Натаниел Хоторн
Егоизъм или змия в гърдите
— Ето го, идва! — развикаха се момчетата по улицата. — Идва човекът със змия в гърдите!
Този вик проглуши ушите на Хъркимър и го накара да спре тъкмо когато се готвеше да влезе през желязната порта в имението Елистън. Той потрепера пред наближаващата среща с някогашния си познат, когото помнеше от дните на безгрижната младост и когото сега, след пет години, щеше да види като жертва или на разстроено съзнание или на ужасно физическо нещастие.
— Змия в гърдите! — повтори наум младият скулптор. — Той ще да е. На земята няма друг с такъв приятел в гърдите си. А сега, бедна моя Розина, дано бог да ме дари с мъдрост, та да изпълня както трябва задачата си! Женската вярност наистина трябва да е силна, щом твоята още не се е предала.
Потънал в тези мисли, скулпторът застана пред портата и зачака да се покаже човекът, чието пристигане бе обявено по толкова необикновен начин. Миг по-късно забеляза мършавата фигура на мъж с болнав вид, с искрящи очи и дълга черна коса, който като че наподобяваше движенията на змия — вместо да върви направо с вдигната глава, той се гърчеше по начупена линия край бордюра. Може да прозвучи твърде фантастично, но нещо в духовния му или физически облик създаваше впечатлението, че е извършено чудо и змията е превърната в човек, но по толкова несъвършен начин, че змийското бе едва- едва прикрито под маската на човешкото. Хъркимър забеляза, че цветът на кожата му има някакъв зеленикав оттенък върху нездравата бледност, който му напомни за мрамора, използуван от него някога за направата на главата на Завистта с нейните подобни на змии кичури коса. Окаяното същество доближи портата, но вместо да влезе, спря изведнъж и прикова искрящи очи върху лицето на скулптора, което изразяваше съчувствие и все пак бе спокойно.
— Тя ме гризе! Гризе ме! — извика то.
И тогава ясно прозвуча съскане, но дали то дойде от отворените устни на лудия или бе истинско съскане на змия, би могло да се спори. Във всеки случай, то накара сърцето на Хъркимър да потръпне.
——
’ Физиологическият феномен, на който тук се прави опит да се придаде морален смисъл, е бил наблюдаван редица пъти. — Б. а.
— Познаваш ли ме, Джордж Хъркимър? — попита обладаният от змийска мания.
Хъркимър го позна, но целият опит и тънкости, които бе усвоил в опознаването на човешкия образ чрез моделиране на негови подобия от глина му бяха нужни, за да различи чертите на Родерик Елистън върху лицето, което сега бе застанало отпреде му. И все пак това беше той. Учудването му не се усили, когато съобрази, че някогашният блестящ младеж е претърпял една отблъскваща и страховита промяна през тези не повече от пет кратки години след неговото пребиваване във Флоренция. След като възможността за подобно превъплъщение бе допусната, не бе трудно да се приеме, че то може да настъпи както за един миг, така и за цял век. Макар и невъобразимо шокиран и уплашен, все пак Хъркимър усети твърде остра болка, когато си помисли за участта на братовчедка си Розина, този идеал на нежна женственост, неразривно свързана със съдбата на това същество, което Провидението изглежда бе лишило от човешки облик.
— Елистън! Родерик! — извика той. — Чух за това, но представата ми е твърде далеч от истината. Какво те е сполетяло? Защо те заварвам в такова състояние?
— А, няма нищо! Змия! Змия! Най-обикновеното нещо на света. Просто змия в гърдите — това е всичко — отвърна Родерик Елистън. — А ти как си с гърдите? — продължи той, като отправи към очите на скулптора най-острия и проницателен поглед, който някога му се бе случвало да срещне. — Здрави и читави? Никакво влечуго ли нямаш там? Кълна се в съдбата и съвестта си, и в дявола, който е в мен — това е чудо! Човек без змия в гърдите си!
— Успокой се, Елистън — прошепна Джордж Хъркимър, като сложи ръка върху раменете на обзетия от змийска мания. — Прекосил съм океана, за да се видя с тебе. Слушай! Дай да останем насаме. Нося ти писмо от Розина, от жена ти!
