Натаниел Хоторн
Големия гранат
Загадката на Белите планини
Някога, преди много-много години, сред скалистите склонове на Кристалните възвишения група приключенци си почивали надвечер след напрегнатото си и безуспешно дирене на ГолемиЯ гранат. Те се събрали там не като приятели или участници в съвместно начинание, а понеже всеки един поотделно, с изключение на двамата младоженци, бил тласкан от своя собствен егоистичен копнеж по чудния скъпоценен камък. И все пак чувството, породено от общата им съдба, било толкова силно, че ги подтикнало със съвместни усилия да направят груба колиба от клони и да стъкмят голям огън от събраните борови съчки, плаващи надолу по бързото течение на реката Амонусък, на чийто по-нисък бряг се готвели да прекарат нощта. Имало обаче сред тях един, напълно обладан от страстта на търсенето, който дотолкова бил изменил на човешката си природа, че не изпитал никаква радост, когато зърнал лицата на хора в такова откъснато и уединено място, където се били изкачили. Огромно пусто пространство ги отделяло от най-близкото селище, а на по-малко и от миля над главите им се намирал зловещият предел, където възвишенията отхвърляли рунтавите си мантии от горски дървета и или се обвивали с наметала от облаци, или се издигали голи в небето. Грохотът на Амонусък щял да бъде ужасно непоносим, ако човекът, който трябвало да слуша как планинският поток разговаря с вятъра, бил сам.
Затова и приключенците си разменили дружелюбни слова и гостоприемно се канели един друг да влязат в колибата, където всеки от тях едновременно бил стопанин и гост. Те всички наредили хранителните си припаси върху плоска скала и си хапнали от общата трапеза. Най-накрая сред тях се породил приятелски дух, който обаче бил помрачаван при мисълта, че на следващата сутрин подновеното усилие да се намери Големия гранат отново ще създаде отчуждение помежду им. Седем мъже и една млада жена — всички те се греели заедно на огъня, издигащ се като пламтяща стена в предната част на подслона. Като наблюдавали съвсем различните, дори противоположни личности, присъствуващи там — на трептящата, мъждукаща светлина всеки поотделно бил като карикатура на собствения си образ — те взаимно стигнали до заключението, че никога дотогава не се е събирала по-странна група хора — нито в града, нито в пустинята, нито в планината или равнината.
Най-старият от всички, висок, сух мъж с обветрено лице, на около шестдесет години, бил облечен в кожи на диви зверове, на които било нормално да наподобява с облеклото си, тъй като от много отдавна еленът, вълкът и мечката били най-близките му приятели. Той бил един от тези злочести простосмъртни, често споменавани от индианците, от най-крехка възраст обземани от странна лудост по Големия гранат, превърнал се в страстна мечта за цял живот. Посетителите в местността го знаели единствено под прякора Търсача. Тъй като никой не помнел кога за пръв път той се бил захванал с диренето, из долината на Сако се носело поверието, че поради прекомерния си ламтеж по Големия гранат, бил обречен да се скита сред планините до края на дните си и винаги да изпитва трескава надежда сутрин и отчаяние — вечер. До нещастния търсач стоял дребен възрастен човек с висока шапка наподобяваща по форма тигел. Това бил някой си доктор Какафодел, дошъл отвъд морето, спаружен и изсушен като мумия от постоянното си надвесване над пещи с дървени въглища и от вдишване на зловонни изпарения по време на своите химически и алхимически занимания. За него се твърдяло, кой знае дали с основание или не, че в началото на изследванията си той бил пресушил най-гъстата си кръв в тялото и я похабил, наред с някои други основни съставки, при един неуспешен експеримент — оттогава вече не приличал на човек. Следващият бил Ичабод Пигснорт, солиден търговец, член на управата в Бостон и старейшина в известната черква Нортън. Враговете му разправяли смешната история, че след молитва, сутрин и вечер, господин Пигснорт обикновено прекарвал цял час като се търкалял гол сред огромно количество шилинги, първите сребърни монети в Масачузетс. Четвъртият, на когото ще се спрем, не споменал своето име пред спътниците си и те го запомнили само с подигравателната му усмивка, непрестанно разкривяваща слабото му лице и с огромните очила, имащи за цел да деформират и обезцветЯват цялата природа в очите на този господин. На петия също не разбрали името и това било много жалко, тъй като той изглежда бил поет. Очите му блестели, но бил печално изпит — нещо съвсем естествено, щом според някои твърдения ежедневното му меню включвало мъгла, утринна влага и филия от най-гъстия облак, до който можел да се добере, понякога гарнирана с лунна светлина, ако се снабдял с такава. Без съмнение и поезията, написана от него, имала вкуса на всички тези деликатеси. Шестият бил млад човек, високомерен на вид, седнал настрана от останалите, надменно оставил на главата си шапката си с перо, вместо да я свали пред по-възрастните. Огънят озарявал богато извезаната му дреха, а скъпоценните камъни на сабята му блестели силно. Това бил лорд дьо Вер — за него се говорело, че у дома прекарвал голяма част от времето си в подземната гробница на своите прадеди, тършувайки в изгнилите им ковчези и търсейки следи от земната им гордост и тщеславие, останали сред костите и праха им. Така че, освен със своя дял, той се кичел с несъобразеното високомерие на всичките си предшественици.
