обича? Ами кажи-речи нищо. Когато сърцето се измъчва, пържолите не лекуват, а само залъгват болката. И Уилфред страстно се заклел, че до няколко дни ще намери ключа за онази залостена врата и ще изтръгне своята любима от лапите на тиранина, за да я дари със свобода и щастие.
Единствената пречка по пътя на това му намерение била очевадната затруднителност при намирането на ключа. Същата нощ, докато работодателят му вечерял, Уилфред претършувал най-старателно стаята му, но не открил нищо съществено. Ключът, принуден бил той да умозаключи, се съхранявал нейде по телосложението на баронета.
Как при това положение да си го набави?
Малко е да се каже, че бил задръстен. Умът, наелектризирал света на Науката с откритието, че ако смесиш яки дози кислород и калий и към тях прибавиш малко тринитротолуол и броени капки отлежал коняк, получаваш нещо, което можеш да продаваш в Америка като шампанско за сто и петдесет долара касата, бил принуден да признае, че се чуди какво да прави.
Задачата да се анализират чувствата на младия мъж, докато следващата седмица се тътрела мъчително, би била крайно потискаща. Животът, то се знае, не е само цветя и рози, и когато се разказва подобна история, която е истината и само истината, трябва да отделяме дължимото внимание не само на светлините, но и на сенките. И все пак не желая да ви отегчавам с подробни описания на душените терзания, разкъсващи Уилфред ден подир ден, без да му хрумне решение на проблема. Вие сте интелигентни хора и сами можете да си изградите представа как се е почувствал един влюбен млад мъж с кибритлийска природа. Съзнанието, че не е способен да даде лелеяната свобода на любимото момиче, чезнещо в зандан на втория етаж, го дъвчело и глождело нашир и длъж.
Очите му хлътнали. Скулите му щръкнали. Отслабнал. Последната промяна във външния му вид била тъй очебиеща, че сър Джаспър ффинч-ффароумиър не се стърпял и една вечер отпочнал разговор на тази тема с неприкрита завист.
— Как, по дяволите, Стрейкър — (това бил псевдонимът, под който се подвизавал Уилфред), — успяваш да се задържиш толкова мършав? Съдейки по ежеседмичните сметки от кухнята, ядеш като гладувало село ескимоси, а грам не слагаш на гърба си. А аз не стига, че бях принуден да се откажа от картофите и маслото, ами сега всяка вечер преди лягане пия лимонов сок без захар и въпреки това, да пукна дано — (защото и той като всички баронети бил небрежен в езиковите си изяви), — като се претеглих тази сутрин пак се оказа, че съм качил четиристотин грама. Как си го обясняваш?
— Да, сър Джаспър — машинално отвърнал Уилфред.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „да, сър Джаспър“?
— Не, сър Джаспър.
Баронетът жално проквичал.
— От известно време съм се посветил на проучвателна работа върху този проблем — продължил той, — и открих, че е осмото чудо на света. Да си виждал дебел прислужник? Не си, разбира се. Никой не е виждал. Явлението дебел прислужник просто не съществува. А същевременно трудно може да се открие дори миг в ежедневието, през което прислужникът да не набива. Той става в шест и половина и пие кафе с препечени филии, обилно намазани с пълноценно краве масло. В осем часа закусва овесена каша със сметана, яйца, бекон, конфитюр, хляб, масло, още яйца, още бекон, още конфитюр, втора кана чай, още масло, след което си дояжда със студена шунка и малко сардини. В единайсет задължително пие кафе със сметана, още хляб и още масло. Ако докопа портвайна, и с портвайн се налива. В три часа лека закуска. В четири — пак. В пет чай с препечени филии, намазани с масло. В седем вечеря, включваща богати на скорбяла картофи, които несъмнено дави в неизброими халби бира. В девет се подкрепя. В десет и половина си ляга, като до леглото си поставя чаша мляко и чиния с бисквити — не дай Боже да огладнее през нощта. И въпреки това е мършав като чироз, докато аз, който от години се тиранизирам с диети, спирам стрелката на сто и четиринайсет кила и в момента отглеждам трета допълнителна брадичка. Това са някакви тайнства, Стрейкър.
