— Кое беше това момиче? — попитах небрежно, сякаш хич не ме интересуваше.
— Госпожица Далглиш — каза Тъпи и много мило се изчерви.
— В Блийчинг Корт ли е отседнала?
— Не. Живее в онази къща малко преди портала на замъка. Донесе ли ми обувките за ръгби?
— Да. Питай Джийвс къде са.
— А водния шпаньол?
— Съжалявам. Ще трябва да се оправяш в живота без воден шпаньол.
— Тюх да му се не види. Тя мре да притежава воден шпаньол.
— Че на теб какво ти пука?
— Исках да й го подаря.
— Защо?
Тъпи видимо се наду. Очите му се изпълниха с порицание.
— Полковник Далглиш и съпругата му — започна той с ледено високомерие — бяха изключително мили с мен. Непрекъснато кисна у тях и естествено бих искал да им се отблагодаря с нещо за гостоприемството. Не желая да гледат на мен като на някой от невъзпитаните съвременни младежи, за които постоянно четат във вестниците. От тези, дето само гледат да се възползват, без да дадат нищо от себе си. Щом като хората те канят на обяд, на чай, на вечеря и на какво ли не още, редно е да им поднесеш някакъв малък подарък в знак на внимание.
— Ами тогава им подари обувките за ръгби. Като стана дума… За какво са ти?
— В четвъртък ще участвам в мач.
— Тук?!
— Да. Горно Блийчинг срещу Хокли-насред-Местън. Големият мач на годината.
— Ти как се въвлече в него?
— Ами случайно споменах по време на разговор, че в Лондон всяка събота играя в отбора на бившите възпитаници на Остин, и госпожица Далглиш ме помоли настойчиво да помогна на селото.
— На кое от двете?
— Горно Блийчинг естествено.
— Значи ще играеш на страната на Хокли-насред-Местън.
— Много смешно. Ти, Бърти, може и да не знаеш, но аз съм страхотен на игрището: А, Джийвс!
— Да, сър? — попита току-що влезлият Джийвс.
— Господин Устър каза, че обувките ми са у теб.
— Да, сър. Отнесох ги във вашата стая.
— Благодаря ти. Джийвс, искаш ли да спечелиш малко пари?
— Да, сър.
— Тогава заложи на Горно Блийчинг в годишния мач с Хокли-насред-Местън идния четвъртък — посъветва го Тъпи и напусна стаята, издул гърди.
— Господин Глосъп ще играе в четвъртък — осведомих го аз, когато вратата се затвори.
— Да, сър, този факт се обсъжда пространно в помещенията на прислугата.
— Така ли? И какво е съвкупното мнение?
— Останах с впечатлението, сър, че според прислугата господин Глосъп не е бил посъветван мъдро.
— В какъв смисъл?
— Както разбрах от господин Мълреди, иконома на сър Реджиналд, сър, въпросното спортно състезание се различава в редица отношения от обичайната игра на ръгби. Поради факта, че в отношенията между двете села от много години съществува значителна враждебност, борбата, както научих, се провежда на доста либерални и дори първобитни начала, които са в силен разрез с всичко, прието между два отбора по време на дружески мач. Основната цел на играчите, доколкото разбрах, е по-скоро да нанесат на противника сериозни физически увреждания, отколкото да отбележат гол.
— Господи, Джийвс!
— Да, сър. Играта между двете села би представлявала немалък интерес за един учен историк. За първи път подобен мач се е състоял по време на царуването на крал Хенри VIII. Тогава е продължил от пладне до залез слънце върху терен от няколко квадратни мили. Били отбелязани седем смъртни случая.
— Седем!
— Без да се брои леталният изход на двама от зрителите. Напоследък обаче пораженията сред играчи и зрители се ограничават до счупени крайници и други относително несъществени телесни увреждания. Преобладаващото мнение в помещенията за прислугата е, че господин Глосъп би постъпил по-благоразумно, ако се въздържа от участие в спортното мероприятие.
На мен направо ми призля. Макар че си бях поставил за основна цел в живота да го върна тъпкано на младия Тъпи заради онази история в „Търтеите“, все пак в душата ми тлеят неугасени въгленчета от едновремешното приятелство. Пък и жаждата за мъст си има своите граници. Колкото и да ми беше криво заради невъобразимата гавра, на която ме бе подложил, все пак нямаше да го оставя да се насоса, нищо неподозиращ, в кървава битка на живот и смърт и да бъде разпарчетосан от кръвожадното селячество. Един Тъпи с изкаран акъл и коса, побеляла от внезапно нашествие на луминесцентни зайци… това да. То си е направо блажен венец на земните ми дни. Ала един разръфан и разфасован Тъпи, откаран на носилка… не. И дума да не става. Хич не ме молете.
Затова на дневен ред изникваше спешното дружеско предупреждение, докато още не бе станало късно. С тази цел забръмчах към спалнята му, където го заварих да си играе завеяно с обувките за ръгби.
Веднага му изложих новопридобитите факти.
— Препоръчително е при това предложение — заключих аз, — като вземеш предвид и обстоятелството, че помещенията на прислугата са на същото мнение, в навечерието на мача да изсимулираш навехнат глезен.
Той ме изгледа със странни, забулени очи.
— Нима ми предлагаш, при положение, че госпожица Далглиш се уповава на мен, разчита на мен, гледа на мен с предан девически възторг и очаква да помогна на родното й село да постигне победа, аз да я сритам вероломно в кокалчето?
Останах доволен от неочакваната му интелигентност.
— Точно така — казах.
— Пфу! — рече Тъпи.
— Как така „Пфу!“?
— Бърти — започна той, — твоите думи само ме настървиха още повече да се боря до край. Точно от това имам нужда — от сгорещена игра. Приветствам спортния дух на противника. С удоволствие ще прегърна по-грубата игра. Тя ще ми предостави възможност да дам най-доброто от себе си. Съобразяваш ли — понижи той глас и поморавя до корените на косата си, — че Тя ще наблюдава моята игра? Знаеш ли как ще се почувствам? Като средновековен рицар по време на турнир, спонсориран от любимата дама на сърцето. Смяташ ли, че сър Ланселот или сър Галахад ще се преструват на изкълчени преди насрочения турнир само защото имало опасения работата да излезе от контрол?
— Нека ти напомня, че по време на царуването на крал Хенри VIII…
— Зарежи царуването на Хенри. Вълнува ме единствено фактът, че тази година е ред на Горно Блийчинг да играе в цветни екипи и това ще ми позволи да надена трикото на добрия стар Остин. Електрик на широки оранжеви и пембени райета. Нали си представяш как ще изглеждам!
— Представям си.
— Бърти — продължи да се блещи Тъпи и да върти очи, — нека направо ти призная, че най-сетне познах любовта. Това вече е истинското чувство. Открих духовното единение. Намерих своята спътница в живота. Колко съм мечтал да срещна някое мило момиче, израснало на чист въздух, обвеяно от свежестта на английския провинциален живот, и най-сетне го намерих! Колко е различна тя, Бърти, от тези превзети парникови лондончанки! Ще застанат ли те на трибуната в ледена зимна утрин, насред кал и сняг, да гледат ръгби мач? Знаят ли какво да предприемат, ако елзаският им дог получи епилептичен припадък? Ще избродят ли петнайсет километра на ден в студ и пек през нивя и поля, за да се върнат от разходката свежи като диви рози?
— Че от какъв зор?
