лабораторията на природата. Моята цел е единствената, поради която един умен човек би могъл да желае да притежава Големия гранат. Веднага щом се сдобия с него — аз имам предчувствието, мили хора, че тази награда е отредена да увенчае научната ми кариера — ще се върна в Европа и ще посветя останалата част от живота си, за да открия съставните му елементи. Ще стрия парченце от камъка на ситна прах, други късчета ще разтопя в киселина или в разтворители, действуващи на подобна превъзходна сплав. А остатъка възнамерявам да разтопя в огнеупорния съд или да го възпламеня чрез духало. Посредством тези разнообразни методи аз ще направя точен анализ и накрая ще подаря дебелия том с резултатите от моя труд на света.
— Превъзходно! — казал човекът с очилата. — Безсмислено е да се безпокоите, образовани човече, че обстоятелствата могат да наложат унищожаването на скъпоценния камък, тъй като след прочита на вашия том всички до един ще знаем как да си създадем наш собствен Голям гранат.
— Аз обаче — рекъл господин Йчабод Пигснорт — от своя страна съм против направата на тези имитации, с които се цели да се снижи пазарната цена на истинския камък. Искрено ви казвам, хора, че съм заинтересуван от задържането на цената. Ето, аз съм си оставил редовната търговия, поверил съм магазина на помощниците си, изложил съм на риск доброто си име и нещо повече, изложил съм самия себе си на опасността от смърт или залавяне от проклетите диваци-езичници и съм сторил всичко това, без да се осмеля да поискам разрешение от паството, защото на търсенето на Големия гранат се гледа почти като на търговийка с Лукавия. Смятате ли вие, че аз бих навредил така лошо на душата си, тялото си, на Името си и на имуществото си, ако не разчитах на добрите изгледи за печалба?
— Аз не, благочестиви господин Пигснорт — отвърнал мъжът с очилата — аз никога не бих допуснал подобна голяма глупост от ваша страна.
— Действително, вярвам, че е така — рекъл търговецът. — Сега, що се отнася до Големия гранат, смея да призная, че никога не съм го зървал. Но само ако една стотна от това, което хората казват за неговия блясък, е вярно, той несъмнено ще надмине и най-скъпия диамант на Великия Могол, струващ несметна сума. И затова имам намерението да натоваря Големия гранат на кораБ и да отпътувам с него за Англия, Франция, Испания, Италия или в езическия свят, ако ме изпрати там Провидението, и накратко казано. да пласирам скъпоценния камък на лицето, предлагащо най-висока цена между владетелите на земята, за да го постави той сред най-големите си скъпоценности. Ако някой от вас има по-умен план, нека да го изложи.
— Аз имам такъв, долна твар — извикал постът. — Нищо ли друго освен злато не ти трябва, че ще превръщаш небесното сияние в боклук, сред който и без това вече се въргаляш? Аз самият, скрил скъпоценния камък под наметката си, ще се върна бързо в моята мансарда, гледаща към мрачна лондонска улица. Там денонощно ще го съзерцавам. Лъчите му ще проникнат в душата ми. Той ще обладае ума и въображението ми и ще засвети ярко във всеки ред поезия, сътворен от мен. Така, векове след моята смърт, светлината на Големия гранат ще озарява името ми.
— Добре го каза, господин Поете — извикал оня с очилата. — Разправяш, че си щял да го скриеш под наметката си, а? Ами тогава той ще засвети от дупките и ти ще заприличаш на фенер!
— Само като си помисля! — прошепнал Лорд дьо Вер по-скоро на себе си, отколкото на останалите, тъй като той не считал и най-издигнатия сред тях достоен да разговаря с него. Само като си помисля, че човек с дрипава наметка се осмелява да казва, че ще отнесе Големия гранат в таванската си стая на несретен поет! Нима не съм взел решение за себе си, че по цялата земя няма по-подходяща украса за големия салон в замъка на прадедите ми? Там той ще пламти столетия наред и ще превръща нощта в ден, ще хвърля отблясъци върху доспехите, знамената и гербовете по стените и ще поддържа светъл спомена за героите. Защо другите приключенци търсят напразно съкровището, след като аз съм този, който ще го спечели и превърне в символ на могъщия ни род? Никога преди това, дори на върха на Белите планини, Големия гранат не е стоял на толкова достойно място, каквото му е отредено в салона на фамилията дьо Вер.
— Благородна мисъл — казал Циника с раболепна усмивка. — И все пак, ако мога да си позволя да отбележа, от безценния камък става изключителна гробна лампа. Той ще разкрие величието на прадедите ви, ваша светлост, много по-добре в подземната гробница, отколкото в салона на замъка.
