стискаше да го извадя на бял свят. Знаете за какво говоря — една такава широка копринена лента, с която се опасва кръста, вместо да си слагаш жилетка. Джийвс щеше да получи удар при вида му, тъй като се бях спрял на най-кървавата алена окраска. Обаче в курорт като Ровил, където е фрашкано с французи- бонвивани, сто на сто се ръкопляска на всякакви дързости във вечерното облекло.
Ровил, където пристигнах на другата сутрин след разбунен Ламанш и друслива нощ във влака, се оказа твърде свежо местенце, където един мъж, необременен от лели, като нищо би изкарал една седмица, потопен в наслада. Знаете ги тези френски курорти — пясък, хотели и казина. Хотелът, извадил лошия късмет да допадне на леля Агата, се казваше „Сплендид“ и още щом престъпих прага ми стана ясно, че няма негов служител, който да не проклина деня, в който леля ми се е родила. Посъчувствах им — и аз проклинам този ден, откакто съм се родил. Освен това далеч не за първи път отсядам в един хотел с нея. Разбира се, междувременно тя беше приключила с грубата работа и по целокупно изплезеното поведение на персонала проумях, че като начало е поискала незабавно да й сменят стаята, тъй като не гледала на юг, следващата — заради скърцащия гардероб, след което без задръжки и с подкупваща откровеност е споделила оригиналните си виждания за кулинарните умения на готвача, услужливостта на сервитьорите, професионалните качества на камериерките и всички останали. В това отношение тя е завършен демократ — изключения никому. Така че сега всички й ходеха на пръсти и не смееха да шукнат. Управителят с грижливо култивирани бакенбарди на професионален бандит пляскаше чело в пода, преди още да насочила към него стръвнишкия си поглед.
Безспорният й триумф я бе предразположил кажи-речи добродушно, та ме посрещна направо майчински.
— Радвам се, че успя да дойдеш, Бърти — бяха първите й думи. — Въздухът ще ти се отрази добре. Далеч по-благотворно от въздуха в лондонските нощни клубове и кабарета.
— О! Ъ… — казах аз.
— Освен това най-сетне ще се запознаеш с малко свестни хора. Ще те представя на госпожица Хеминг. Мило, кротко момиче, тъй различно от днешните нагли лондончанки. Брат й е свещеник в Чипли-в- Долчинката в графство Дорсетшър. Той ми каза, че са от Кент-ските Хеминги. Очарователно момиче.
Злокобно предчувствие склещи сърцето ми в ледени лапи. Толкова е нехарактерно за леля ми да каже добра дума за когото и да било. Лепкаво подозрение се разходи с мръсни пипала по гръбнака ми. По- неприятното беше, че то изцяло се потвърди.
— Алин Хеминг — продължи леля — е най-подходящото момиче за теб, Бърти. Крайно време е да се замислиш за женитба. Току-виж ти се отразила добре. А аз не бих могла да ти пожелая по-добра съпруга от милата Алин. Ще има такова спасително въздействие върху живота ти.
— Ама чакай! Таквоз! — възроптя смръзнатото ми същество.
— Бърти!!!
Майчинската ласка кучета я яли. Познах леля си.
— Да, ама…
— Именно младежи като теб, Бърти, карат човека, загрижен за бъдещето на нацията си, да храни зловещи опасения. Прокълнати с прекомерно богатство, вие похабявате дните си в бездейна себична леност, вместо да извършите поне едно богоугодно дело. Само знаете да разхищавате безценното време в лекомислени удоволствия. Ти си едно долно антиобществено животно, безполезна земна пчела… или май беше търтей. Бърти, ти ще се ожениш!
— Ама недей така…
— Да! Трябва да наплодиш деца…
— А не! Чакай! Ако обичаш! — пламнах аз.
Леля ми членува в два-три еманципирани женски клуба и все забравя, че не се намира в някоя от пушалните им.
— Бърти — възобнови тя изказването си и тъкмо очаквах да ме метне през коляно и да ме напляска, когато уединението ни рязко бе нарушено. — А, ето ги! Алин, скъпа!
