— Взе ми думите от устата.
— Все още ли мислите, че ще ми прости?
— Разбира се.
— Онова, което племенницата ви изрече на тръгване, ми се стори доста обезкуражаващо.
— Не бой се, приятелю. От опит знам, че не бива да вярваме и на десет процента от онова, което казват жените. Настигни я и поведи разговор с нея.
— Ами ако тя ме погледне така, сякаш съм най-презряното създание на света? Казах ли ви, че напоследък Ан не е склонна да разговаря с мен?
— Обърни всичко на шега.
— Прекрасен съвет, но се боя, че е неизпълним.
— Ще успееш, стига да положиш малко усилия. За щастие скъпата ми Ан не е лишена от чувство за хумор. Подхвърли няколко шегички, помайтапи се, както би казала госпожа Молой. Знам какво се върти в главата ти — питаш се как би постъпил един трубадур на твое място и си склонен да раболепничиш. Умолявам те, скъпо момче, да не се държиш угоднически като своя кумир — трубадура. Предизвикай племенницата ми към размяна на остроумия. Признавам, че те бива по тази част, пък и както отбелязах преди малко, устата ти не престава да мели. Използвай тази своя способност, бъди неотразим. И през ум да не ти минава да пълзиш след нея с вид на хлебарка, която току-що готвачката е напръскала с отрова. Горе главата, момчето ми! Племенницата ми е луда по теб — няма две мнения по въпроса. Ако не те харесваше, нямаше да скъса с онзи инспектор на тоалетни. Бях прав, като ти казах, че ако я целунеш, ще спечелиш сърцето й. Достатъчно бе да я притиснеш в прегръдките си и тя веднага развали годежа. Какво повече искаш?
Задъхвайки се, лордът за миг прекъсна прочувствената си реч и си наля втора чаша портвайн. Погледна изпод око младия си приятел и със задоволство забеляза, че той видимо се е ободрил.
Джеф наистина бе поокуражен. Казваше си, че в аргументите на наставника му може би се съдържа известна доза истина. Очевидно нещо бе накарало Ан да развали годежа с Лайънел Грийн. Едва ли бе съвпадение, че това се бе случило именно след проявата му на алеята с рододендроните. Искаше му се да вярва, че тактиката, препоръчана от лорд Уфнам, е била успешна. По пътя на логиката следваше, че ако старият маестро се е оказал прав тогава, значи и сега има право.
— Ще ви послушам и ще рискувам, пък каквото сабя покаже — заяви той. Чувстваше се почти като прочутия изследовател Пиъри, когато е наближавал Северния полюс.
— Така те искам, момчето ми — одобрително заяви лордът и отпи от чашата си. — Очаквам да се върнеш след десет минути и да ми съобщиш, че всичко е тип-топ.
— Моля?
— Това също е израз, който научих от госпожа Молой — обясни наставникът му. — Очарователна млада жена е тази госпожа Молой, нали?
Най-сигурното доказателство за искреността на чувствата на Джеф (ако изобщо е необходимо такова) бе фактът, че когато той хукна след Ан, забрави обезпокояващите признаци на интимност между застаряващия донжуан и жената, чиито ходове бяха непредсказуеми и го изпълваха с ужас. В главата му се въртеше само съветът на лорд Уфнам да не обръща внимание на думите, които разни девойки изричат в пристъп на гняв.
Казваше си, че ако наистина трябва да вярва само на десет процента от онова, което жените говорят, то може би и външният им вид лъже, когато изглеждат побеснели от гняв, следователно положението не е толкова безнадеждно.
Когато отвори вратата, облицована със зелено сукно, чу някой да свири на пиано и позна техниката на Ан, затова се отправи към всекидневната, откъдето се разнасяха звуците, но въпреки че бе оптимистично настроен, сърцето му се свиваше. Ако в този момент го бе видял полярният изследовател Пиъри, щеше съчувствено да му стисне ръката и да му каже, че разбира страховете му.
След като с гръм и трясък се беше изнесла от стаичката на иконома, девойката реши, че музиката ще повлияе благотворно на опънатите й нерви, затова побърза да отиде във всекидневната. Повечето млади госпожици, които умеят да свирят на пиано, най-често сядат пред този инструмент в мигове на емоционален стрес, а след последните събития, завършили със заседание на двучленното дружество за взаимни комплименти, Ан се чувстваше така, сякаш душата й е била в центрофуга.
