превърнал в напаст за града. Никой не можел да се измъкне от него — никой не бил в състояние да го изтърпи. Той се вкопчвал в най-отвратителните истини, до които можел да се добере, и убеждавал противниците си да направят същото. Странна гледка за човешкия начин на живот, при който инстинктивно се полагат усилия от страна на всеки, та да бъдат прикрити тия тъжни истини, да останат несмущавани под планина от повърхностни теми, чрез които общува човек с човека! Не можело да се остави Родерик Елистън безнаказано да нарушава безмълвното споразумение, чрез което светът правел всичко възможно да поддържа спокойствието, без да се отрича от злото. Жертвите на злобните му забележки имали достатъчно много събратя, за да бъде поддържан духът им, тъй като според теорията на Родерик гърдите на всеки смъртен приютявали или цяло котило змийчета, или пък едно огромно чудовище, погълнало всички останали. Въпреки това градът не можел да понася тоя нов апостол. Почти всички искали (особено най- уважаваните граждани) да не се позволява повече на Родерик да нарушава приетите правила на приличие, като натрапва на общественото мнение собствената си змия и измъква змиите от техните скривалища.
В резултат на това роднините му се намесили и го настанили в частна клиника за душевно болни. Когато новината се разчула, забелязано било, че много хора се движат по улиците с по-ведър израз и по-малко загрижено прикриват с ръце гърдите си.
Заточението обаче, макар да допринесло немалко за покоя на града, се отразило неблагоприятно върху самия Родерик. Самотата задълбочила и направила по-мрачна неговата меланхолия. Прекарвал по цели дни — всъщност това било единственото му занимание — в беседи със змията си. Водел се разговор, в който по всяка вероятност скритото чудовище вземало участие, макар и по начин, незабележим за слушателите, които не чували нищо друго освен съскане. Може да изглежда странно, но сега страдалецът изпитвал известна привързаност към своя мъчител, примесена все пак с най-силно отвращение и страх. Тези противоположни чувства не били несъвместими. Напротив, всяко от тях давало острота и сила на своята противоположност. Чудовищна любов, чудовищна омраза — прегърнати в гърдите му, събрани и двете в някакво същество, пропълзяло в организма му или пък родено там, хранено от неговата храна, живеещо от неговия живот, така неотделимо от него както и собственото му сърце и все пак най-отвратителното сред всичко живо!
Понякога, в пристъп на ярост и непримирима омраза срещу змията и себе си, Родерик решавал да причини смъртта й, дори с цената на собствения си живот. Веднъж опитал да го стори чрез глад, но докато нещастният човек бил на прага на гладната смърт, чудовището изглежда се хранело от сърцето му и жизнерадостно дебелеело, сякаш това било най-вкусната и подходяща за него диета. След това скришно поел доза силна отрова, като не се съмнявал, че тя не може да не убие или него, или обладалия го демон, или и двамата заедно. Друга грешка, защото, ако Родерик все още не е бил унищожен от собственото си отровено сърце, нито змията от гризането му, нямало защо да се боят от някакъв си арсеник или разяждащ сублимат. И наистина отровното влечуго изглежда действувало като противосредство за всички други отрови. Лекарите опитали да задушат демона с тютюнев дим. Той обаче го поемал като роден въздух. Тогава те упоили пациента си с опиум и го напомпали с интоксикиращи течности, като разчитали да доведат по този начин змията до вцепенение и да я изтръгнат от стомаха. Те успели да приведат Родерик в безчувствено състояние, но като докоснали с ръце гърдите му, с неизразим ужас усетили чудовището да се гърчи, усуква и мята насам-натам в малкото пространство, видимо оживено от опиума или алкохола и подтикнато към необичайна деятелност. След това се отказали да го лекуват или да облекчават страданията му. Обреченият страдалец се примирил със съдбата си, върнал се към по-раншната си привързаност и отвращение от демона в гърдите и прекарвал окаяните си дни изправен пред огледало, широко отворил уста с надежда и страх, мъчейки се да зърне за миг главата на змията дълбоко навътре, в гърлото си. Предполага се, че е успял, защото санитарите чули веднъж безумен вик и когато се втурнали в стаята, намерили безжизнения Родерик на пода.
