Всеки може да ме омотае на пръста си и това е трагедията на моя живот. Ако бях в трапистки (Католически монашески орден, чиито членове са дали обет за мълчание. — Б. пр.) манастир, първата ми работа щеше да бъде да се оставя на някой красноречив шарлатанин да ме въвлече в най-идиотския заговор посредством езика на глухонемите, въпреки неистовата съпротива на здравия ми разум.
— Е, какво искаш да направя? — сдадох аз багажа.
— Като начало изпрати на стария един екземпляр от последното си произведение с ласкателно посвещение и автограф на първа страница. Това страхотно ще го погъделичка. А след това го фрасваш между очите.
— Кое е последното ми произведение?
— „Жената, устояла на всичко“. Навсякъде я продават. Витрините на книжарниците са тъпкани само с нея. Съдейки по обложката, всеки мъж би се възгордял да бъде неин автор. Той, разбира се, ще държи да я обсъди с теб.
— А! — живнах аз. — Ето това захвърля на боклука целия ти пъклен замисъл. Аз хабер си нямам за какво става дума в книгата.
— Е, ще се наложи да я прочетеш, естествено.
— Да чета! А не, тук вече…
— Бърти! На един чин сме…
— Добре, де, добре!
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Имаш златно сърце. — Джийвс — обърна се той към верния ми помощник, влязъл в стаята с поднос в ръце, — господин Устър има златно сърце.
— Много добре, сър.
Като изключим спортната страница на „Таймс“ и таблиците за залагане, аз не принадлежа към четящия елит, затова борбата ми с „Жената (чумата да я тръшне!), устояла на всичко“ бе титанична. Въпреки всичко успях да се справя тъкмо навреме, защото едва бях стигнал пасажа, където устните им се сливат в една дълга, бавна целувка и всичко замира, ако не се брои нежната въздишка на летния ветрец в брястовете над главите им, и специален куриер ми донесе бележка от стария Битълшам с покана за обяд.
Заварих го в настроение, което мога да опиша само като разтопено. На масата до него, докато обядвахме, стоеше екземплярът с личното ми посвещение и той не спираше да го прелиства с разтреперани, прочувствени пръсти, помежду желирани ордьоври и френски салати.
— Господин Устър — преглътна той парче пъстърва, — искам да ви поздравя най-искрено. Вашият талант съзрява с всяка изминала книга. Прочел съм всичките ви творби, знам наизуст „Безумната Мъртъл“, но с тази вие дърпате непосредствено струните на човешкото сърце.
— Ами!
— Ами я! За трети път я препрочитам, откак имахте добрината да ми я изпратите — позволете ми отново да ви благодаря за очарователното посвещение — и смея да твърдя, че сега съм по-добър, по-сладък, по- дълбок човек. Преливам от добродетелност и доброжелателност към себеподобните си.
— Вярно?
— Вярно.
— Всичките си себеподобни?
— До един.
— Дори младия Бинго? — рискувах аз да го подложа на доста непосилно изпитание.
— За племенника ми Ричард ли говорите? — Той се замисли, но устоя и не помръдна от мъжката си дума. — Да, дори към Ричард. Е… все пак, такова… може би… да, дори към Ричард.
— Това е добре, защото тъкмо за него се канех да ви говоря. Той много е закъсал с финансите, ще знаете. Би приел неограничено количество лири стерлинги, изплащани на редовни тримесечни вноски.
Старият се зае да дъвчи угрижено студено яребишко. Попрелисти пак книгата и тя взе, че се отвори на страница двеста и петнайсета. Не можах да си спомня какво точно съм писал на страница двеста и петнайсета, но трябва да е било твърде стръвно, защото изражението му се промени и той вдигна към мен замъглен поглед, сякаш бе прекалил с дижонската горчица.
— Много добре, господин Устър. Не съм в състояние да не откликна толкова скоро след прочитането на тази ваша благородна творба. Ричард ще си получи стипендията.
— Браво! — похвалих го аз. — Канара ще смъкнете от плещите му. Той, знаете, е решил да се жени.
— Не, не знаех. И не съм сигурен, че одобрявам. Коя е дамата?
— Ами, честно казано, тя е келнерка.
Той подскочи от място без засилване.
— Не думайте, господин Устър! Това е направо забележително! Никога не съм допускал такава последователност у този развейпрах! Неподозирани похвални качества! Спомням си, че преди близо година и половина, когато за пръв път имах рядкото удоволствие да се запозная с вас, Ричард пак щеше да се жени за същата тази келнерка!
Реших много деликатно да го просветя.
— Не бих казал, че е съвършено същата. Дори забелязах известни разлики, но пак си е келнерка.
Любящата светлина угасна в погледа на стария.
— Хм! — каза с известно съмнение. — Тъкмо си помислих, че Ричард демонстрира постоянство, което тъй рядко се среща в съвременната младеж. При това положение… трябва да си помисля.
На това се разделихме и аз отидох да разправя на Бинго как стоят нещата.
— Стипендия — да — казах. — Чичовата благословия под въпрос.
— Сватбените камбани не го ли разтопиха?
— Оставих го замислен. Ако приемах залози, курсът е сто към осем, че няма да омекне.
— Значи не си подходил както трябва. Знаех си, че всичко ще оплескаш — ядоса се младият Бинго, което, предвид изтърпяното заради него, ми се стори по-остро от змийски зъб. — Много неприятно. Много, много неприятно — продължи той. — Не мога да споделя сега с теб подробностите, но ти ме постави в крайно деликатно положение.
И като загреба замислено шепа от специалните ми цигари, той си тръгна угрижен.
Три дни от него ни звук, ни стон. Рано следобед на третия ден нахлу устремно с цвете в бутониерата и с вид на ударен по темето с чорап, пълен с мокър пясък.
— Привет, Бърти.
— Привет, стара ряпо. Къде се губиш толкова време?
— Ами тук и там. Къде ли не. Страхотно временце, а, Бърти?
— Бива си го.
— Разбрах, че банките свалили лихвата.
— Не думай!
— Новините от Долна Силезия обаче силно ме обезпокоиха.
— Ай-ай-ай!
Той взе да се разхожда напред-назад, без да млъква, но и без да каже две думи, с които да ме убеди, че му е рано за стая с меко тапицирани стени. Направи ми много грозно впечатление.
— А, Бърти! — каза изведнъж и изтърва вазата, с която си играеше. — Спомних си какво исках да ти кажа. Аз се ожених.
18
ВСИЧКО Е НАРЕД
Аз се иззверих. Флората в бутониерата… Замаяният поглед… Симптомите наистина бяха налице, но въпреки това не ми се вярваше. Работата е там, че съм бил свидетел толкова — да ги нарека безчет — пъти как любовните дела на Бинго започват с ойларипи на уста, след което започват да тракат и да пуфкат по нанадолнището, докато на правата отсечка колата неминуемо се преобръща и аз търча да събирам разпилените тленни останки. Затова не можех да приема току-така, че наи-накрая е довел нещо до някакъв край.
