над тях голи, брулени от вятъра, мъгливи, скалисти върхове, огрени от самотно слънце. Те погледнали назад към черния пущинак, преминат от тях, и им се приискало отново да потънат в дълбините му, вместо да се уповават на такава огромна самота, ширнала се пред погледа им.
— Ще вървим ли нагоре? — попитал Матю, като прегърнал Хана през кръста закрилнически, но също и да се успокои, като я притисне до сърцето си.
Но младата невеста, макар и скромна, обичала скъпоценните камъни като всяка жена и не можела да се откаже от надеждата да притежава най-големия камък на света, въпреки трудностите около спечелването му.
— Нека да се изкачим още малко — промълвила Тя с разтреперано гласче, като обърнала лице към унилото небе.
— Хайде тогава — рекъл Матю и като насъбрал мъжкия си кураж, я повлякъл нагоре, тъй като в мига, когато той станал безстрашен, тя отново била обзета от плахост.
И така, търсачите на Големия гранат се отправили нагоре, като стъпвали върху гъсто заплетените клони и връхчета на боровете-джуджета, които, макар и покрити с мъх от годините, в продължение на векове едва били израсли на височина три стъпки. След това търсачите достигнали до купища отломки от голи скали, струпани безразборно, като че ли великани били издигнали пирамида в памет на своя вожд-великан. Нищо не дишало, нищо не виреело в това пусто царство на разредения въздух. Единствените признаци на живот се криели в двете им тупащи сърца. Толкова високо се били изкачили, че Природата сякаш не ги придружавала. Тя изостанала зад тях, до предела на гората, и изпратила с прощален поглед децата си, отдалечаващи се натам, където тя самата никога не била минавала със зелените си стъпки. Скоро те се скрили от погледа й. Гъсти и черни, мъглите започнали да се скупчват долу, като хвърляли тъмни сенки върху ширналата се местност и тежко се понесли към едно сборище, сякаш най-високият планински връх бил свикал своите родственици — облаците — на съвещание. Най-накрая кълбата се сбили в плътна маса, наподобяваща калдъръм, върху който пътниците могат да стъпят, но после напразно биха търсили обратния път към благословената земя, изчезнала под краката им. Влюбените закопняли отново да зърнат зелената земя, уви, по-силно, отколкото някога под облачното небе са желали да съзрат рая. В чувството си за изоставеност те дори изпитали облекчение, когато мъглите, бавно пълзящи нагоре по планината, обвили самотния връх, като по този начин закрили отчасти, поне за тях, ширналото се отпред голо пространство. Но с влюбен и тъжен поглед те се притиснали плътно един до друг, страхувайки се да не би всемирният облак да ги откъсне от очите им.
Въпреки това, те навярно щели да упорствуват в изкачването си все нагоре, между небето и земята, докато имали на какво да стъпват, ако силите на Хана не започнали да я напускат, а с това и куражът й. Тя се задъхала. Не искала да обременява мъжа си с теглото си, но непрекъснато залитала до него и все по- трудно й било да се изправя. Накрая се отпуснала на една скала по стръмнината.
— Загубени сме, скъпи Матю — казала тя тъжно. — Никога вече няма да открием обратния път до земята. Ех, колко щастливи можехме да бъдем в къщичката си.
— Душа моя, ние пак ще бъдем щастливи там — отвърнал Матю. — От тази страна слънцето прониква през гъстата мъгла. С негова помощ мога да се ориентирам и да стигнем до прохода на дефилето. Да се връщаме, любима, и да престанем да мечтаем за Големия гранат.
— Слънцето не би могло да грее оттам казала Хана с отчаяние. — Сега навярно е пладне. Ако тук изобщо може да има слънце, то ще е над главите ни.
— Но погледни! — повторил Матю, с малко променен глас. — Всеки миг става по-светло. Ако не е слънцето, какво тогава може да бъде?
Младата невеста вече не можела да отрече, че някакво сияние пробива мъглата и осветява сивотата й с тъмночервен цвят, който непрекъснато ставал по-ярък, сякаш блестящи частици заплували в мрака. Сега също и облакът започнал да се отмества от планината и докато бавно се оттеглял, от непроницаемата му тъма започнали да изскачат едно след друго различни неща, сякаш току-що създадени, и накрая целият хаос от мъглявина напълно изчезнал. В това време младоженците видели съвсем близо до краката им да проблясва вода и забелязали, че се намират на самия бряг на планинско езеро, дълбоко, блестящо, бистро, спокойно и красиво, изпълващо догоре басейна, издълбан в голяма скала. Великолепен лъч пробягал по повърхността му. Търсачите погледнали натам, откъдето той можел да идва, но обзети от трепета на огромния възторг, те затворили очи, заслепени от огненото великолепие, излъчващо се горе от скалата, надвесена над омагьосаното езеро. Скромните съпрузи се били добрали до тайнственото езеро и открили отдавна търсеното светилище на Големия гранат.