— Да. несъмнено — обадил се Матю, младият селяк. Те двамата с невястата си седели, хванати за ръце. — Господинът се е сетил за полезно приложение на този блестящ камък. И на нас с Хана ни е нужен за подобна цел.
— Какво говориш, приятелю? — възкликнал негова светлост удивено. — Какъв салон и замък имаш ти, за да го окачиш там?
— Нямам замък — отвърнал Матю. — но имам най-спретнатата къщурка, която можете да видите по Кристалните възвишения. Трябва да знаете, приятели, че ние с Хана, след като се оженихме миналата седмица, се захванахме да дирим Големия гранат, защото се нуждаем от светлината му през дългите зимни вечери. А когато съседите ни дойдат на гости, ще им се хвалим с това красиво нещо. Той ще огрява цялата къща. така че и игла ще можем да намерим в най-скритото ъгълче и всичките прозорци ще светят, сякаш е запален голям огън от борови клонки. Освен това, колко ще е приятно, като се събудим посред нощ, да можем да виждаме лицата си.
Всички се засмели поради скромността в желанията на младата двойка относно този удивителен безценен камък, с който най-великият крал в света би се гордял да украси залата си. Особено човекът с очилата, подиграл се на цялата компания подред, сега разкривил лицето си в такава гримаса на ехиден присмех, че Матю го попитал, доста троснато, какво мисли той самият да прави с Големия гранат.
— Големия гранат ли? — отвърнал Циника с неизразимо презрение. — Ех, ти, глупако, няма такова нещо. Изминал съм три хиляди мили и съм решил кракът ми да стъпи на всеки връх в тези планини и да надникна във всяка пропаст с една едничка цел — да докажа за удоволствието на всички хора, не дотам тъпи като теб, че Големия гранат е една измама.
Празни и глупави били подбудите, тласнали повечето от приключенците към Кристалните възвишения. Но най-празни и глупави, а също и нечестиви, били подбудите на присмехулника с големите очила. Той бил един от тези окаяни, зли хора, силно устремени надолу към мрака, вместо нагоре към висините, които, ако успеят да угасят светлините запалени за нас от Всевишния, ще считат среднощния мрак за най-голямото си постижение. Докато Циникът говорел, някои от групата се стреснали от яркочервено проблясване — огромните очертания на околните планини и изпълненото с камъни корито на буйната река се озарили от нещо — по-силно от огъня, огряващ стволовете и тъмните клони на гордите дървета. Те зачакали да загърми, но не чули нищо и се успокоили, че бурята ги е отминала. Звездите, тези стрелки на небесния циферблат, подканили приключенците да склонят очи, за да съзерцават не пламтящите съчки, а блясъка на Големия гранат в сънищата си.
Двамата младоженци се били настанили в най-отдалечения ъгъл на бараката и се отделили от останалите чрез завеса, изплетена от вейки, каквато навярно се е диплела около булчината постеля на Ева. Срамежливата млада съпруга успяла да оплете тази тъкан, докато другите разговаряли. Те с мъжа си заспали, нежно хванати за ръце и когато се събудили след виденията с неземно сияние в съня им, всеки съзрял по-благодатната светлина в очите на другия. Те се събудили в един и същи миг, с лица, озарени от щастлива усмивка, която станала още по-блажена при мисълта, че животът и любовта им са истина. Веднага, щом си спомнили къде се намират, невестата надникнала през пролуките на делената завеса и видяла, че в предната част на колибата няма никой.
— Ставай, скъпи Матю! — бързо извикала тя. — Чудатите хора са тръгнали, всички до един. Ако не станеш веднага, ще изпуснем Големия гранат!
Наистина тези клети млади хора съвсем не заслужавали съкровището, примамило ги тук, щом като така спокойно си спали цяла нощ, чак докато слънцето огряло билото на хълмовете. А останалите приключенци се мятали в трескаво безсъние или сънували как се катерят из урвите и едва-що пукнала зората, поели пътя, за да превърнат сънищата си в действителност. Но след добрата си почивка Матю и Хана били леки като сърни и преди да се отправят нагоре по планината, те набързо казали молитвата си, измили се в студените води на Амонусък и хапнали по един залък. Като се качвали по стръмния път, вдъхвайки си сила с взаимна подкрепа, те представлявали приятна гледка на съпружеска привързаност. След няколко дребни злополуки — скъсана греха, загубена обувка, заплитане на Ханината коса в един клон — те достигнали горния предел на гората и сега трябвало да поемат по-рискован път. Безбройните стволове и гъстата шума на дърветата досега подтискали страховете им, които изведнъж ги обзели при вида на високо издигащите се