Изпита облекчение, като видя, че няма да има компания — гостите на госпожа Корк до един бяха навън и се наслаждаваха на прекрасната лятна вечер. Не подозираше, че съвсем скоро усамотението й ще бъде грубо нарушено. Настани се зад пианото и засвири — музиката беше като балсам за наранената й душа.
Най-странното бе, че след като тази вечер беше подложена на какви ли не изпитания, най-силно я терзаеше споменът за прощалните думи, които в пристъп на гняв бе изрекла в стаичката на иконома. Както беше изтъкнал лорд Уфнам, тя притежаваше силно развито чувство за хумор, а момичетата, притежаващи чувство за хумор, се срамуват, когато използват помпозни клишета. Докато пръстите й пробягваха по клавишите, тя си мислеше, че няма по-банална фраза от тази, с която обявяваш, че няма да се омъжиш за даден човек, дори да е последният мъж на земята.
Ала въпреки че фразата бе изтъркана, най-вярно отразяваше чувствата й. Все пак тя съжаляваше, че не й е хрумнала мисъл, която хем да постави Джеф на мястото му, хем да бъде оригинална. С горчивина си казваше, че дори сега да я осени вдъхновение и да измисли идеалната фраза, вече е прекалено късно.
Както можеше да се очаква, тези размишления я настроиха още по-враждебно спрямо Джеф, който не подозираше, че е избрал най-неподходящия момент да се появи във всекидневната. Младежът усети накъде духа вятърът едва когато любимата му се извърна и му хвърли смразяващ поглед. Дори ако теорията на лорд Уфнам бе вярна и погледът не изразяваше истинските чувства на девойката, той му подейства като плесница и само с неимоверно усилие на волята се застави да прекоси помещението.
Изправи се пред Ан и се втренчи в нея с надеждата, че погледът му изразява неговата преданост и разкаяние.
— Здрасти — подхвърли. — На пиано ли свириш?
Веднага осъзна, че не е попаднал на най-подходящите думи, за да подхване разговор. Въпросът изобщо не беше остроумен и не му даваше възможност да последва съвета на лорда и да се прояви като неотразим събеседник. Трябваше да действа с повече въображение, за да постигне желания резултат.
Ан остана безмълвна. Разбира се, можеше да отговори положително, но много по-лесно е, ако свириш на пиано и човекът, когото мразиш от дъното на душата си, те попита дали свириш на пиано, да продължиш да свириш, за да види с очите си с какво се занимаваш. Така и направи, докато Джеф напразно си блъскаше главата за оригинална и остроумна забележка, подходяща за случая. Както можеше да се очаква, разговорът не потръгна.
Диалогът между двамата все още беше в застой, когато се появи госпожа Корк.
Бе тръгнала да търси Джеф, тъй като преди няколко секунди беше срещнала в коридора Лайънел Грийн и той й беше съобщил разтърсващата новина. Като го зърна унило да стърчи до пианото, в очите й се появи онзи зловещ блясък, който бяха видели куп антилопи и жирафи миг преди да преминат в отвъдното.
Поради емоционалното състояние на Лайънел Грийн изложението му беше доста несвързано, ето защо Клариса Корк все още недоумяваше защо досега е пазил в тайна толкова монументален факт. Все пак успя да схване същината на проблема и когато заговори на Джеф, гласът й приличаше на гърлено ръмжене, което всеки леопард на драго сърце би включил в репертоара си.
— Ти си Джей Джи Милър — заяви с присъщата си прямота, без да губи време за учтивости, чужди на характера й.
Нещо във войнствената й походка, с която се устреми към него, подсказа на Джеф, че незнайно защо чарът му е загубил влиянието си върху господарката на Шипли Хол, затова думите й, макар и силно въздействащи, не го разтърсиха колкото би могло да се очаква. Припомняйки си съвета на лорд Уфнам, той гордо вирна глава и изобрази усмивка, която според него бе изключително подкупваща.
— Това е самата истина. Никога не съм се отричал от името си. Възнамерявах да ви го съобщя най- официално.
— Веднага напусни този дом! — отсече храбрата ловджийка, сетне смръщи чело.
Въпреки че посланието й беше недвусмислено и изречено с необходимата строгост, тя изпита същото странно неудовлетворение, което преди малко бяха почувствали и Ан, и Джеф. Терзаеше я мисълта, че
