напусна лицето му. Постепенно обаче избледня и беше заменено от мъченическа гримаса. Представяше си как до края на живота си ще бъде обвързан с храбрата ловджийка и картината, която изникна във въображението му, бе достатъчна да развали настроението му.
В продължение на пет минути обмисля нерадостното си бъдеще и лицето му ставаше все по-мрачно. Невеселите мисли се скупчваха в главата му като злокобни черни врани, ето защо той с облекчение въздъхна, когато вратата се отвори — който и да беше посетителят, щеше да го спаси от необходимостта да остане насаме с печалните си мисли. Очакваше, че Джеф се връща, след като си е осигурил бански костюм, но на прага застана Ан. Беше поруменяла, а очите й блестяха, което събуди надеждата на лорда, че Джеф я е срещнал в коридора и отново я е целунал. Според него нямаше опасност човек да прекали с целувките.
Само след миг разбра, че не възбуда кара очите й да блестят и лицето й да руменее, тъй като тя побърза да му съобщи новината:
— Чичо Джордж!
— Здравей, скъпа моя.
— Развалих годежа.
— Моля?
— Развалих годежа си с Лайънел. Няма да се омъжа за него. Навярно си доволен.
Дори най-радостните вести не биха накарали човек с телосложението на лорд Уфнам да скочи от мястото си, ала той се изправи с безпримерна пъргавина и протегна ръце, като добрия стар баща от някоя мелодрама, посрещащ дъщерята, която не е виждал от години:
— Да съм доволен ли? Въодушевен съм от прекрасната вест! Кога се случи щастливото събитие?
— Току-що.
— Най-сетне заряза онзи мухльо, а? Слава Богу, че навреме ти дойде умът в главата! Браво на теб, браво! Чудесно! Прекрасно! Великолепно! Джеф! — побърза да извика той, когато вратата отново се отвори. — Чуй радостната новина, приятелю! Бас държа, че като я научиш, ще запееш с пълен глас. Племенницата ми е развалила годежа с опуления бояджия!
Джеф спря като ударен от гръм и се разтрепери:
— Какво?
— Каквото чу!
— Вярно ли е?
— Самата тя току-що ми го съобщи. Какво ще кажеш, нали имаме повод да празнуваме?
— Разбира се.
— Не мислиш ли, че съветът, който ти дадох, донякъде е допринесъл за решението й?
— Взимам си критичните думи назад!
— Нали ти казах…
— Да, спомням си!
— Излязох прав, нали?
— Определено.
— Познавам жените като пръстите на ръката си и винаги имам право по отношение на тях.
— Личи си, че задълбочено сте ги изучавали.
— Още от юношеските си години се посветих на изследванията си.
— Сега разбираме защо през 1907 година се е разиграла трагедията с девойката на име Джеферсън — за да ви помогне на старини…
— За чии старини говориш, Уолтър?
— Грешка на езика, сър, исках да кажа „в разцвета на силите“. Случилото се тогава ви дава възможност сега, когато сте в разцвета на силите си, да оказвате безценна помощ на достойните младежи. Ние си вземаме поука от грешките на нашите предшественици.
— Джеф!
— Какво?
— Отново се увлече с приказките.
— Извинете.
— Постарай се да преодолееш този неприятен навик, момчето ми. Това е единствената ти слабост.
— Сериозно ли говорите?
— Разбира се. Като изключим навика ти да обсебваш разговора и да не позволяваш на никого да вземе думата, ти си много симпатичен младеж и според мен ще бъдеш идеален съпруг на племенницата ми.
— Много мило, че ми го казвате.
— Не те лаская. Честно да си призная, нищо не ме терзаеше повече от мисълта, че Ан ще пропилее живота си, като се омъжи за човек, който се разхожда из хорските стаи с килната глава и с ръце на кръста и нарежда да изнесат масата от трапезарията, защото не подхождала на тапетите. Сега се успокоих — повтарям, че ти си идеалният съпруг за нея.
— Ще се постарая да я даря с щастие.
— Сигурен съм.
— Не знам как да изразя признателността си към вас. Ако не бяхте вие…
Ан със смръщено чело слушаше взаимните им ласкателства. Бе останала безмълвна, защото до този момент не намираше възможност да прекъсне пороя от словесни излияния, ала след „вие“ Джеф се запъна и с възхита се втренчи в своя приятел и наставник, сякаш търсеше най-подходящите думи, за да изрази чувствата, които бушуваха в гърдите му. Девойката се възползва от временното затишие.
— Разрешавате ли и аз да кажа нещо?
— Кажи, миличка — великодушно се съгласи лордът.
— Кажи — още по-любезно повтори Джеф.
— Ще бъда кратка — заяви Ан, обръщайки се само към чичо си, все едно бяха сами. — Няма да се омъжа за господин Милър дори да е последният човек на земята!
С тази реплика героините от много пиеси биха напуснали сцената, избухвайки в истеричен смях. Ан не избухна в истеричен смях, но напусна стаята и тресна вратата след себе си.
Двайсет и четвърта глава
След като Ан излезе с гръм и трясък, в стаичката се възцари злокобна тишина. Лорд Уфнам, който в продължение на няколко секунди остана неподвижен и само сбърченото чело и втренченият му поглед издаваха, че умът му работи на бързи обороти, пръв наруши мълчанието.
— Редно беше да каже „не бих“.
Джеф се отърси от вцепенението, обземащо всеки младеж, чул от устата на любимата жестоките думи, които току-що бе изрекла Ан. Странното усещане, че са го ударили по главата с метална тръба, постепенно го напусна.
— Извинете, сър, не ви разбрах — промълви разсеяно.
— Трябваше да каже: „Не бих се омъжила за господин Милър дори да беше последният човек на земята.“ Да му се не види, редно беше да използва условно наклонение!
От онзи ноемврийски ден преди години, когато по време на оспорван мач между двете училища полузащитникът на противниковия отбор бе скочил върху него и беше извил шията му на фльонга, Джеф не бе изпитвал толкова силно желание да наруши шестата Божия заповед. Въздържа се само защото си напомни, че възрастният джентълмен го обича като свой син и искрено му желае доброто.
— Съгласен ли сте за половин минута да прекъснем урока по синтаксис и да ме посъветвате как да постъпя? — попита любезно.
— А? — сепна се лордът, който още разсъждаваше коя е най-правилната граматична форма.
— Какво бихте сторили, ако сте последният човек на земята и любимата ви откаже да се омъжи за вас?
Лорд Уфнам небрежно махна с ръка, като че да пропъди досадна муха.
— Не бери грижа, моето момче…
— О, не! — раздразнено възкликна Джеф. — Само не казвайте, че ядът ще й мине.