— Гризе ме! Гризе ме! — промърмори Родерик. При това възклицание, най-честото в устата му, впи и Двете ръце в гърдите си, сякаш някаква непоносима болка или мъка го караха да ги разкъса и да освободи живото зло, та ако ще и то да се е вплело здраво в самия му живот. После с ловко движение се освободи от ръката на Хъркимър, шмугна се през портата и потъна в старовремската резиденция на семейството си. Скулпторът не го последва. Разбра, че не може да очаква разумен контакт в такъв момент и реши, преди да се срещне отново с него, да се запознае основно с естеството на заболяването му и обстоятелствата, които го бяха довели до това окаяно състояние. Успя да научи каквото го интересуваше от един изтъкнат медик.
Наскоро след раздялата на Елистън и жена му — вече почти четири години от тогава — колегите му забелязали някакво странно униние да се спуска над всекидневието му, подобно на мразовитите сиви мъгли, които понякога открадват слънцето на летните утрини. Тези симптоми предизвикали безкрайното им удивление. Не можели да разберат дали болест на тялото отнема твърдостта на неговия дух или пък духовно страдание постепенно разклаща, както често се случва, физическия организъм — бледо подобие на някогашния. Потърсили източниците на бедата в погубеното домашно щастие — нарочно погубено от него самия — но не останали доволни от резултата. Някои смятали, че техният по-рано блестящ приятел се намира в начален стадий на психическо разстройство, чиито предвестници са били може би неговите избухвания. Други предричали общо заболяване и постепенен упадък. От устата на самия Родерик не могли да научат нищо. На няколко пъти, това е така, бил чуван да казва, вкопчил конвулсивно ръце в гърдите си: „Гризе ме! Гризе ме!“, но различните свидетели давали най-разнообразни обяснения за тази зловеща фраза. Какво би могло да бъде онова, което гризе гърдите на Родерик Елистън? Мъка? Или просто зъбите на някаква телесна болест? Или пък при безразсъдния си начин на живот, често пъти граничещ с безпътството, ако не гмурнал се в неговите глъбини, бе причинил нещо, което сега превръщаше гърдите му в плячка за по-ужасната паст на угризенията? Съществуваха правдоподобни основания за всяко от тези предположения, но не бива да скриваме, че неколцина възрастни джентълмени, роби на доброто хапване и мързела, авторитетно обявяваха лошото храносмилане за причина на цялата работа.
През това време Родерик изглежда разбрал до каква степен е станал обект на всеобщо любопитство и догадки и отвратен дълбоко от подобно внимание (както и от каквото и да било друго) започнал да страни от всякакво общуване. Отвращавали го не само човешките очи, не само погледът на приятелски лица, но дори и благословената слънчева светлина, чиято всеобхватна благодат представя лъчезарния лик на Създателя, изразяващ любов към всичките негови творения. Неясният полумрак станал вече твърде прозрачен за Родерик Елистън — непрогледните среднощни часове станали любимото, му време за крадливи разходки на открито. И ако изобщо понякога го виждали, то ставало, когато фенерът на нощния пазач осветявал фигурата му, прокрадваща се по улицата с вкопчени в гърдите ръце и все така мърмореща „Гризе ме. Гризе ме!“ Какво можеше да е онова нещо, дето го гризе?
След известно време се разбрало, че Елистън имал навика да навестява всички знахари-шарлатани, които се били навъдили в града или били изкушени от парите да пристигнат в него отдалече. Въодушевен от предполагаемия си успех, един от тях разгласил надлъж и шир с помощта ма хвърчащи листчета и отпечатани на сивкава хартия @бро-шурки, че един известен джентълмен — Родерик Елистън — бил излекуван и освободен от намиращата се в стомаха му ЗМИЯ. Ето я значи чудовищната тайна, изтръгната от скривалището й пред очите на всички, в цялата й ужасна уродливост. Тайната бе извадена наяве, но не и змията от гърдите. Тя, ако не бе самозаблуда, все още се разполагаше навита в живото си леговище. Излекуването на шарлатанина било заблуда — резултат, както се предполагало, от някакво упойващо вещество, което по-скоро щяло да убие пациента, отколкото ужасното влечуго, заселило се в него. Когато Родерик Елистън дошъл напълно на себе си, разбрал, че нещастието му е предмет за приказки в целия град, чудо за повече от три дни, а в гърдите му се гадело от движенията на нещо живо, усещал неуморните зъби, които сякаш давали едновременно храна на физически апетит и някаква пъклена злоба.
Извикал стария чернокож слуга, израсъл в бащината му къща, който бил стигнал средата на живота си, когато Родерик лежал в своята люлка.
— Сипио! — започнал и после спрял със скръстени над сърцето ръце. — Какво говорят хората за мене. Сипио?
— Сър! Бедни ми господарю! Казват, че имате змия в гърдите — отвърнал колебливо слугата.