— Да, сър Джаспър.
— Аз пък едно ще ти кажа — заключил баронетът. — Поръчал съм от Лондон и скоро ще ми инсталират една от тези модерни компактни сауни. Ако и тя не свърши работа, зарязвам всички опити!
Сауната пристигнала по график и била надлежно разопакована. А три дни по-късно Уилфред, мрачно замислен късно вечерта в слугинската стая, бил грубо изтръгнат от това си състояние от Мъргатройд.
— Ей! — излаял икономът. — Събуди се. Сър Джаспър те вика.
— Какво вика? — стреснал се племенникът ми.
— Вика гръмогласно — изръмжал Мъргатройд.
Което се оказало самата истина. Някъде от горните катове на къщата се разнасяли поредици от резки джафкания, несъмнено издавани от мъж в крайния стадий на душевните страдания. Уилфред не бил склонен да се намесва по какъвто и да било начин в случай че, както по всичко личало, работодателят му берял душа по особено мъчителен начин, но бил съвестен мъж и тъй като това влизало в служебните му задължения, докато пребивавал в тази зловеща къща, трябвало да си върши работата, за която му плащали. Затова забързал нагоре по стълбите и още с влизането си в спалнята на сър Джаспър в очите му се набило аленото лице на баронета, щръкнало над контейнера със сауната.
— Благоволи значи да се появиш! — креснал сър Джаспър. — Какво направи с тази адска машина, след като ме завря в нея преди малко?
— Нищо повече от предписаното в брошурата, придружаваща устройството, сър Джаспър. Следвайки указанията, плъзнах Лоста А в Улея В, закачайки с Ремъка С…
— Ами значи си оплескал нещата по някакъв крайно изобретателен начин. Тая проклетия заяде и сега не мога да се измъкна.
— Не можете ли? — възкликнал Уилфред.
— Не мога я! А дяволският апарат се е нагрял като подстъпите към пъкъла: — (Пак се извинявам за езика на сър Джаспър, но вие ги знаете баронетите.) — Сега се пържа до хрупкаво състояние.
Ослепително ярък лъч светнал Уилфред Мълинър по тила.
— Сега ще ви освободя, сър Джаспър…
— Ами размърдай си задника де!
— При едно условие — произнесъл Уилфред и впил в него пронизителен взор. — Първо ми дайте ключа.
— Няма ключ бе, идиот! То не се заключва. Просто прещраква, след като пъхнеш Устройство В в Незнамсикое Е.
— Ключът, към който предявявам претенции, е от стаята, в която държите затворена Анджела Пърдю.
— Какви ги плещиш, мътните те отнесли? Олеле!
— Ще ви кажа какви ги плещя, сър Джаспър ффинч-ффароумиър. Аз съм Уилфред Мълинър!
— Не ставай магаре — раздразнил се баронетът. — Уилфред Мълинър е чернокос, а ти си риж. Явно имаш предвид някой друг.
— Това е перука. От „Кларксън“. — Той заклатил заканително пръст под носа на баронета. — Не съобразихте, сър Джаспър ффинч-ффароумиър, когато замислихте този мерзък план, че Уилфред Мълинър не ви изпуска от зоркия си поглед. Още от самото начало прозрях замисъла ви. А сега настана време да го проваля. Дай ми ключа, изверг, дай ми ключа, фарисей!
— ффарисей — машинално го поправил сър Джаспър.
— Ще освободя моята любима и ще я изведа от тази ужасна къща, за да се оженя за нея при първа възможност!
Въпреки страданията, от устните на сър Джаспър се отронил чудовищен кикот.
— Така ли мислиш?
— Така!
— Как пък не!
— Давай ключа!
— Не е в мен, дръвник такъв! Той си е на вратата.
