— Оженил си се!
— Да. Тази сутрин в кметството в Холбърн. Оттам идвам.
Аз заех удобна позиция в стола. Тази история се нуждаеше от всестранно проветряване.
— Нека систематизирам фактите — казах. — Ти наистина ли се ожени?
— Да.
— За същото момиче, в което беше влюбен онзи ден.
— В какъв смисъл?
— Ами нали се познаваш. Кажи ми сега, кое те накара да извършиш нещо толкова безразсъдно?
— Ама не, престани да ми говориш така! Ожених се, защото я обичам, по дяволите! Най-прекрасната женица на този скапан свят!
— Не възразявам, но много ми е интересно чичо ти какво ще каже. При последната ни среша не подскачаше от нетърпение и не питаше кога да започне да ръси конфети.
— Бърти, ще ти призная нещо. Всъщност милата женица ме подкокороса. Разправих й за чичо и вижданията му за брачното ми бъдеще и тя заяви, че ако не я обичам достатъчно, за да му се противопоставя, като се оженим още на другия ден, то тя ще ме остави. Затова си купих цвете, бучнах го в илика и право в кметството.
— И какво възнамеряваш да правиш сега?
— О, всичко съм обмислил! След като се видиш с чичо и му съобщиш много деликатно новината…
— Какво!
— След като се видиш…
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме натикаш в частната си помийна яма!
Той ме изгледа замаяно като Лилиан Гиш (Лилиан Гиш (1896–1993) — американска филмова звезда от 20-те години, продължила да играе до средата на 80-те. — Б. пр.), която излиза от поредния си припадък.
— Това гласът на Бърти Устър ли беше? — попита с много мъка в гласа.
— И още как!
— Бърти, старче — взе Бинго да ме потупва тук и там, — не се чуваш какви ги плещиш! Та нали сме съучени…
— Добре де, добре!
— Браво! Знаех си, че мога да се осланям на теб. Тя чака долу в коридора. Ще я забършем и право към чичови!
Бях виждал булката единствено в келнерската й премяна и затова очаквах от нея на сватбения ден да се н издокара в нещо умопомрачително. Първият лъч надежда, откак бе започнала тази мрачна афера, ме озари, когато я зърнах там в коридора — вместо бели коприни, облаци парфюми и шапки, конкуриращи ботаническата градина, тя се бе нагласила с неочаквано добър вкус. Нищо натрапчиво. Нищо истерично. Направо да си кажа, по отношение на екстериора, все едно че идваше право от Бъркли Скуеър (Живописен площад в аристократичната част на централен Лондон. — Б. пр.).
— Скъпа, това е моят най-стар приятел Бърти Устър — представи ме Бинго. — Ние сме съученици от първи клас, нали, Бърти?
— Да — неохотно си признах аз. — Много ми е приятно. Струва ми се, че се видяхме ъ… на обяд преди десетина дена.
— О, да. Радвам се да ви видя отново.
— Чичо ми гледа Бърти в очите — гордо обясни Бинго. — Затова ще дойде с нас и ще прекопае почвата, за да ни постеле на меко. Ей, такси!
Мълчахме в таксито и дори усетих някакво напрежение. Затова с радост изскочих пръв и, след като зарязах Бинго и Бинговица да чакат в преддверието, побързах да се кача в гостната и да изстрелям иконома да ми доведе голямото началство.
Докато крачех напред-назад из стаята и го чаках да благоволи, внезапно зърнах проклетата „Жена, устояла на всичко“ върху една от масичките. Беше разчекната на страница двеста и петнайсет и окото ми бе запленено от един дебело подчертан пасаж. След като се зачетох, изведнъж загрях, че държа маслото, с което ще смажа машината:
„— Нима има сила — попита Матилда и очите й святкаха, докато се взираше в суровия възрастен мъж, — която да надделее над всепоглъщащата любов? Нито царства, нито власт, милорд, нито жалките забрани на разни родители и настойници са в състояние да ни разделят! Аз обичам вашия син, лорд Миндърмиър, и нищо не ще устои на силата на нашите чувства. Тази наша любов бе предопределена от съдбата. Кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата?
Графът я изгледа проницателно изпод рунтавите си вежди.
— Хъмф! — Каза той.“
Преди обаче да успея да си освежа паметта с отговора на Матилда, вратата се отвори, старият Битълшам се търкулна в стаята и, както винаги, целия ме олигави.
— Скъпи мой господин Устър, какво неочаквано удоволствие! Настанете се удобно, умолявам ви. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами да си кажа правичката, идвам като посланик на любовта — отвърнах ала Матилда, но за всеки случай побързах да уточня: — Искам да кажа като посредник на младия Бинго.
Любвеобилността му видимо поддаде в центъра, но тъй като не ме изрита, аз дръзко продължих:
— Много е трудно, ще знаете, да се пребори човек с чистата и всепобеждаваща любов. Може и да може, но ако питате мен, зарежете тази работа.
Очите ми мятаха мълнии към суровия възрастен мъж, но за всеки случай също пошавах заплашително с вежди. Той взе да пуфти и да сменя палитрата на лицето си. Не стана ясно дали съм му взел страха или е време за стратегическо отстъпление заднешком.
— Ние вече обсъдихме този проблем по време на последната ни среща, господин Устър — заговори той. — И тогава, ако си спомняте…
— Да, ама междувременно отбелязахме значителен напредък. Работата е там — докопах аз бика за рогата, — че тази сутрин младият Бинго я свърши, каквато я свърши. Запуши си носа и — буф! — от кея в най-дълбокото.
— Божичко! — скочи той с пъргавина, която силно ме впечатли на фона на окръглите му дадености, а устата му зейна живописно. — Защо? Къде? От кой кей?
Взех да се дразня от неговата непробиваемост. Човек му говори, но кой да го слуша!
— Изразих се иносказателно, ако това е думата, която имам наум. Исках да ви осведомя, че Бинго се задоми.
— Задомил се!
— Да. Направо взе, че се ожени. Нали нямате нищо против? Кипяща млада кръв и прочее. Две влюбени сърца, туптящи като едно, ако не се лъжа.
Той се запъхтя.
— Крайно съм разстроен от тази новина. Смятам, че ми е ъ… хвърлено предизвикателство. Да аз съм предизвикан!
— Но кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата? — попитах аз, след като крадешком си направих справката в разтворената до лакътя ми книга.
— Ъ?
— Ами такова… тази тяхна любов е предопределена от Съдбата. Откак свят светува, ще знаете.
Признавам, че ако беше казал „Хъмф!“, щеше силно да ме затрудни. За щастие не беше находчив и вместо това се възцари мълчание, по време на което чичото явно си напъваше мозъка. Очите му изведнъж се спряха на книгата и той се сепна.
— Господи, господин Устър, та вие цитирате!
— По памет.
— Знаех си аз, че ми звучи познато. — Цялото му изражение рязко се промени и той дори се изкикоти. — Ах, вие! Знаете слабото ми място. — Взе четивото и се задълбочи в него за минута-две, та чак реших, че ме е забравил. След малко обаче взе да бърше очи. — Е няма какво да се прави — каза.
Аз зашавах с крака и отправих кратка, но съдържателна молитва към Всевишния.