Те се хвърлили в обятията си, разтреперани от собствения си успех. Защото, като си припомнили многобройните легенди за чудния скъпоценен камък, се почувствували като избраници на съдбата и ги побили тръпки от това усещане. От детските си години насам те непрекъснато виждали граната да грее като недостижима звезда. А сега същата тази звезда озарявала с най-силните си лъчи сърцата им. Двамата изглеждали променени в собствените си очи от червения пламък, огряващ лицата им, и този огън осветявал и езерото, скалите и небето, а мъглите отстъпили пред неговата сила. Но когато отново погледнали, те съзрели нещо, което отвлякло вниманието им дори от големия камък. В подножието на скалата, точно под Големия гранат, се очертавала фигурата на човек с протегнати ръце — като че се изкачвал, и с обърнато лице — сякаш да погълне цялото леещо се великолепие. Но той не помръдвал — бил неподвижен като камък.
— Това е Търсача — промълвила Хана и уплашено стиснала ръката на мъжа си. — Матю, той е мъртъв.
— Радостта от успеха го е убила — отвърнал Матю, силно разтреперан. — А може би самата светлина на Големия гранат е причинила смъртта му.
— Големия гранат — обадил се сърдит глас зад тях. — Голямата измама! Ако сте го открили, моля ви, покажете ми го.
Те се обърнали и видели пред себе си Циника — с големите си очила на носа той внимателно оглеждал ту езерото, скалите, и далечните кълба мъгла, ту самия Голям гранат, но очевидно не усещал светлината му, сякаш всички пръснати наоколо му облаци се били събрали около него. Макар че падащата поради сиянието сянка на неверника опирала до самите му крака, той обърнал гръб на ослепителния камък и упорито твърдял, че нямало дори блещукане.
— Къде е вашата Голяма измама? — повтарял той. — Покажете ми я, щом толкоз знаете!
— Ето — казал Матю, вбесен от паталогичната слепота, и обърнал Циника към огромната скала. — Махни тези отвратителни очила и непременно ще го видиш.
Тъмните очила навярно оказвали влияние върху зрението горе-долу като опушено стъкло, през което хората наблюдават слънчево затъмнение. С решителен самонадеян жест обаче той ги дръпнал от носа си и смело насочил погледа си право към яркия пламък на Големия гранат. Но едва-що го зърнал и надал силен, вледеняващо страшен стон, а главата му клюмнала и той притиснал с две ръце нещастните си очи. Истината е, че от този момент нататък за бедния Циник вече не съществувала нито светлината на Големия гранат, нито каквато и да било друга земна или небесна светлина. Тъй като отдавна бил привикнал да вижда всички предмети през призма, убиваща у тях и най-малката искрица, само един единствен лъч на това искрящо чудо, достигнал невъоръженото му око, го ослепил завинаги.
— Матю — казала Хана, като се притиснала о него. — Да се махаме оттук!
Матю забелязал, че не й е добре — като се навел, подкрепил я с ръце и напръскал лицето и гърдите й с ледено-студена вода от омагьосаното езеро. Тя се ободрила от това но куражът й не се възвърнал.
— Да, скъпа — извикал Матю, като притиснал потръпващото й тяло до гърдите си. — Ще се махнем оттук и ще се върнем в скромната си къщичка. Благословеното слънце и бледата луна ще светят в прозореца ни. Вечер ще си наклаждаме огън в огнището, ще се греем на него и ще бъдем щастливи. И никога повече няма да копнеем за светлина, която да не озарява всички хора по света.
— Никога вече — отвърнала неговата невеста, — защото как бихме живели денем и спали нощем на ужасната ослепителна светлина от Големия гранат?
Те пийнали с шепи по глътка от езерото, предлагащо им чистите си води, недокоснати от никой смъртен. След това започнали да се спускат от планината, като водели за ръка слепия Циник, който не издавал нито звук и дори подтискал стенанията в нещастното си сърце. Но когато напуснали брега на езерото — владение на духа, до този миг непосетено от никого, те хвърлили прощален поглед към скалата и видели мъглите да се
