лири.
— Ти спаси от разруха дома на Устър. Все пак се надявам, че дори на един завършен нехранимайко като нашия хлъзгав Сид едва ли ще му стиска да ми се яви тук и да се опита да си възстанови правата върху бисерите.
— Не го допускам, сър.
— Ами тогава… Чакай! А дали не са фалшиви или нещо такова?
— Не, сър. Перлите са истински и изключително ценни.
— Е, в такъв случай ударих кьоравото! Подплатих си с кадифе битието. Може да съм се минал със стотачка, но пък сега съм горд притежател на наниз великолепни перли. Правилно ли разсъждавам?
— Не бих казал, сър. Боя се, че ще се наложи да ги възвърнете на собственика им.
— Какво! Да ги върна на Сид! Не и докато дишам.
— Имах предвид законния им собственик, сър.
— Кого визираш?
— Госпожа Грегсън, сър.
— Моля? Откъде знаеш?
— Преди около час целият хотел бе вдигнат на крак, сър, тъй като перлите на госпожа Грегсън не се намериха на обичайното им място. Разговарях с камериерката на госпожа Грегсън малко преди да се върнете от разходката и тя ме уведоми, че управителят на хотела се намира понастоящем в апартамента на леля ви.
— Горкият, не му завиждам.
— С готовност бих споделил възгледите ви по въпроса, сър.
Същността на ситуацията започна да се разгръща пред вкочаненото ми все още съзнание.
— В такъв случай най-добре да отида да й ги връча. Това ще ме постави в най-красивото положение, в което бих искал да се озова.
— Точно така, сър. И, ако позволите, не би било зле да наблегнете на факта, че са били откраднати от…
— Божичко! От същото момиче, за което тя ме тормозеше да се женя!
— Именно, сър.
— Джийвс, това ще е онова натриване на носа на скъпата ми роднина, за което не съм смеел дори да бленувам в най-розовите си сънища. Сега ще й затворя устата с трясък. Ще й се отще да ме рита отзад… поне известно време.
— Би трябвало, сър.
— Боже, боже! — мълвях аз благоговейно, докато припках към вратата.
Много преди да стигна апартамента на леля ми стана ясно, че суматохата е в пълен ход. Разнокалибрени служители в хотелски униформи и тълпи отбрани камериерки сновяха панически из коридорите, а през стените до слуха ми достигна смесена китка от гласове, сред които с тембър и качество се открояваше този на родната ми леля. Почуках на вратата, но нищо не последва, затова влязох непоканен. Сред присъстващите успях да изброя истеризирала камериерка, леля Агата с войнствено щръкнала коса и бакенбардестия управител с бандитски вид.
— Здравейте — вежливо поздравих аз. — Здравейте, здравейте! — наложи се да повторя по- високо.
Леля Агата ми каза да си затварям устата и много да не знам. Нямаше добре дошъл за милия Бъртрам.
— Да не се е случило нещо?
— Случи се я! Няма ми перлите!
— Перлите ли каза? Не може да бъде. Крайно неприятно. Къде ги видя за последен път?
— Какво значение има къде съм ги видяла, магаре такова! Откраднати са!
Тук Кралят на бакенбардите, който явно си беше отдъхнал между два поредни рунда, отново пристъпи в центъра на ринга и задърдори бързо. На френски. Личеше, че е дълбоко наскърбен. Камериерката хлипаше в ъгъла.
— Сигурна ли си, че си проверила навсякъде? — настоях аз самодоволно.
— Разбира се, че проверих!
— Защото, знаеш, сегиз-тогиз си губя копчетата за ръкавели и…
— Само не прави опити да ме влудиш, Бърти! Достатъчно ми е натопорчено и без твоите малоумия. Замълчете всички. Млък!
Последното го изрева с глас на фелдфебел, който сбира стадото от хълмовете на поверения му военен окръг. Властният й магнетизъм накара Бакенбарда да се сниши, но камериерката не й се даде и продължи да се дере.
— Знаеш ли — обадих се след малко. — На това момиче нещо му има. Защо ми се струва, че плаче? Може би не си забелязала, но аз съм много схватлив и…
— Тя е откраднала перлите! Убедена съм!
Това даде нов тласък на Косматия бандит, което принуди леля Агата да го смрази с гласа, запазен изключително за келнери в ресторанти:
— Колко пъти ще повтарям…
— Знаеш ли — намесих се аз, — не че искам да прекъсвам изпълнението ти, но не са ли това случайно търсените бисери?
И като измъкнах наниза от джоба си, аз го заклатих преди смаяния й взор.
— Приличат ми на перли. Какво ще кажеш?
Нямам спомен за по-сладостно изживяване. О, миг замри! — ми идеше да се провикна, за да го запомня непокътнат и да мога да го споделям невъздържано години наред с внуците, ако един ден ги имам, макар че не ви съветвам да залагате на тази вероятност. Откъм леля Агата се чу само едно „фъс!“ като от изпуснат балон.
— Къ-къ-къде…? — изгъргори тя.
— Получих ги от твоята прителка, госпожица Хеминг.
Погледът й запази саламурената си мътилка.
— От госпожица Хеминг? Как така от… по какъв начин са попаднали у нея?
— По какъв начин ли попита? Ами по най-естествения за нея начин — тя просто ги е задигнала. Свила ги е! Защото така изкарва насъщния си, мила лельо — като се сдружава с нищо неподозиращи курортисти из хотелите по Ривиерата и им измъква скъпоценностите. Не знам как я наричат в подземния свят, но батко й, дето има навика да си закопчава якичката отзад на тила, е известен като Хлъзгавия Сид.
Леля запремигва.
— Госпожица Хеминг — крадла! Аз… — Тя млъкна и ме изгледа немощно. — Но ти как успя да вземеш перлите, Бърти, миличък?
— Няма значение — срязах я аз. — Имам си своите методи. — После бръкнах дълбоко в запасите си от мъжество, изрекох кратка молитва и започнах сурово: — Наистина, лельо Агата, как може! Не очаквах от теб да проявиш такава безотговорна небрежност. Във всяка стая в този хотел е окачено писмено предупреждение, че долу на рецепцията има сейф, където е редно да се държат всички ценни вещи, но кой да чете! Кой да спазва разпоредбите! Защото по този начин току-виж си възпрепятствала първия случаен крадец да влезе необезпокояван в стаята ти и просто да си вземе за спомен перлите. И вместо да си признаеш вината, която е изцяло и само твоя, ти си се вкопчила в гърлото на този нещастен, нещастен човечец. Мисля, че се отнесе крайно несправедливо с него.
— Да, да — стенеше нещастният, нещастен човечец.
— А това злочесто момиче — какво ще кажеш за него? — продължих аз строг, но справедлив. — Обвиняваш я в позорни престъпления, без да разполагаш с никакви законни основания. Убеден съм, че всеки адвокат би я посъветвал да те даде под съд за необосновано какво се нарича там и когато ти поиска и майка си, и баща си, само ще кажа — така ти се пада!
— Ме уи, ме уи — подкрепи ме сладкопойно гангстеровидният управител, а камериерката повдигна обнадеждено личице.
