седмицата вече не издържах. Виждаше ми се възмутително да стърча заточен вдън земя само защото бинговият чичо и жена му искат да си поговорят с мен. Реших да се промъкна обратно у дома и да проявя силния си мъжки характер, като се спотая под канапето и накарам Джийвс да казва на всички, че ме няма.
Уведомих Джийвс с телеграма и щом пристигнах в столицата, веднага взех едно такси до Бингови. Държах да си изясня кое на какъв хал е. Него явно го нямаше. Подържах замислен палец върху звънеца и тъкмо да се оттегля, когато дочух стъпки и вратата се открехна. Не бих казал, че ококорените очи на лорд Битълшам, в които се взрях, бяха най-щастливата гледка, на която съм разчитал в този живот.
— О! Ъ! Здравейте — казах аз. Отсреща — нищо.
Не мога да обясня какво точно съм очаквал от стареца, ако не дай боже някога пак го срещна, но общо взето нямаше да се изненадам, ако беше полилавял и ме бе пернал през ухото. Затова така се изненадах, когато той само се усмихна отпаднало. Една такава изнурена, замръзнала, дори измъчена усмивка. Освен това взе да върти очи и да преглъща.
— Ъ… — каза.
Зачаках го да продължи, но явно се беше наприказвал.
— Бинго? — попитах след едно крайно напрегнато мълчание.
Той само поклати глава и пак се заусмихва. И изведнъж, тъкмо когато разговорът отново взе да линее, той подскочи акробатично назад и трясна вратата.
Аз се замислих. Но тъй като събеседването ни явно бе приключило, реших да се омитам. И тъкмо взех да слизам, когато върху ми налетя превеселият Бинго, вземащ по три стъпала наведнъж.
— О, Бърти! — зарадва ми се той. — Откъде изникна? Не беше ли на село?
— Току-що се прибрах. Наминах да видя какви са последствията.
— А, онова ли? — небрежно махна с ръка Бинго. — Всичко отдавна се уреди. Гълъбът на мира пляска с криле над целокупното домашно огнище. Джийвс оправи къде каквото имаше за оправяне. Този човек е истинско чудо, Бърти, винаги съм го твърдял. Споходи го Поредното гениално хрумване.
— Браво! — зарадвах се аз.
— Знаех си, че ще останеш доволен.
— Честито.
— благодаря.
— Какво измисли Джийвс? На мен самият нищо не ми каза.
— Нали ти казвам, че от мига, в който той пое твоята каша в ръце, до изгребването й не мина и половин час. Чичо и госпожата сега са гъсти като съучастници в Убийство. По цели дни обсъждат дълбоки литературни проблеми. Всеки ден се отбива вкъщи при нея.
Това ме подсети.
— Той и сега е тук. Бинго, как се чувства напоследък чичо ти?
— Както винаги. Защо питаш?
— Да не би напрежението да си е казало думата? Видя ми се много особен преди малко.
— Видяхте ли се вече?
— Ами той отвори на позвъняването ми, след което стоя като ошашавен и омръзнало ме изпива с оцъклен поглед, а накрая ми затвори под носа. Задръсти ме, ще знаеш. Нямаше да се учудя, ако беше започнал да ми тегли ушите, но като си помисля сега, видът му беше на човек, комуто са изкарали акъла.
Младият Бинго само дето не получи колики от смях.
— Всичко е наред — каза през сълзи. — Забравих да те предупредя. Мислех да ти пиша, но май съм забравил. Той те има за психопат.
— Той… какво?!
— Да. Това именно беше джийвсовото хрумване, с което така находчиво реши всичките ни проблеми. Предложи да обясня на чичо, че съм действал в пълно неведение, когато съм те представил в дома му като Роузи М. Банкс, тъй като съм бил чувал многократно от тези твои устици, че ти наистина си въпросната писателка и не съм имал основания да се съмнявам в това. Откъде да зная, че си жертва на халюцинации и изобщо не си редовен? За потвърждение се обадихме на сър Родерик Глосъп — съшия, чиято рожба ти има глупостта да блъснеш в езерото в Дитъредж Хол. Той без да чака да го ръчкаме с готовност ни разправи как дошъл у вас на обяд и заварил спалнята ти фрашкана с котки и риби, след като съшия ден си му задигнал шапката от минаваща кола. Така че версията най-убедително се потвърди. Винаги съм казвал, че с Джийвс до себе си ти просто няма от какво да се страхуваш.
Много нещо мога да изтърпя, но всичко си има граници.
— Това е най-идиотското, най-… Бинго не вярваше на ушите си.
— Ами ти да не би да си раздразнен?
— Раздразнен? Само защото половия Лондон се разхожда с убеждението, че дъската ми хлопа та пушек се вдига? Да пукна, ако…
— Бърти, ти ме учудваш и нараняваш. Ако пък през ум ми е минало, че ще имаш нещо против да окажеш най-елементарната услуга на човек, който през целия си живот ти е бил най-предания приятел, който е делял с теб…
— Ама не може така!
— Или вече забрави — поинтересува се Бинго, — че ние с теб сме съученици?
Завлякох се в родното гнездо, изпускаш пара през ушите и огън през ноздрите. В едно нещо бях сигурен — за двама ни с Джийвс вече нямаше място под един покрив. Страхотен личен прислужник, не ще и дума, несъмнено най-добрият в цял Лондин, но аз нямаше да допусна този довод да ме размекне. Нахлух в дневната като северозападен вятър, свъсих вежди, скръстих ръце пред гърдите и изведнъж видях кутията с цигари върху малката масичка, илюстровните списания на поставката до лакътя ми, чехлите, приготвени до креслото и всичко толкова както трябва да бъде, че неволно изпуснах парата и се почувствах като кандидат-главорез, който чува внезапно песента, пята някога от майка му над люлката. Абе с една дума, разкиснах се.
И тогава от кухнята се зададе милият Джийвс с табла, натоварена с най-жизнено необходимото, и само като го зърнах…
Не. Вкоравих сърцето и му дадох да се разбере.
— Току-що се видях с господин Литъл, Джийвс.
— Нима, сър?
— Тъй… ъ… ми разказа как всеотдайно си му помогнал.
— Направих каквото можах, сър. Радвам, че сега всичко е мирно и спокойно. Уиски, сър?
— Благодаря. Ъ… Джийвс!
— Да, сър?
— Друг път…
— Да, сър?
— Ами… нищо. По-малко сода, Джийвс.
— Много добре, сър.
Тръгна да си излиза.
— О, Джийвс!
— Да, сър?
— Бих искал все пак… Според мен… Искам да кажа… Не, нищо.
— Много добре, сър. Цигарите са до вас. Вечерята ще е готова точно в осем без петнайсет, освен ако не желаете да вечеряте навън.
— Не, ще си остана тук.
— Добре, сър.
— Джийвс!
— Да, сър?
— Не, нищо.
— Много добре, сър.
