— Говоря за господин Ейдър, макар че фамилното му име е Милър… Ама че съм глупачка — забравих, че с него се познавате от ученическата скамейка. Между другото, преди малко той ме целуна.
— Ъъъ… разбрах… леля Клариса ми каза.
— Не изглеждаш обезпокоен от случилото се. Сигурно си си помислил, че късметът ти е проработил и нещата са се уредили от само себе си.
Тъй като Лайънел си беше помислил тъкмо това, гузно замълча. Неловко запристъпва от крак на крак, защото едва сега забеляза нещо необичайно в поведението на годеницата си. Кой знае защо, тя му напомни на бомба, която всеки момент ще се взриви, и усещането още повече го изнерви.
До този момент винаги бе гледал отвисоко на Ан Бенедик и се отнасяше към нея с известно снизхождение. Казваше си, че е очарователна девойка, която трябва да се шлифова. Ласкаеше се от мисълта, че играе ролята на мъдър наставник, който работи с многообещаваща ученичка. А ето че сега тя ненадейно се беше превърнала в непозната жена, от която тръпки го побиваха.
Ан също беше открила, че тази вечер с нея се случва нещо странно, че в мирогледа и в чувствата й е настъпила коренна промяна, все едно беше спящата красавица и целувката на Джеф я беше изтръгнала от непробудния сън. Струваше й се, че досега е била в транс, а след като е дошла на себе си, е видяла нещата в истинската им светлина. До този момент приемаше Лайънел Грийн за чиста монета, и то (въпреки че Джеф разгорещено би оспорил убежденията й) за монета с висока стойност. Лайънел Грийн беше много привлекателен и красотата му караше всяко женско сърце лудо да затупти. Още като се запозна с него, Ан реши, че е открила своя идеал.
Ала сега превръзката на очите й беше паднала и тя започна да се съмнява в преценката си. Недоброжелателното изказване на чичо й се натрапваше в съзнанието й въпреки опитите да го заличи от паметта си. „Сигурно нямаше да обърнеш внимание на този безмозъчен мазник, ако не беше красив като манекените, дето се мъдрят по витрините на магазините“ — бе казал лорд Уфнам с присъщата си грубовата откровеност, след което, ако не я лъжеше паметта, бе добавил, че стига да разполага само с две буци въглища и с малко глина, ще сътвори много по-достоен човек от Лайънел Грийн. Тогава тя беше приела с насмешка изявлението му, ала сега се питаше дали все пак това не е по силите на един сръчен човек. Умът й работеше на бързи обороти, анализирайки всички „за“ и „против“, и скоро тя установи, че си е променила мнението за Лайънел. Най-много я измъчваше подозрението, че избраникът й притежава само физическа красота и че е изпаднала в положението на наивно момиче, което се влюбва в някой филмов идол.
Мълчанието се проточи. Лайънел не можеше да си намери място — душевната му агония се задълбочаваше с всеки изминал миг. С ужас забеляза, че Ан няма намерение да отстъпи и сякаш е закована на мястото си като чичо й Джордж, когато му хрумнеше някаква абстрактна идея. Колкото и да си блъскаше главата, не му идваха наум подходящи слова, с които да я накара да напусне — до този момент красноречието му не се бе оказало достатъчно убедително, макар да се беше постарал да изтъкне опасността от присъствието й в стаята му.
Казваше си, че едва ли е необходимо много време да наредиш на готвачката да сервира вечерята — Бог знае дали на леля Клариса няма да й щукне да се върне при него, за да продължат разговора си.
Ан първа проговори, връщайки се към забележката си, предшестваща продължителното мълчание:
— Навярно заради това е решила да ти даде парите.
— Заради какво?
— Задето ме е видяла да се целувам с Джеф.
— Неприятно ми е, че го наричаш Джеф.
— Извинявай. Все пак държа да отговориш на въпроса — предположението ми вярно ли е?
— Да.
— А пък аз се учудих как така изведнъж й се е приискало да развърже кесията.
— Да — отвърна Лайънел, макар че тя изобщо не му беше задала въпрос.
