П. Г. Удхаус
Истината и само истината
Разговорът в бара на „Въдичарски отдих“ се беше отплеснал на тема Изкуство, та някой попита дали филмовият сериал „Съдбата на Вероника“, който даваха в „Бижу мечта“, си заслужава да се види.
— Много е хубав — обяви госпожица Посълтуейт, нашата вежлива и чевръста барманка, която не пропуска филмова премиера. — Разправя се за един професор, който оплита момичето в подлите си мрежи и се опитва да го превърне в омар.
— В омар? — единодушно се изненадахме ние.
— Да, господа. В омар. Оказва се значи, че той бил събрал хиляди омари, сварил ги, смлял ги на каша и извлякъл някакъв сок от жлезите им. И тъкмо да го инжектира в костния мозък на тази Вероника, и Джак Фробишър нахлу в къщата и му попречи.
— Но за какъв дявол? — продължихме да недоумяваме.
— Защото не му се искаше любимото момиче да се превърне в омар.
— Не — уточнихме ние, — защо му е било на професора да превръща момичето в омар?
— Имал възражения срещу нея.
Това вече беше друга работа и ние се позамислихме, та за известно време в бара се възцари мълчание. После някой от компанията поклати неодобрително глава.
— Не обичам подобни истории — каза. — Прекалено са неправдоподобни.
— Извинете, господине — чухме глас и чак тогава си дадохме сметка, че сред нас бил и господин Мълинър. — Много ми е неприятно да се намесвам в частен спор, но случайно дочух вашата забележка и признавам, че засегнахте тема, на която съм крайно докачлив — а именно кое е истина и кое не е. Нима можем ние, с нашия ограничен житейски опит, да отговорим на подобен въпрос? Откъде сме сигурни, че в този момент стотици млади момичета по света не са превръщани в омари? Простете, че съм тъй разпален, но много съм си патил от скептични умове, които се ширят в наши дни. Попадал съм дори на хора, които отказват да повярват на разказа ми за моя роден брат Уилфред само защото излиза извън рамките на ежедневните човешки преживелици.
Явно силно развълнуван, господин Мълинър си поръча горещ скоч с резен лимон.
— Какво е станало с брат ви Уилфред? — попитах аз. — Да не са го превърнали в омар?
— Не — отвърна господин Мълинър и впи в мен честните си сини очи. — Какво по-лесно от това да разправям, че е бил превърнат в омар? Но за мен е правило в живота да говоря истината и само истината. Просто брат ми Уилфред премина през едно крайно любопитно приключение.
Брат ми Уилфред (започна господин Мълинър) е мозъкът в нашето семейство. Като малък вечно размесваше някакви химикали, а в университета посвети времето си изцяло на научноизследователска дейност. В резултат на това още съвсем млад той се утвърди като изобретателя на прочутата лечебно- козметична серия „Вълшебните чудеса на Мълинър“, включващи крем за лице „Гарваново-цигански“, лосион „Планински сняг“ и много други, кои само с тоалетно предназначение, кои с лечебни свойства, въздействащи облекчаващо на множество болежки и патила, на които е подвластна плътта.
Както можете да предположите, той бе вечно зает и именно на цялостната му делова ангажираност отдавам факта, че макар като всички Мълинърови да се отличава с неотразимо лично обаяние, Уилфред навърши трийсет и първата си година, без дори веднъж да се забърка в сърдечна авантюра. Неведнъж ми е казвал, че просто не му остава време за момичета.
Ала рано или късно всички падаме в капана, а тези силни, съсредоточени в своята работа мъже си патят най-тежко. Една година по време на кратка ваканция в Кан той се запознал с госпожица Анджела Пърдю, която била отседнала в същия хотел, и хлътнал по нея безвъзвратно.
Тя била от веселия, жизнен тип момичета, на които им дай чист въздух и спорт, и Уилфред твърдеше пред мен, че преди всичко го била привлякла със здравословния си бронзов загар. Всъщност той точно това и споделил с госпожица Пърдю, когато, малко след като й предложил ръката и сърцето си и тя ги приела с готовност, попитала с типичното девическо любопитство кое у нея е пробудило благородната му страст.
