гарата и да си променят решението, затова подсказах на Клод колко по-приятно би било да отиде с кола до Саутхамптън.
Лежах по гръб на любимата кушетка, съзерцавах миролюбиво мухите по тавана и си мислех в какъв прекрасен свят живеем, когато в стаята влезе Джийвс с писмо върху подноса.
— Донесе го специален куриер, сър.
Разкъсах плика и първото нещо, което изпадна отвътре, беше банкнота от десет лири.
— Божичко!
Самото писмо бе надраскано с молив и не беше никак многословно:
Скъпи Върти,
Би ли предал приложеното на твоя прислужник с думите, че само да можех, бих го обсипала със злато.
Първият ми щастлив ден от една седмица насам!
Джийвс стоеше де мен, протегнал десетачката, припърхала на пода.
— Задръж я — казах. — Доколкото разбирам, предназначена е за теб.
— Сър?
— Казвам, че парите са за теб. Госпожица Уордър ти ги изпраща.
— Много мило от нейна страна, сър.
— Защо, по дяволите, те обсипва със злато? Твърди, че си й спасил живота.
Джийвс се усмихна снизходително.
— Госпожицата надценява моите услуги.
— И какви бяха тези услуги, ако не е тайна?
— Свързани е господин Юстис и господин Клод, сър. Надявах се госпожица Уордър да не повдига пред вас този въпрос, тъй като не желаех да си мислите, че своеволнича.
— В какъв смисъл?
— Случайно се намирах в стаята, когато госпожица Уордър се оплакваше с много плам от начина, по който господин Юстис и господин Клод й натрапват обществото си, затова си помислих, че при възникналите обстоятелства евентуално би било оправдано да предложа употребата на незначителна измама, за да й помогна да се освободи от тяхното внимание.
— Майчице! Да не искаш да кажеш, че ти си в дъното на тяхното скоротечно отплаване!
Ето че ме изкара глупаво магаре в собствените ми очи! След като му натърках носа в неговата непричастност към благословеното отърваване.
— Просто ми хрумна, че ако госпожица Уордър спомене пред господин Клод и господин Юстис поотделно, че възнамерява да отплава за Южна Африка поради сключване на театрален ангажимент, може и да се постигне желаният ефект. Както стана ясно, предвижданията ми се оказаха основателни. Младите джентълмени попиха думите й, без да зададат и един въпрос.
— Джийвс — започнах аз, — ние Устърови може и да гафим безподобно, но поне не сме прекалено горделиви, за да не си го признаем. Ти просто нямаш равен на себе си.
— Благодаря ви, сър.
— Ама чакай! — изведнъж ме трясна ужасяваща мисъл. — Като се качат на кораба и открият, че нея я няма, кое ще им попречи да дотърчат обратно?
— Предвидих и тази евентуалност, сър. По мое предложение госпожица Уордър осведоми младите джентълмени, че ще пътува по суша до Мадейра и там ще се присъедини към тях на плавателния съд.
— Кое е следващото пристанище след Мадейра?
— Няма следващо, сър.
Известно време просто полежах, за да може щастието да ме просмуче. Картината имаше един единствен дефект.
— Яд ме е само — казах, — че на такъв голям лайнер те ше могат успешно да се отбягват взаимно. Толкова ми се иска Клод да получи неограничена доза Юстис в обратното.
— Боя се, че така и ще стане, сър. Осигурих на двамата джентълмени двуместна каюта. На едната койка ще спи господин Клод, а на другата господин Юстис.
Въздъхнах с чист, неразреден екстаз. Срамота беше все пак в такъв радостен ден да се затрия от столицата подръка с чичо Джордж.
— Започва ли вече да ми стягаш багажа, Джийвс?
— Багажа, сър?
— За Харъгит. Нали заминавам днес е чичо Джордж.
— Да, разбира се, сър. Забравих да ви осведомя. Сър Джордж се обади тази сутрин, докато още спяхте, и предаде, че е настъпила промяна в намеренията му. Отказал се е от престоя в Харъгит.
— Е не, толкова щастие на едно място!
— И аз допуснах, че ще останете доволен, сър.
— Каза ли кое го е накарало да зачеркне планове? си?
— Не, сър. Но научих от неговия прислужник Стивънс, че вече се чувства задоволително и не изпитва необходимост от поглъщане на минерални води. Позволих си да дам на Стивънс рецептата за моя освежителен коктейл, който вие толкова високо цените. По данни от Стивънс сър Джордж го информирал тази сутрин, че се чувствал като нов.
Е, оставаше ми само едно. И аз го направих. Не твърдя, че сърцето не ме болеше, но не виждах алтернатива.
— Джийвс! По повод онези гети.
— Да, сър?
— Искрено ли не ги харесваш?
— От все сърце, сър.
— Не бих ли могъл по някакъв начин да те склоня да погледнеш на тях с по-бащинско око?
— Изключено, сър.
— Е, няма как тогава. Точка по въпроса. Можеш да ги изгориш.
— Много ви благодаря, сър. Аз вече го сторих тази сутрин преди закуска. Сивият цвят ви отива много повече, сър. Благодаря, сър.
17
БИНГО И МИЛАТА ЖЕНИЦА
Една седмица след отплаването на Клод и Юстис налетях на младия Бинго Литъл в пушалнята на Старшия Либерален Клуб. Беше се пльоснал в едно кресло с увиснала уста и кретенско изражение в очите, докато на два метра от него белобрадо деде го наблюдаваше с толкова напрегната омраза, че дори на мен веднага ми стана ясно, че Бинго му е обсебил любимото кресло. Това му е най-лошото на чуждия клуб — без никакви злосторни намерения непрекъснато настъпваш по мазола и посегателствата върху неотменните права на Старите Обитатели.
— Здрасти, грозньо — поздравих аз.
— Привет, дъртьо — откликна Бинго и побърза да поръча две малки за преди обяд.
Веднъж в годината управителният съвет на „Търтеите“ решава, че на стария клуб добре ще му понесе едно измиване и измазване, та ни изритват навън и ни натрисат за няколко седмици на някоя с нищо непровинила се институция. Тази година жестокият жребий се падна на Старшия Либерален Клуб и лично аз намирах напрежението трудно поносимо. Ако си свикнал на клуб, в който замеряш с филия хляб човека, чието внимание държиш да привлечеш, неминуемо се чувстваш в усмирителна риза, когато най-младият член около теб на осемдесет и седем и не е прието да встъпваш разговор ако не сте се сражавали заедно в Бурската война. Затова така се зарадвах на Бинго и веднагг засподеляхме с приглушени гласове.
— Този клуб — изсъсках аз — ще ме довърши.
