— На мен вече ми видя сметката — оплака се и Бинго. — Убеден съм, че онзи дядка до прозореца е мъртъв от три дни, но не ми стиска да повдигна въпроса.
— Обядва ли вече?
— Не, защо?
— Защото имат сервитьорки вместо келнери.
— Божичко! Аз пък мислех, че след подписването на примирието келнерите са се върнали от фронта. — Той се позамисли и взе разсеяно да си оправя вратовръзката. — Ъ… хубавички ли са?
— Не.
Той се разочарова, но бързо се стегна.
— Е, поне кухнята им се слави като най-добрата в Лондон.
— Тогава какво чакаме?
— Виж какво, в края на обяда момичето вероятно ще попита „Заедно ли ще плащате или поотделно, сър?“. Кажи „заедно“, зашото съм без пени в джоба.
— Чичо ти още ли не ти е простил?
— Още, да пукне дано!
Тази новина ме огорчи, затова реших да нагостя бедния в буквалния смисъл на думата Бинго като хората. Затова се заех напрегнато да разучавам менюто.
— Какво ще кажеш за следното, Бинго? — обадих се след доста време. — Първо няколко фаршировани яйца, по една хубава супа, малко студена сьомга, последвана от къри и накрая торта с боровинки и парче сирене?
Не твърдя, че съм очаквал да се разкрещи от радост, въпреки че съвсем целенасочено и съсредоточено бях подбрал любимите му блюда, но все пак редно беше да каже нещо. Вдигнах поглед и установих, че вниманието му блуждае извън моя обсег. Беше впил в келнерката поглед на куче, което най-сетне си е спомнило къде е заровило кокала.
Тя беше височко момиче с топли, малко завеяни кафяви очи. За пръв път я виждах в клубния ресторант и трябва да призная, че доста повдигаше класата на заведението.
— Какво ще кажеш? — дръпнах го аз за ръкава, защото обичам да приключа овреме с формалностите, за да стисна здраво ножа и вилицата.
— Ъ? — попита Бинго разсеяно.
Аз повторно изрецитирах набелязаното.
— Да, добре — каза той, преди да съм свършил. — Каквото кажеш.
Момичето тръгна да изпълнява, а той извърна към мен изскочили от орбитите очи.
— А ти, Бърти, си седнал да разправяш, че не били хубави! — каза с много укор.
— А не! — запротестирах аз. — Само не започвай пак да ми се влюбваш и то в момиче, което едва си зърнал!
— Има времена, Бърти, когато един взор е повече от достатъчен, когато, минавайки през тълпата, ти срещаш нечий поглед и нещо в теб изщраква и ти нашепва в ухото…
На това място пристигнаха фаршированите яйца и той млъкна, за да ги натъпче в устата си.
— Джийвс — казах вечерта, след като се прибрах. — Имай готовност.
— Сър?
— Излъскай стария мозък и бъди нащрек. Много скоро господин Литъл ще дотърчи за съвет и съчувствие.
— Неприятности ли има господин Литъл?
— Нещо такова. Взе, че се влюби. За петдесет м трети път. Питам те, Джийвс, виждал ли си през живота си нещо подобно?
— Господин Литъл е несъмнено крайно топлосърдечен.
— Топлосърдечен! Ако това е топлосърдечие, той би трябвало да носи азбестови жилетки. Така че, бъди готов, Джийвс.
— Много добре, сър.
И наистина, след не повече от десетина дни старото магаре вече ревеше за доброволци, които да направят крачка напред и да му отървават кожата.
— Бърти, ако си приятел, сега е моментът да го докажеш!
— Продължавай, грозилище. Поне ще те изслушам.
— Помниш ли, дето ме черпи един обяд в Стария Либерален Клуб преди няколко дена? Обслужи ни едно…
— Спомням си. Висок, строен екземпляр.
— Как смееш да я наричаш екземпляр! Тя е ангел!
— Добре. Продължавай.
— Аз я обичам!
— Добре, продължавай.
— За бога, не ме побутвай! Остави ме да разкажа със свои думи. Обичам я, Бърти, и искам ти, стари приятелю, да отскочиш до чичо по малка дипломатическа работа. Трябва да ми възстанови дажбата и то без никакво протакане. Освен това ще трябва и да я увеличи. С много.
— Защо не изчакаме? — предложих аз, защото поръчението никак не ми се усмихваше.
— Да чакам? За какъв дявол да чакам?
— Ами сам знаеш какво става, когато се влюбиш. Нещо неминуемо тръгва накриво и ти оставаш на сухо. Дай да отидем при чичо ти чак след като се стигне до нещо окончателно.
— Окончателно е. Тя каза „да“ тази сутрин.
— Божичко! Ти май не си губиш времето. Няма и две седмици, откак я видя за пръв път.
— В този живот — уточни Бинго. — Тя обаче е убедена, че сме се познавали доста добре в предишно наше съществуване. Има смътния спомен, че съм бил вавилонски цар, а тя — робиня-християнка. Лично аз, да си призная, нищо не помня, но й имам пълно доверие.
— О, господи! — впечатлих се аз. — Така ли говорят в днешно време келнерките?
— Откъде да знам как говорят в днешно време келнерките?
— Ами време ти е вече да установиш това. Първата ми среща с твоя чичо се осъществи по вина на твоето страстно намерение да се ожениш за келнерката Анабела от закусвалнята на Пикадили.
Бинго подскочи. Безумен блясък просветна в очите му и преди да се усетя, той вдигна ръка и я стовари със сочен шляпък върху обутото ми в тънки летни панталони коляно.
Аз изквичах от болка.
— Прощавай — каза Бинго. — Поувлякох се. Ти обаче ми подсказа една идея, Бърти. Върни мислите си назад към въпросния случай. Спомняш ли си изящния замисъл, който роди изтънченото ми въображение? Да му кажем на чичото, че ти си онази Какйбешеимето, дето пише разни буламачи?
Как да забравя! Страшният спомен бе свеж като сутрешна мимоза в изтерзаното ми съзнание.
— Предприемаме същата нападателна стратегия — взе да се горещи се Бинго. — Връщаме се в старите окопи! Ще атакуваме повторно с името на Роузи М. Банкс на уста!
— Съжалявам, че трябва да охладя воинския ти дух, млади момко, но както казваме ние в Испания — но пасаран! Втори път сърчицето ми няма да издържи.
— Дори заради моето единствено щастие?
— Дори заради всички твои минали, сегашни и бъдещи единствени щастия.
— Никога не съм допускал — натъжи се Бянго, — че ще чуя такива думи от моя Бърти Устър.
— Е, вече ги чу. — Бях неумолим. — Напиши ги на лист хартия, сдъвчи ги и ги глътни.
— Бърти, та ние сме съученици!
— Не по моя вина.
— Приятели сме от деца!
— Знам. Ще се опитам до края на живота си да забравя този факт.
— Бърти, старче — придърпа Бинго стола си още по-близо до мен и се зае да ми масажира лопатката. — Прояви малко разум!
Няма защо да ви казвам, че след десетина минути аз вече му бях позволил да ме омотае на пръста си.