— Колко жалко тогава — отбелязала госпожица Пърдю, след като чула отговора му, — че слънчевият тен тъй бързо избледнява. Така ми се иска да го запазя дълго.
Дори в този миг на божествена възвишеност Уилфред не забравил, че е преди всичко бизнесмен.
— Трябва да изпробваш въздействието на мълинъровия крем за лице „Циганска радост“ — незабавно я посъветвал той. — Произвежда се в две опаковки — малко бурканче за половин крона и голямо за седем шилинга и шест пенса. Голямата опаковка съдържа три и половина пъти повече крем от малката. Нанасяш го на кожата си с влажен сюнгер всяка вечер преди лягане. Отзивите, които получаваме от многобройни членове на аристокрацията, могат да бъдат прегледани в офиса на компанията от всеки, желаещ да се убеди в качествата на нашата продукция.
— Наистина ли го бива?
— Аз го изобретих — простичко отвърнал Уилфред.
Тя се взряла в него с обожание.
— Колко си умен! Всяко момиче би трябвало да е гордо да се омъжи за теб.
— Ами — скромно махнал Уилфред с ръка.
— И въпреки това моят настойник ще рие копита от яд, като научи за годежа ни.
— Защо?
— Защото след смъртта на чичо си наследих милионите на рода Пърдю и настойникът ми иска на всяка цена да се омъжа за сина му Пърси.
Уилфред я целунал с много жар и се изсмял предизвикателно.
— Жъ мън фиш дьо села — казал на френски, че не му пука, тъй като се намирали в Кан.
Ала няколко дни след завръщането си в Лондон, където момичето го последвало след ден-два, той имал осезателен повод да си припомни тези нейни думи. Както си седял в кабинета и се опитвал да изнамери лек за неприятната болест пипка, която често сполетява канарчетата, един служител му донесъл визитна картичка.
— „Сър Джаспър ффинч-ффароумиър, баронет“ — прочел той. Името му било непознато. — Кажете на господина да заповяда — наредил на служителя и след малко при него влязъл извънмерно шишкав мъж с необятно въз-розово лице. Подобни лица съдбата обича да отрежда на жизнерадостни бонвивани, ала в случая с неговия посетител тя явно била объркала съставките.
— Сър Джаспър Финч-Фароумиър? — попитал Уилфред.
— Ффинч-ффароумиър — поправил го посетителят, чието чувствително ухо тутакси доловило главните букви.
— А да. И се пише с две малки фъта.
— С четири малки фъта.
— И на какво дължа честта…
— Аз съм настойникът на Анджела Пърдю.
— Много ми е приятно. Уиски и сода?
— Не, благодаря. Пълен въздържател съм. Открих, че алкохолът е склонен да прибавя килограми към теглото ми, поради което преустанових употребата му. Наложи се също така да преустановя и употребата на масло, картофи, всички видове супи и… Впрочем — сам се прекъснал той и фанатичният огън, неизменно лумващ в очите на дебели мъже, докато описват диетата, на която са принудени да се подложат, рязко угаснал. — Впрочем това не е светска визита и затова няма да ви отнемам времето с разговори за времето и прочее. Дошъл съм да ви предам едно съобщение, господин Мълинър. От Анджела.
— Милата Анджела! — възкликнал Уилфред. — Сър Джаспър, обичам това момиче с плам, който се разгаря все повече с всеки изминал ден.
— Нима? — казал баронетът. — Е, аз пък дойдох да ви предам, че каквото било, било.
— Моля?
— Край. Точка. Анджела ме изпрати да ви съобщя, че е размислила и е решила да задраска годежа ви от дневния си ред.
Уилфред присвил очи. Той не бил забравил думите на своята любима по адрес на този човек, който копнеел да я омъжи за сина си. Затова се взрял проницателно в посетителя си и неговата благодушна
