Преди няколко минути лорд Уфнам беше направил откритие, до което мнозина бяха стигали преди него и което побърза да сподели със събеседника си:
— Млади човече, говориш прекалено много!
Джеф се засегна:
— Упреквате ме, задето давам воля на словоохотливостта си, но вижте какво става, когато заменя думите с дела! Все пак ми дайте една тухла, та да ми е подръка в случай на необходимост.
— Ако ми позволиш да те прекъсна и да обясня за какво става дума…
— Разбира се, разбира се. За езера ли ще си говорим?
— Нали си виждал езерцето в парка…
— Естествено. Това е едно от най-красивите кътчета в нашата родина. Като си представя бреговете му, обраснали със зеленина, и красивите водни лилии…
— Уолтър!
— Името ми е Джеф.
— Исках да кажа Джеф, да му се не види! Ще ми разрешиш ли да ти задам един въпрос?
— Питайте.
— Устата ти никога ли не престава да мели? Затваряш ли я понякога? Ако отговорът е положителен, направи го поне за малко! Ако те слуша някой, ще си помисли, че си от онези досадници в пиесите на Шекспир, дето произнасят безкрайни монолози. А сега на въпроса — съобщих на Ан, че е твърде вероятно да съм скрил диамантите в езерото. Знаеш ли какво каза тя?
— Чудно ми е, че изобщо е проговорила. Сигурно разговорът ви се е състоял миналата година.
Лордът пренебрегна язвителната му забележка и упорито продължи:
— Каза, че ще помоли Лайънел да претърси езерото.
— Никога не съм чувал по-абсурдно предложение.
— И аз й казах същото!
— Възможно е Лайънел Грийн да е променил хигиенните си навици дотолкова, че да се заключва в банята и да разплисква водата с ръка или дори с четката за изтриване на гърба, но за нищо на света не ще го накарате да влезе в езеро. А ако по чудо склони да изпълни молбата ви, няма да намери каквото и да било. Ах, какво удоволствие ще бъде да го видя как цамбурка във водата! Представям си как ще се бори с течението, а аз ще стоя на брега и ще подхвърлям шеговити забележки за стила му…
— Уолтър!
— А?
— Отново се увлече в приказки.
— Извинете.
— Оплакваш се, че Ан не разговаря с теб, а пък аз мисля, че изобщо не й даваш възможност да вземе думата. Никога не съм виждал такова дрънкало… Всъщност няма значение. Сега не му е времето да обсъждаме този въпрос. Най-важното в момента е да претърсиш езерото.
— Ще го сторя още тази вечер.
— В тъмнината ли?
— Пълнолуние е и е доста светло. Ще ми заемете ли вашия бански костюм?
— Нямам такова чудо.
— Тогава ще помоля господин Шепърдсън да ми услужи — преди закуска го видях да танцува на алеята по бански костюм. Сигурен ли сте, че диамантите са в езерото?
— Не, не съм. Претърпях прекалено много разочарования, за да бъда сигурен в каквото и да било. Но както споделих с Ан, думата „езеро“ внезапно проблесна в съзнанието ми. Смятам, че не е случайност и че означава нещо…
— За мен означава сигурна простуда.
— Не се отмятай от думата си, Уолтър!
— Кой се отмята? Освен това не се казвам Уолтър. Готов съм да изпълня желанието ви, каквато и злочеста съдба да ме очаква. Всъщност с един куршум ще застрелям два заека. Ако намеря диамантите, ще ви хвърля торбичката, а аз ще продължа да плувам навътре в езерото и ще се самоубия.
— Да не съм те чул да говориш за самоубийство!
— Вие изобщо не желаете да ме слушате.
— Вече ти казах, че на Ан скоро ще й мине и ще ти прости.
— Няма.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Няма да ми прости. Теорията ви се основава на собствените ви преживявания и е неприложима относно конкретния случай. Смея да кажа, че девойките, живели през 1911 и дори през 1912 година, по- лесно са прощавали на кавалерите си, но Ан е по-различна.
— Всички момичета са от един дол дренки!
— Не, не е като другите! Съзнавам, че не заслужавам да ми прости. Нанесох й жестока обида, разтърсих душевните й устои…
— Дрън-дрън!
— Нямаше да говорите така, ако бяхте видели реакцията й.
Лорд Уфнам повторно стовари тежката си лапа върху многострадалното коляно на младия си приятел:
— Не бери грижа, младежо! Познавам Ан и те уверявам, че след известно време ще ти прости. Да му се не види, няма девойка, на която да не й харесва да бъде целувана.
— Стига мъжът, който я целува, да е подходящ партньор за нея.
— Ти си най-подходящият, затова те избрах за неин съпруг. Не се тревожи, очаква те щастлив съвместен живот с любимата жена. Ако някой трябва да се безпокои, то това съм аз.
— Вие ли? Защо?
Лордът придоби печално изражение:
— Защото, ако не намерим диамантите, ще се наложи да се жертвам.
— Не разбирам каква е връзката между скъпоценните камъни и вашата саможертва.
— Обяснението е елементарно, момчето ми. Родителите на Ан ме определиха за неин попечител, а аз загубих малкото й наследство. Не е редно да ощетявам бедното момиче, нали? Като човек на честта ще се погрижа тя да получи парите си, нямам избор. Но между нас да си остане, изтръпвам при мисълта за нерадостната перспектива.
— Каква перспектива?
— Да се оженя за госпожа Корк.
Въпреки че познанството му с лорд Джордж Уфнам бе сравнително кратко, Джеф си мислеше, че нито едно изказване или действие на ексцентричния благородник не е в състояние да го изненада, ала думите на последния го накараха да разбере колко прибързано е било заключението му. Изявлението го завари неподготвен и временно го лиши от дар-слово. Той безмълвно се втренчи в събеседника си, който се изпъна на стола и придоби изражение на възвишено благородство.
— Моля? Какво казахте? — промълви младежът, когато си възвърна способността да говори. — Наистина ли ще се ожените за госпожа Корк?
— Ако не намерим диамантите, ще прибягна до тази последна мярка. Не мога да позволя Ан да загуби малкото си наследство, задето най-добронамерено вложих парите й в диаманти. Знаеш как е в подобни случаи… как се казваше, да му се не види? На върха на езика ми е!
— Noblesse oblige ли имате предвид?
— Точно така — благородството задължава! Взе ми думите от устата, млади човече. Благодаря ти.
— Няма за какво.
— Даа, драги, така стоят нещата. Затова те умолявам, да вложиш цялото си сърце в претърсването на езерото.
— Ама… сигурен ли сте, че госпожа Корк ще се съгласи да се омъжи за вас?
Лорд Уфнам само повдигна вежда — въпросът сякаш го развесели.
— Ти гледай да си намериш бански костюм — каза най-накрая.
Когато остана сам, лордът не помръдна от стола, а изражението на възвишено благородство задълго не