И аз видях към нас да се насочват, усмихнати по най-предразполагащ начин, едно момиче и един мъж.
— Искам да ви представя моя племенник Бърти Устър — каза леля Агата. — Той току-що пристигна. Така ме изненада! Не знаех, че и ти се каниш да дойдеш в Ровил, Бърти.
Аз огледах предпазливо двамата, като котка, притисната в ъгъла от глутница хрътки. Вътрешен глас ми нашепваше, че Бъртрам трудно ще се измъкне от кашата.
Братът беше дребен и закръглен, с лице на овца. Имаше пенсне, благо изражение и свещеническа якички, закопчана отзад на тила.
— Добре дошли в Ровил, господин Устър — приветства ме той.
— Ах, Сидни! — възкликна момичето. — Господин Устър не ти ли напомня за епископ Блекинсоп, който ни чете проповед миналия Великден?
— Скъпа! Приликата е поразителна!
Те ме оглеждаха известно време, сяках бях попова лъжичка в аквариум, но и аз им го върнах не по- малко облещено. Момичето несъмнено се отличаваше от така определените от леля Агата нагли лондончанки. Никакви къси подстрижки, никакви цигари в дълги цигарата. Не си спомням кога за последен път бях виждал по-благопристойно явление. Роклята й беше обикновена, косата й беше обикновена, лицето беше кротко и свято. Не че съм Шерлок Холмс, но още щом я зърнах, си казах: „Това момиче свири на орган в селската църква!“
Та след като се посъзерцавахме взаимно и си наговорихме обичайните глупости, аз се изхлузих от компанията, но не преди от мен да бъде изтръгнато обещанието следобед да разходя с кола брата и сестрата. Тази перспектива окончателно ме смачка и аз разбрах — изходът е един. Затова припнах право към стаята си, изрових индийския пояс и драпирах с него стария тумбак. Обърнах се, но може би с излишна внезапност, защото Джийвс подскочи назад като ужилена газела и от гърлото му се разнесе немощно клокочене.
— Простете, сър — изрече той сподавено. — Нали не възнамерявате да се явите в този вид на обществено място?
— За пояса ли става дума? — попитах със светска небрежност и махнах снизходително е ръка. — И още как!
— Не бих ви посъветвал, сър, искрено не бих ви посъветвал.
— Защо? — изумих се аз.
— Въздействието му, сър, е твърде гръмогласно.
Изгледах го в очите с феодална строгост. Никой не знае по-добре от мен, че Джийвс е фрашкан с първокачествен мозък, но така не може! Човек трябва да е властелин на себе си. Не можеш да си в крепостна зависимост от собствения си прислужник. Пък и настроението ми беше толкова под точката на замръзване, че поясът бе единственото средство, способно да ми възстанови кръвообръшението.
— Знаеш ли кое ти е лошото, Джийвс? — започнах с подобаваща високомерност. — Ти си един закоравял островитянин. Да, точно така — душата ти е затворена на Британските острови и не може да се изтръгне от Пикадили. Тук обаче от човека очакват цвят, краски, поетична извисеност. Ако щеш вярвай, но току-шо срещнах долу един тип с костюм от жълто кадифе.
— Въпреки всичко, сър…
— Джийвс — решително отсякох аз, — точка по въпроса. Чувствам се смазан и имам нужда от живинка. Пък и какво толкова не му харесваш? Виж колко е испански ефектът му. Сега съм същински идалго. Човек ще ме сбърка с Висенте и Бласко Калдеро де Навидад и прочее. Готов съм за корида.
— Щом настоявате, сър.
Не ми стигаше другото, ами и той ме разстрои. Ако има нещо, което да не понасям, това е напрежение в домашното гнездо, а вече не хранех съмнения, че оттук нататък отношенията ще са изопнати до спраскване. Първо ритника на леля, наречен Алин Хеминг, а сега и това… Никой не ме обичаше.
Разходката с кола се оказа точно каквато я очаквах бъде. Свещеникът не спря да мели на ухото ми,
