толкова ще се зарадва, че ще престане да се държи като монах, който е дал обет за мълчание и като професионална спринтьорка.
— Мислиш, че ядът ще й мине, така ли?
— Точно така. Смятам, че веднъж завинаги ще миряса.
— Имаш право, Джеф. Няма начин да не миряса. Три пъти „ура“ за нашето откритие.
На врата се почука и в стаичката влезе Доли Молой.
— Здравей, младежо — подхвърли небрежно, после с усмивка се обърна към лорда: — Здравей, татенце. Останала ли ти е глътчица портвайн за една прежадняла дама?
— Разбира се, разбира се, разбира се — засия той. — Седни, скъпа госпожо, и дай почивка на краката си… — Изкиска се и обясни на Джеф: — И този израз съм го научил от нея. — Забеляза, че младежът е станал, и добави: — Отиваш ли си?
— Да — отвърна Джеф и многозначително изгледа настойника си, сякаш го предупреждаваше: „Внимавай, не се издавай!“.
Лордът му отговори с поглед, който казваше: „Гроб съм!“.
Двайсет и пета глава
Соупи Молой неохотно отказа на съпругата си да я придружи до стаичката на лорд Кейкбред, за да се подкрепят с глътка портвайн преди вечеря. Изобщо не беше въздържател, но знаеше, че алкохолът води до напълняване, а той се гордееше с фигурата си. След като остана сам в стаята, побърза да се настани на креслото, вдигна крака на перваза на прозореца и запали ароматна пура.
Откъм градината, обгърната в мрак, долиташе ветрец, който галеше високото му чело, въздухът беше изпълнен с ароматите на пролетта. Соупи щеше да се чувства на седмото небе, ако идилията му не беше нарушена от Чимп Туист, който му натрапи компанията си, въпреки че вече разполагаше със собствена стая.
Благодарение на дипломатичните ходове на господин Молой различията между съдружниците, възникнали след импулсивните действия на Доли, бяха загладени, но очевидно заглаждането не е било достатъчно. Поведението на Чимп недвусмислено говореше, че не се е примирил с измяната. Още щом влезе в стаята на семейство Молой, той, сякаш бе от онези така презирани от лорд Уфнам герои на Шекспир, шепнешком подхвана монолог за долните предатели, с които дори чакалите не биха желали да общуват. Не цитираше имена, но Соупи веднага се досети кого визира неканеният гост и внезапно установи, че пурата е загубила свойството да успокоява опънатите му нерви.
Изпита неописуемо облекчение, когато вратата се отвори и Доли нахлу в стаята. Цялата сияеше, живите й очи възбудено проблесваха, което наведе Соупи на мисълта, че портвайна на стария Кейкбред сигурно си го бива, щом за толкова кратко време е подобрил настроението на любимата му съпруга. За миг съжали, че така лекомислено бе отказал предложението да участва в тайната алкохолна оргия.
— Изглеждаш въодушевена, миличка — отбеляза кисело.
Мнението му се подкрепяше и от Чимп Туист, който прекъсна монолога си и с неприязън се втренчи в Доли. Призляваше му, като гледаше щастието, изписано на лицето на жената, чиито машинации му бяха причинили толкова страдания. Предпочиташе изобщо да не вижда Доли, но ако визуалният контакт с нея бе неизбежен, жадуваше да я наблюдава, когато тя се гърчи от жесток зъбобол или пък току-що е била прегазена от камион.
Като го зърна, първата реакция на госпожа Молой бе като на съпруга й — помисли си, че присъствието му е крайно нежелателно. Копнееше да съобщи голямата новина, предназначена обаче само за слуха на Соупи. Ала след миг й хрумна, че в плана, който се бе зародил в съзнанието й по пътя от обиталището на лорд Уфнам до стаята й, има роля и за господин Туист, ето защо потисна импулсивното си желание да му нареди веднага да напусне.
— Наистина съм въодушевена! — възкликна. — И знаеш ли защо, миличък? Имаш право на три опита да отгатнеш причината.
Изявлението й бе доста лаконично и загадъчно, но като го свързаха с трескавото й състояние, двамата мъже се досетиха, че се е случило нещо от колосално значение. Чимп, който седеше с лакти, подпрени на коленете си, рязко се изправи и се разтрепери като желе. Соупи толкова силно наклони назад стола си, че се просна на пода и удари тила си в ръба на камината.
Но в решаващи мигове като този физическата болка не се забелязва — той дори не потърка удареното място, а втренчи широко ококорените си очи в съпругата си:
— Да не би…
— Точно така, разбрах къде е съкровището!
— Лорд Кейкбред ли ти каза?
— Да, научих новината направо от извора, както се казва.
— Споделил е с теб къде е скрил камъните, така ли?
— Да, беше така любезен да ми каже тази незначителна подробност.
— Много добре.
— Заслужила съм нещо повече от едно „много добре“!
— Идва ми да закрещя така, че целият свят да чуе каква умница е моята малка Доли — прочувствено каза Соупи, надигна се от пода и я притисна до гърдите си. — Миличка, няма втора като теб — знаменита си!
— И аз съм на същото мнение — скромно заяви Доли, извади пудриерата си и заоправя грима си, поразмазан от ласките на брачния й партньор.
Съществува една категория хора, на които им се повдига от гледката на щастливи съпрузи и Чимп Туист принадлежеше именно към нея. С мрачното изражение на заклет ерген той впери поглед в любвеобилно настроените съпрузи — цялото му същество излъчваше неприязън към Соупи, който беше прегърнал жена си през кръста, и към Доли, която бе обронила глава на гърдите на съпруга си.
— Престанете да се лигавите — промърмори кисело.
В течение на няколкото минути, изминали от шеметната поява на Доли, в поведението му беше настъпила драстична промяна. Първоначалната му радост бе заменена от скептицизъм, тъй като интуицията му подсказваше, че това е поредната фалшива тревога. Освен това се страхуваше, че коварната госпожа Молой отново му е заложила капан.
— Значи ти е съобщил къде е скрил камъните, така ли? — попита недоверчиво.
— Ти глух ли си? Нали току-що казах точно това!
— Чух какво каза. Навярно… — продължи Чимп и със замах засука мустачките си — навярно ще ни съобщиш, че торбичката е в спалнята на лорд Кейкбред и че тъкмо аз трябва да я взема.
Ироничното му подмятане, което отваряше старите рани, разочарова Соупи. Той беше от хората, които предпочитат завинаги да погребат миналото.
— Хубава работа, Чимпи — запротестира с вид на оскърбен херцог. — Така ли се разговаря със стари приятели?
— Само се интересувах каква роля е определила за мен този път любезната мадам Молой.
Обвинението му дълбоко оскърби принципната Доли. Тя затвори пудриерата и злобно изгледа дребния човек:
— Някой ден ще ти дам да се разбереш, Чимп Туист! Така ще те подредя, че цял живот ще ти държи влага!
— Успокой се, миличка — запротестира миролюбивият й съпруг.
— Няма да търпя да ми хитрее, след като трябва на колене да ми благодари!
Упрекът й не попадна на благодатна почва — господин Туист не се изчерви от срам заради черната си неблагодарност, а промърмори:
— Не вярвам, че старецът ти е казал къде са диамантите…
Думите му бяха като отровни стрели, които засегнаха женското самочувствие на Доли. Очите й заблестяха като разпалени въглени и тя възкликна:
— Разбира се, че ми каза! Поне научих най-важното…
Чимп Туист се изсмя и подигравателно повтори последните й две думи. Съмнение загриза душата на