Подържали го затворен още малко. След най-старателни изследвания старшите доктори на приюта решили, че душевното му разстройство не стиГа до лудост, нито оправдава лишаването му от свобода, особено като се има пред вид, че влияе неблагоприятно върху духа му и може да предизвика злото, с което е призвано да се бори. Ексцентричностите му без съмнение били големи, имал бил навика да нарушава обичаите и предразсъдъците на обществото, но то нямало право, лишено от по-сигурни основания, да се отнася към него като към луд. След това решение на толкова компетентния орган Родерик бил освободен и се завърнал в родния си град само един ден преди срещата с Джордж Хъркимър.
След като научи тези подробности, придружен от един тъжен и развълнуван компаньон, скулпторът потърси колкото се може по-бързо Елистън в собствената му къща. Беше просторно мрачно дървено здание с пиластри и балкон. Тераса от три части го делеше от една от главните улици. До нея се стигаше по последователни каменни стълбища. Няколко огромни стари бряста почти скриваха фасадата на къщата. Тази просторна и някога величествена фамилна резиденция бе построена от някакъв прародител в началото на миналия век. Тъй като в ония времена земята струвала сравнително евтино, градината и останалите площи образуваха обширно имение. Въпреки че част от родовото наследство е било продадено, все още в задния двор на имението имаше закътано сенчесто място, където някой студент или мечтател, или човек с наранено сърце би могъл да лежи цял ден на тревата, в самотата на шепнещите клони и да забрави, че наоколо му се издига град.
В това именно уединено място бяха въведени скулпторът и компаньонът му от Сипио, стария чернокож слуга, чието сбръчкано лице почти разцъфна от разбиране и радост, докато поднасяше скромните си приветствия на единия от посетителите.
— Остани сред дърветата! — прошепна скулпторът към фигурата, облегната на ръката му. — Ще разбереш кога и защо трябва да се появиш.
— Господ ще ме научи — бе отговорът. — Дано Той ме и подрепи!
Родерик се бе надвесил над един извор, който бликаше под шарената сянка със същото ярко искрене и същото безгрижно спокойно ромолене, както когато дърветата от праисторически епохи са хвърляли сянка над чашата му. Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда, а въпреки това по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда внушаващото уважение дълголетие на гората.
— Ти си дошъл! Чаках те — каза Елистън, когато усети присъствието на скулптора.
Държането му бе твърде различно от предния ден — беше спокойно, любезно и както си помисли Хъркимър, изпълнено с бдителност, насочена както към госта, така и към себе си. Това неестествено напрежение бе почти единственият признак, който подсказваше, че нещо не е наред. Току-що бе оставил върху тревата една книга. Лежеше полуотворена и се виждаше, че е история на влечугите, илюстрирана с много точни рисунки. До нея лежеше оня обемист том на Джереми Тейлър2 пълен със случаи на угризения на съвестта, в който почти всеки, измъчван от подобно терзание, би могъл да намери нещо подходящо за своя случай.
— Виждаш ли — каза Елистън, като сочеше книгата за змиите, а в същото време на устните му се появи усмивка, — полагам усилия да се запозная по-подробно с моя приятел в гърдите, но в това издание не намирам нищо задоволително. Ако не се лъжа, ще излезе някакво влечуго без нищо общо с което и да било друго съществувало влечуго.
— Кога стана това необикновено нещастие? — попита скулпторът.
— Моят тъмнокож приятел Сипио знае една история — отвърна Родерик, — за някаква змия, която се криела в този извор — колкото и чист и невинен да изглежда — откакто е известен на първите заселници. Тази пълзяща особа се промъкнала един път във вътрешностите на моя прапрадядо и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек. Казано с две думи, това си е семейна особеност. Но, да ти кажа истината, аз не вярвам в тази идея за наследственост при змията. Змията си е моя собствена и на никой друг.
——
2. лат. — своеобразно — Б. пр.
— Но откъде е дошла?
— О, в сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии — отвърна Елистън с глух смях. — Би трябвало да чуеш проповедите ми към добрите жители на града. Аз решително се смятам щастлив, задето съм отгледал само една змия. Ти обаче нямаш никаква в гърдите си и затова не можеш да съчувствуваш на останалия свят. Гризе ме! Гризе ме!
С този вик Родерик престана да се владее и се хвърли върху тревата, като даваше израз на мъките си
