птица.
Ако гледаме с презрение онзи, който се продава за злато, триж по-голямо презрение се полага на този, който продава душата си срещу баници с месо. Ан отново си спомни материалите, които според чичо й бяха достатъчни, за да се сътвори човек като Лайънел, и внезапно й хрумна, че старият джентълмен е щял да влезе в неоправдан преразход. За направата на годеника й беше необходима само топка глина, бучките въглища бяха излишен разкош.
— Ето защо не си го издал! — възкликна.
От вълнение гласът й се беше снижил до шепот, а пък и вниманието на Лайънел бе насочено към друг обект, ето защо думите й останаха без последствие. Младият мъж като хипнотизиран се взираше в баницата. Приличаше на израилтянин, който неочаквано е получил голяма доставка манна небесна и напълно се е откъснал от земния свят.
Стомахът на Лайънел Грийн беше като капризен и нетърпелив човек. Вече близо час изпращаше все по-гневни съобщения, нареждайки да му поднесат нещо за хапване, и вдигаше скандали, когато отказваха да го обслужат. А сега беше получил официална информация, че скоро ще бъде снабден с вкусна и питателна храна за разлика от онази, която поднасяха на трапезата на госпожа Корк.
— Какъв божествен аромат! — възкликна Лайънел и от вълнение гласът му се разтрепери. — Няма значение кой го е донесъл, нали? Седни, ще ти отрежа едно парченце — любезно предложи на Ан, забравяйки, че само преди минути се опитваше да я прогони. Види ли човек баница с месо от „Даф и Тротър“, забравя всичко останало. — Ей в онова чекмедже има нож. За съжаление не разполагам с вилици, ще се наложи да ядеш с пръсти…
Ан се задави — прилоша й при мисълта да сподели с него баницата на позора, освен това вълнението още възпрепятстваше нормалната дейност на гласните й струни:
— Лайънел!
— Разбира се, нямам и сол…
— Лайънел!
— … нито горчица.
— Лайънел, няма да се омъжа за теб.
— Какво?
— Няма!
— Какво няма?
Стаята на Лайънел Грийн не беше най-подходящото място за тропане с крак, защото беше застлана със скъп дебел килим, но все пак условията бяха превъзходни в сравнение с покритата с пясък алея с рододендроните, поради което при сблъсъка между крака на Ан и пода се разнесе доста силен звук.
— Няма да се омъжа за теб!
За пръв път в историята на прочутата фирма за кулинарни деликатеси „Даф и Тротър“ един от специалитетите им, а именно баница с месо, не успя изцяло да завладее вниманието на притежателя си. Лайънел Грийн вече слушаше, макар и с половин ухо, какво говори Ан. Заявлението й — толкова категорично и добре формулирано, че не оставяше и следа от съмнение относно сериозността на намеренията й — втрещи младия мъж и парченце хрупкава коричка от баницата безшумно падна на пода. Фактът, че Лайънел не се наведе да го вземе, макар че от вътрешната страна на коричката примамливо блещукаше вкусно желе, красноречиво говореше колко е потресен от думите на годеницата си.
— Какво? — попита за трети път.
— Няма!
— Няма да се омъжиш за мен, така ли?
— Точно така.
— Но това е пълен абсурд!
— Говоря съвсем сериозно и няма да променя решението си.
— Но защо?
— Ако размислиш, сам ще стигнеш до правилния отговор.
Отново настъпи тишина. Лицето на Лайънел Грийн пламна от гняв, той горчиво се засмя и възкликна:
— Да размисля ли? — Грабна баницата, грижливо я постави на шкафа и кимна, при което миризмата на брилянтин закръжи из стаята като призрак. — Не е необходимо, скъпа моя, всичко е ясно като бял ден.
— Знаех, че ще се досетиш.
— Разбира се, да не мислиш, че съм сляп? Влюбена си в онзи непрокопсаник Милър!
Чудовищното обвинение бе толкова неочаквано, че накара Ан да си глътне езика и втрещено да се втренчи в Лайънел, който необезпокоявано продължи да развива тезата си. Говореше убедително, погледът му бе в състояние да накара и най-закоравелия престъпник да направи самопризнание. Маниерите му поразително напомняха на поведението на Джей Джи Милър, когато разпитваше свидетеля на защитата по делото „Пенифадър срещу Тарвин“.
— От известно време подозирам какво става между вас. Неразделни сте, а когато случайно си далеч от него, лицето ти е като тъмен облак. Той непрекъснато те целува…
— Не е вярно! Целунал ме е само веднъж!
— Нима ти изглеждам толкова глупав, че да ти повярвам? — иронично се изкиска Лайънел Грийн и се обърна към огледалото, за да засуче мустачките си. Имаше усещането, че са провиснали, освен това предпочиташе да бъде с гръб към Ан, когато й съобщи решението си: — Горчиво се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще стоя със скръстени ръце и безучастно ще наблюдавам как ме правите на глупак. Още сега ще отида да съобщя на леля Клариса кой всъщност е Джеф Милър. Обзалагам се, че до половин час Шипли Хол ще се освободи от присъствието му.
За последен път докосна мустачките си и остана доволен от формата им. Обърна се и установи, че ще продължи монолога си пред празна зала. Ан незабелязано беше излязла от стаята.
Двайсет и трета глава
Залитайки, Джеф напусна стаята на Лайънел Грийн и макар че краката едва го държаха, успя да слезе по стълбището и да измине дългия коридор, водещ към помещенията за прислугата. Чувстваше се като човек в пустиня, който жадува да се добере до оазис. За него сутеренната стаичка на иконома бе този оазис. Копнееше за съчувствие и глътка алкохол, която да прогони студа, сковал тялото му след вледеняващите думи на Ан и си казваше, че при лорд Уфнам ще получи и едното, и другото.
Междувременно на лорда му беше омръзнало да търси подпочвена вода с помощта на дървения чатал и Джеф го завари да раздрусва монети в една купа, за да провери колко от тях ще се обърнат ези и колко — тура. За миг прекъсна интелектуалното си занимание и с обичайната си любезност поздрави новодошлия:
— Здравей, млади момко.
— Добър вечер — кисело промърмори Джеф.
— Преди малко Ан те търсеше…
— Намери ме. Ще ми налеете ли мъничко портвайн?
— С удоволствие.
Младежът на един дъх пресуши чашата и се почувства малко по-добре. Кръвта отново се раздвижи във вкочанените му крайници. Но тъй като все още чувстваше сковаващия студ си каза, че още една чашка ще му дойде добре. Докато се самообслужваше, лордът си спомни, че не само племенницата му е търсела симпатичния му млад приятел.
— Да му се не види! — възкликна. — За малко да забравя да ти кажа, че и госпожа Корк те търсеше.
Джеф кимна:
— И тя ме намери.
— Сигурно ти е наредила да си стегнеш багажа.
— Напротив. С нея нямах никакви ядове. След като си поговорихме, тя ми разреши да й погостувам.
— Не думай! Позволила ти е да останеш, въпреки че не си онзи… онзи, дето все му забравям името! —
