, колкото змиите, отгледани в ракиен казан. Следващият, удостоен с вниманието на Родерик, бил някакъв известен духовник, който точно по това време бил подхванал богословски спор, в който човешкият гняв бил много по-забележим от небесното вдъхновение.
— Погълнали сте змия от купата за светото причастие — рекъл му той.
— Клетнико нечестив! — викнал светият човек, но ръката му без да ще посегнала към гърдите.
Срещнал друг с болезнена чувствителност, който се отдръпнал от света поради някакво отколешно разочарование и оттогава не общувал със събратята си, а мрачно или със страст чоплел невъзвратимото минало. Ако се вярва на Родерик, самото сърце на този човек се било превърнало в змия, която в края на краищата щяла да изтормози и него, и себе си до смърт. Като забелязал една семейна двойка, чиито домашни неприятности били обект за всеобщо обсъждане, той им изказал съчувствието си по повод на квартиранта в гърдите, заселен и у тримата. На един завистлив писател, свикнал с пренебрежение да говори за работи, които никога не би могъл да достигне сам, казал, че неговата змия била най-плъзгавата и отвратителната от цялото племе влечуги, но за щастие нямала език. Когато един безсрамен човек с потаен начин на живот попитал Родерик дали има змия, в гърдите си, той му отвърнал, че има, и то като опази, която мъчела на времето дон Родриго. Хванал за ръката едно хубаво младо момиче и като погледнал тъжно в очите му, го предупредил, че крие в нежната си гръд една от най-смъртоносните змии. Хората се убедили в правотата на тия злокобни думи, когато след няколко месеца бедното момиче умряло от любов и срам. Две дами, съпернички в светския живот, които се измъчвали една друга с хилядите малки стрели на женската злоба, научили, че сърцето на всяка една било гнездо на малки змийчета, които причиняват почти @тол кова зло, колкото и една голяма змия.
Нищо обаче не доставяло на Родерик по-голямо удоволствие от това да пипне някой поразен от завист, която той изобразявал като огромно зелено влечуго с ледено студено дълго тяло и език, по-силно жилещ от езика на която и да било друга змия освен една.
— И коя е тя? — попитал един застанал отстрани човек, който го чул.
Попиталият бил мрачен на вид, с бягащ поглед, който от десетина години не бил отправян в лицето на никой смъртен. Имало нещо тъмно около този човек — някакво петно върху репутацията му — макар хората да не били в състояние да кажат какво точно, въпреки че градските клюкари, и мъже и жени, шушнели най- ужасяващи предположения.
До неотдавна той плавал по море и всъщност бил онзи капитан, когото Джордж Хъркимър бе срещнал при такива особени обстоятелства в Гръцкия архипелаг.
— Коя гръдна змия жили най-силно? — повторил човекът, но сякаш неохотно, подчинен на някаква необходимост. Побледнял, докато произнасял въпроса си.
— Защо трябва да питате? — отвърнал Родерик като гледал с мрачно разбиране. — Надникнете в собствените си гърди. Ха! Моята змия се размърда! Усети присъствието на по-старша сестра!
И тогава, както потвърдили по-късно присъствуващите, се разнесъл съскащ звук. Очевидно от гърдите на Родерик Елистън. Казали също така, че съответно съскане се чуло из вътрешността на капитана, като че там наистина се криела змия, разбудена от зова на посестримата си. Ако наистина е имало подобни звуци, те може да са били причинени от злонамерена демонстрация на вентрилокоизъм1 от страна на Родерик.
Като превръщал така собствената си змия, ако в гърдите му наистина имало змия, в символ за фаталната грешка на всеки човек, или за скривания от него грях, или за неспокойната му съвест и като забивал немилостиво жилото си в най-чувствителното място, лесно можем да си представим, че Родерик се