Последният бил красив младеж със селска риза, а до него седяло цъфтящо малко създание, у което лекият момински свян вече се стопявал от буйния любовен плам на младата булка. Тя се казвала Хана, а мъжът й — Матю — две обикновени имена, много прилягащи обаче на скромната двойка, така силно отличаваща се от странната компания, загубила ума си по Големия гранат.
И така, седяла си тази разнородна група приключенци, подслонена в една колиба, огряна от един и същи огън и всички били тъй погълнати от една единствена мисъл, че за каквото и да заговорели, думите им накрая неизменно били озарявани от Големия гранат. Някои разправили за обстоятелствата, довели ги дотук. Един чул разказа на пътешественик за вълшебния камък в далечната му страна и мигновено бил обладан от такава жажда да го зърне, че тя можела да се утоли само от силния блясък на камъка. Друг пък, много отдавна, още когато известният капитан Смит посетил тези брегове, го бил видял да свети далеч на сушата и не намерил покой през следващите години, докато не се заловил с търсенето. Трети, по време на престоя на ловна експедиция на цели четиридесет мили южно от Белите планини, се събудил посред нощ и зърнал Големия гранат да блести силно като метеор, тъй че дърветата хвърляли сянка. Те разговаряли за безбройните опити да се стигне до мястото и за необяснимата фаталност, причинила неуспеха на всички приключенци досега, колкото и лесно да изглеждало да се проследи до източника такава светлина, която затъмнява луната и почти е равна на слънцето. Явно било, че всеки един от тях се поусмихвал презрително на налудничавостта на останалите, които се надявали да имат по-добра сполука от преди, но същевременно го обземало почти неприкритото убеждение, че той самият ще бъде печелившият. Сякаш за да разсеят твърде големите надежди на другите, те отново споменавали индианското предание, че скъпоценният камък се охранявал от дух, който обърквал търсачите му като или го местел от връх на връх по най-високите възвишения, или спускал мъгла над омагьосаното езеро, в което се оглеждал камъкът. Те смятали обаче, че на подобни приказки не бива да се вярва, и твърдели, че диренето било осуетявано поради липса на далновидност и упорство у приключенците или поради други причини, които биха могли да бъдат естествено препятствие за достигането на всяка точка сред лабиринтите на гори, долини и планини.
Когато разговорът спрял за миг, този с големите очила огледал групата, като насочил подигравателната си усмивка, която не изчезвала от лицето му, към всеки поотделно.
— И така, другари по съдба — рекъл той — ето ни тук, седем умни мъже и една хубава девойка, безспорно не по-малко умна и от най-белобрадия в компанията. Ето ни тук, повтарям, посветени на едно и също голямо дело. Мисля, че е редно всеки един от нас да си признае какво възнамерява да прави с Големия гранат в случай, че сполучи да се докопа до него. Какво ще ни каже приятелят в меча кожа? Как смяташ ти, добри човече, да се порадваш на съкровището, което дириш сред Кристалните възвишения господ знае откога?
— Да му се порадвам? — рязко възкликнал остарелият Търсач. — Не очаквам никаква радост от него. Отдавна се отърсих от тази глупост! Аз продължавам диренето на този проклет камък, защото за мен лекомислената младежка амбиция на старини се превърна в съдба. Единствено търсенето ми дава сили, то поддържа духа ми, кара кръвта ми да тече в жилите, то е смисълът на живота ми. Ако се откажа от него, аз ще се строполя мъртъв от тази страна на дефилето, което е портата за планинската местност. Но не бих се лишил от надеждата да намеря Големия гранат, дори да можех да получа обратно пропиления си живот. След като го открия, аз ще го занеса в някоя позната пещера и там, стискайки го с ръце, ще легна и ще умра, като го заровя със себе си завинаги.
— О, нещастнико, пренебрегваш интересите на науката! — извикал доктор Какафодел с философско възмущение. — Ти не си достоен дори да зърнеш отдалеч блясъка на този най-скъпоценен камък, създаден в