— Хрумна ми и още нещо — защо не издаде на леля ти, че господин Милър не е онзи, за когото се представя? Знаел си, че не е никакъв частен детектив и че само да го наклеветиш пред госпожа Корк, тя ще го изхвърли като мръсно коте. Известно ми е, че враждата помежду ви датира от ученическите ви години, а след като те е направил за смях в съдебната зала, омразата ти към него се е задълбочила. Отново те питам защо не го…
По време на разпита Лайънел Грийн проявяваше признаци на нервност, които обаче бяха несравними с почти епилептичния гърч, който го разтърси при вида на отварящата се врата.
След миг въздъхна с облекчение, че най-страшната катастрофа е избегната — на прага застана не госпожа Корк, а Джеф.
Благородни подбуди водеха младежа в стаята на бившия му съученик. Както вече многократно изтъкнахме, той беше не доброжелателно настроен към Лайънел, но бе обещал по време на престоя му в Шипли Хол да защитава интересите му, а мъжете от фамилията Милър държаха на обещанията си. Сутринта се беше отбил в прочутия лондонски магазин „Даф и Тротър“ за шоколадови бонбони за Ан, а на излизане погледът му попадна на витрина, пълна с прекрасни баници с кайма. Без нито за миг да се поколебае, той поръча да му опаковат една, за да я занесе на Лайънел. Докато вървеше към гарата, размишляваше, че именно добротата отличава човека от животните.
След завръщането му в Шипли Хол събитията се развиха с главоломна скорост и той едва сега си беше спомнил за подаръка, ето защо побърза да го занесе на човека, за когото беше предназначен.
Присъствието на Ан в стаята на Лайънел Грийн го изненада и го извади от равновесие. След случилото се на алеята му бе хрумнало, че се намира в положението на трубадур, който за миг е позволил на ниските си страсти да вземат връх и се е държал с дамата на сърцето си по-скоро като главатар на разбойници, отколкото като романтичен поет, поради което се питаше какво поведение да възприеме при следващата си среща с нея.
И както навярно би сторил трубадурът, той глуповато се усмихна и измънка:
— Здравей. — След миг се поокопити от изненадата и продължи, все така обръщайки се към Ан: — Тук си била значи. Питах се къде си, защото… ъъъ… исках да ти съобщя нещо.
Тя не отговори, но надменният й поглед беше по-красноречив от всякакви думи.
— Няма да се върна в Лондон — добави Джеф. — Госпожа Корк официално ме покани да й гостувам.
— Нима?
— Да. Каза, че мога да остана в Шипли Хол.
Лайънел Грийн побърза да прекъсне диалога им. Страхът от ненадейната поява на леля му Клариса го беше изнервил, а като видя Джеф, побесня от гняв. Първо, от години изпитваше неприязън към господин Милър, освен това не му допадаше в стаята му да се тъпчат разни неканени посетители.
— Какво искаш? — попита грубо.
При други обстоятелства Джеф щеше да изтъкне, че не е свикнал към него да се обръщат с такъв тон, ала поведението на Ан, подсказващо нежеланието й да сложи кръст на миналото, го бе превърнало в бледа сянка на предишното му „аз“. Разтърсваха го ледени тръпки, чувстваше се нещастен, сякаш го беше скастрила самата Снежна кралица.
— Просто спазвам нашето джентълменско споразумение — промърмори с пресекващ глас. — Донесох ти баница с месо. — Умоляващо извърна очи към Ан, ала девойката се престори, че не забелязва погледа му. Той още няколко секунди се повъртя неловко под изпепеляващия поглед на бившия си съученик, накрая смотолеви: — Е, аз си тръгвам…
С тежки стъпки напусна стаята, оставяйки след себе си напрегната тишина. Ан се взираше в Лайънел. Лайънел се взираше в баницата с месо.
Погледът на девойката красноречиво изразяваше чувствата, които я вълнуваха. Стиснатите й устни и свъсените й вежди не вещаеха нищо добро за прегрешилия й годеник. Споменатото от Джеф джентълменско споразумение, вмъкнато в контекста на факта за донесения от него подарък, й разкри потресаващата истина. Вече знаеше отговора на въпроса, защо Лайънел не е издал Джеф пред госпожа Корк.
Изпита усещането, че е прогледнала, след като дълго време е била сляпа. За пръв път, откакто бе запленена от фаталната му красота, тя видя истинския Лайънел Грийн, онзи, който се криеше зад блестящата фасада. В гърдите й закипяха гняв и отвращение, а любовта й към него отлетя като подплашена
